петък, 26 април 2013 г.

LET THERE BE ROCK!!!

Сякаш името на групата е изписано с кръв, а?
СЪДЪРЖАНИЕ НА ПУБЛИКАЦИЯТА

INTRODUCTION
FOR BELIEVERS' EYES ONLY
ARE YOU IN?
TO KNOW THEM IS TO RESPECT THEM
RISE FALL RISE AGAIN
ON HOW THE BOOK IS (IN CONCLUSION)

Дойде моментът да си поговорим за официалната оторизирана биография на KISS. Най-подробната и най-пълната (засега). Доста се поколебах, докато реша как да кръстя коментара си. Накрая се спрях на "LET THERE BE ROCK!!!". Ако рокът е твоята религия, следва да се зачудиш защо, щом ще те занимавам с четирите момчета от Ню Йорк, съм избрала за заглавие име на песен, изпълнявана от AC/DC. Бих могла да ти изтъкна някаква маловажна, очевидна и тривиална причина. Например дребния детайл, че светкавицата присъства в логата и на двете групи. Ала всъщност, мотивът ми е по-личен. Когато слушам KISS, нищо друго не остава в главата (и сърцето) ми, освен тези три прости думички: "НЕКА БЪДЕ СВЕТЛИНА, ъ, исках да кажа: РОК!!!". Пусна ли любимите си парчета на групата, разбирам с цялото си същество откъде му е хрумнал на Джийн Симънс (вокалист и басист) стихът: "On the 8th day God created Rock 'n' roll...". Не драматизирам излишно изживяванията си. Ще ти обясня. Като бях малка (още преди да се науча да чета), получавах редовно дози витамин Р. Под "Р" имам предвид "радио". Нали знаеш как при дечицата, прекалили със сока от моркови, нослето става оранжево? Е, при мен, ако беше възможно, то щеше да се покрие с ноти. Иска ми се да се похваля, че KISS бяха първите рокаджии, оставили своя отпечатък върху музикалния ми вкус, но всъщност те отстъпват почетното място на Queen и Dire Straits. Обърнах по-специално внимание на Джийн Симънс, Пол Стенли (вокали и ритъм китара), Питър Крис (барабани и чат-пат вокали) и Ейс Фрели (вокали и соло китара) - четирите оригинални съставки на вризовоопасната смес, вдъхновила книгата, която ще ти представя - едва преди няколко години. Ала по-добре късно, отколкото никога, нали? Случайно попаднах на песен от посредствения им (определението не е мое, а на Принца на мрака - Джийн Симънс) албум Crazy Nights. Посредствено или не, тъкмо това залитане по попа ме накара да им обърна внимание. Привлече ме енергията им. Ако свиреха така, нещо което не ги кефи чак толкова, си представях как забиват нещо, което им идва от душа. Реших да разровя по-дълбоко. В резултат, тези момчета се сдобиха с вярна почитателка, а чувствата, които предизвикват в мен със своето творчество си остават все така силни и до днес. След като прочетох "KISS: зад маската. Официалната оторизирана биография", научих доста за членовете на групата и напълно ми се изясни защо откликвам тъй силно на музиката им. Заради това им посвещавам местенце в блога си  - един вид подарък за наближаващата четиридесета годишнина от първия им концерт в Ню Йорк. Да сте живи и здрави, момчета, и да продължавате да ни радвате!

FOR BELIEVERS' EYES ONLY!

С вариация върху гореспоменатото ми подзаглавие журналистът Дейвид Лийф и die hard фенът Кен Шарп започват своята книга. Защо авторите съветват непосветените кротко да оставят въпросното книжно тяло и да си намерят нещо по-подходящо за вършене? 1) Ако нямаш желание да изповядваш православно KISS-иянство, настоящата детайлна биография не е за теб. 2) В случай че си от онези фанатици, които смятат момчетата от групата за слуги на злото - беж да те няма и се моли Господ да се смили над твоята личност и да освободи недоразвития ти мозък от сковалите го предразсъдъци. 3) Щом видиш логото на групата, в главата ти се замотават предположения за препратки към нацисткия SS? Имам новина за теб - майката на Джийн е лежала в концентрационен лагер. Засрами се и започвай да оплакваш невежеството си! 4) А може би си от хората, които не виждат по-далеч от носа си и оценяват бандата като апотеоз на кича, а музиката й сравняват с "бизонска пръдня"? Дръж изтънчената си особа настрана от четивото, което представям и се потопи в дълбоките води на класическия концептуален рок.  Ако пък, дай Боже, не попадаш в нито една от гореизброените четири категории - имам още един въпрос за теб:

ARE YOU IN?

Т.е. ще участваш ли в днешната ми KISS-проповед? Да? Тогава продължи да ме четеш и се наслаждавай! И си помисли дали да не хвърлиш едно око на тяхната биография. Там те чакат: безброй малко известни факти от личния живот на Джийн, Пол, Питър и Ейс, подробности около създаването на бандата, началните й стъпки и успехи, превръщането й в звезда с потенциала на свръхнова, първите сътресения, през които преминава тя, разривът между членовете й, редуването на силни и слаби продукции - резултат от музикални лутания, алкохол, наркотици, добра/лоша работа в екип, рекламни стратегии и (не)далновидни решения. Пред теб е и пълната информация за всеки албум на момчетата (от излезлия през 1974 "KISS" до "Psycho Circus", пуснат в продажба през 1998). Ще научиш всичко, тава по тава, песен по песен. Своето мнение дават самите изпълнители, гостуващи музиканти, мениджъри, продуценти, композитори, текстописци, художници по дизайна на обложките и т.н. Светила от ранга на Алис Купър, Ангъс Йънг, Брайън Мей, Пийт Таунсенд, Джо Пери също споделят своята гледна точка. Специален бонус са поместените страхотни цветни снимки на гланцирана хартия (фотосесията, заснета на върха на Емпайър Стейт Билдинг през 1976, е особено впечатляваща), плакатите, обявяващи първите клубни участия на групата изобщо, фотокопията на ръкописи, съдържащи текстове на песни и прекрасното оформление на всяка една от главите в книгата (браво на дизайнера Милен Велков - Миленко). Ще се запознаеш с всичко това благодарение на упоритостта и предаността на Кен Шарп, който с възрожденска методичност събира късчета история, изследвайки различни източници, за да сглоби (не без неоценимата помощ на Дейвