ЗРЪНЦЕ ПОЕЗИЯ ОТ ИВАН ДИМИТРОВ

Дълбока нощ (или, ако си почитател на Верлен, то нека нощта е светла). Усоен лес. Глуха тишина. Къщичка на пачи крак. Пред здраво залостената врата дреме сабледор (хибрид между саблезъб тигър и лабрадор). Преценяваш дебелината на веригата, която удържа домашната твар на стопанката, цъкаш респектирано с език и решаваш да потърсиш друг начин да се самопоканиш на гости. Досами прозорците расте дърво. Дали не би могъл да се покатериш и да надникнеш? Nope. Един поглед ти е достатъчен, за да установиш, че дървото е отровно (добре, че навремето си изкарал съкратен курс по декоративна дендрология, дето се вика: "няма безполезно знание".) Заобикаляш къщичката, за да провериш задния вход. По пътя си без да искаш успяваш да нацелиш и да настъпиш всяка възможна суха съчка. Тишината вече не е глуха - пораства й ухо. Един клон те перва приятелски по бузата за "Здрасти!". Ти вадиш градински ножици от възрожденската кания, препасана на кръста ти, и отговаряш в същия тон. Стигаш целта си. И що да видиш? Луната-прожектор щедро сипе лъчи върху спретнато книжно дворче, издокарано в пижама книжно момиче и куп вълшебни създания, накацали върху наредени в кръг столчета. Хубава работа! Натресъл си се на поетичен рецитал. Домакинята тъкмо начева представянето на тазнощния автор, когато внезапно застива и сключва сърдито вежди. Усетила е твоето присъствие. Косите й засъскват (досущ горгонски змии) и се заизвиват в злобен опит да избягат от стегнатата плитка. Умират си да те клъвнат. Книжното момиче ги усмирява и те (за)стрелва с поглед: "Не им обръщай внимание. Бесни са, защото им смених шампоана. Ами ти? Промъкна се тук, за да чуеш стиховете на Иван Димитров, нали?". Всъщност си тръгнал на мисия "save an ogress in distress", но не ти се удава възможност да поправиш грешното впечатление - змиеукротителката те ръгва в гърдите с клипборда си и ти нарежда безцеремонно: "Хайде, харесай си място за сядане! Надявам се, че сърцето ти е гладно.". Винаги си бил послушен, тъй че понечваш да се наместиш между пакостлива златна никса и симпатична ясенова нимфа, но една изумруденозелена жаба ти прави кряк, ъ, знак да се настаниш до нея. Тупваш кекерицата юнашката по гърба - благодарен си за приятелския жест. Е, вече всички са се разположили - включително и тиквите-цигулки, под чийто съпровод ще протече събитието. Настъпва моментът за...

...ПРЕПЕЧЕНИ КАКАОВИ ПАРЧЕНЦА

Такъв вкус има поезията на Иван Димитров. Понякога : ) Друг път - на ванилия, отгледана на остров Бурбон. Или на току-що откъснати къпини, нанизани на пръчица и предложени в дар. Зачетеш ли творбите му, ще се озовеш в облаците - за сутрешно кафе - без да се налага да прибягваш до помощта на летящи сандали. Ще се протегнеш доволно, ще се разкършиш, ще дадеш свобода на поривите си и ще изгубиш броя на лупингите, които ще извъртиш от удоволствие. Ще се заредиш с енергията на пролетна гръмотевична буря - бляскава, внезапна и мощна. Ще нарисуваш с върха на пръста си всяка нота от дъждовната импровизационна пиеса. Ще добиеш смелост да се гмурнеш в дълбокото и да изкрещиш на целия свят: "Скочих в океана! Преядох с шоколад! Влюбих се!". Сетивата ти ще се изострят, ще станат свръхчувствителни и ще възкликнеш "Миришеш на лято!" до устните на някой щастливец. А после ще ги зачервиш от целувки...

МУЛТИИНСТРУМЕНТАЛИСТ

Чувал ли си за американския музикант Troy Andrews, по-известен като Trombone Shorty? Той си сътрудничи с големи имена в сферата на джаза, рока, попа, фънка, електронната денс музика. Свири на тромбон, тромпет, барабани, туба... При това виртуозно, страстно, себераздаващо се, увличащо. Достатъчен му е само един концерт (една минутка от едно изпълнение дори), за да ти грабне душата. Творбите на Иван Димитров ми въздействат по същия начин. Българинът бяга от всякакви ограничения, що се отнася до форми и модели, и демонстрира умения не само в създаването на стихове - негов разказ спечели  литературния конкурс "Яна Язова" миналата година, пиесата му "Очите на другите" е поставяна на нюйоркска сцена, а най-новият му роман, "Софийски дует", излезе на пазара преди два месеца. Разбира се, Любовта, ръка за ръка с Желанието, далеч не е единствената тема, по която младият творец има какво да заяви. Посети textisworld.blogspot.com и ще ме разбереш - силната и активна гражданска позиция на автора ще те възхити. Ще се убедиш, че появи ли се необходимост, Иван Димитров е напълно способен да се заеме с успешното организиране на революционни комитети.

Дойде мигът за обещаното в заглавието на публикацията зрънце поезия. Избрах "Кажи ми, моля те, кажи ми", защото извика в ума ми десетото правило за живота, формулирано от знаещ и мъдър човек: "Никога не преставай да задаваш въпроси!" : )

КАЖИ МИ, МОЛЯ ТЕ, КАЖИ МИ

1. Кой въздух дишаш?

Чии погледи срещаш?

Какъв е вкусът на безмълвието ти?

За какво се страхуваш да мислиш?

В чий живот се будиш?

Какво за теб е немислимото?

Как се отразява невъобразимото

в огледалото във спалнята ти?

А как се отразява невидимото

в огледалото в антрето ти?

Какъв е смисълът, чрез който

носиш света на плещите си?

(И всъщност в колко светове живееш?

Изброими ли са? И каква е плътността им?)

Чии погледи те телепортират във Венера,

кои на Марс и кои на пръстените на Сатурн?

Какъв е звукът от пляскането на едната ти ръка?

Как се чувстваш в два и двадесет и шест,

докато се носиш тихо в зимната мъгла

и наблюдаваш статичността на сляпата неделя?

Къде разхождаш другостта си

и къде клонираните двойници на обществото?

Къде складираш неизплаканата ярост?

Каква е тежестта на сянката ти?

(Кажи, а аз ще продължа да слушам

и после още дълго ще те питам.)

Кажи, къде си, докато те няма?

Къде си? (Напевно изречено.)

Къде си? (Спокойно изречено.)

Къде си? (Гневно изречено.)

Къде си? (Равнодушно изречено.)

ТРЯБВАШЕ ДА БЪДЕ САМО ЗРЪНЦЕ, НО...

...ще ти предложа и капчица към него : ) За да не си тръгне сърцето ти жадно. Освен това, не съм ти честитила настъпването на Пролетта. Позволи ми да го направя сега, с помощта на още едно произведение от Иван Димитров:

вишнево момиче

Пабло Неруда

би казал, че иска

да направи с теб това

което пролетта прави с черешите

но сега сме в Казанлък

вишните са цъфнали

пролет е и времето е топло

ние сме чакали цяла зима

това да се случи

към края й сме чакали много повече

отколкото в началото

направо сме се счупили от чакане

но тези дни метеоролозите

са милостиви

и качиха градусите

а ние с тебе бяхме качили

градусите в сряда вечер

и сред чашите с вино

решихме да заминем

да се махнем

да се чупим от града

от София

от Лозенец

за седмица не повече

и ето ни в Казанлък

а утре ще сме на морето

макар да предполагам

няма да се къпем

защото водата прекалено

рядко се е срещала със слънце

в последно време

вишните така са цъфнали

напролет ние също цъфваме

и въобще не знам защо

ми хрумнаха тези череши

ти си сладко-кисело 

вишнено момиче

и до теб съм винаги настръхнал

двайсет и четири часа настръхнал

дори в съня си съм настръхнал

но сега сме в Казанлък

това не е някакъв сън

и никога не съм бил по-настръхнал

от сега

когато те виждам

сред белоцветни вишни

струва ми се че сте роднини

с вишните

докато плуваш сред цветовете им 

си мисля как

когато се приберем в стаята

където сме отседнали

ще правя с теб това

което пролетта 

е направила с вишните

без да мислиш

посягаш да откъснеш един цвят

спирам те без думи

единственият цвят

от този град

който искам да взема с мен

си ти

Не ти стигна? Потърси: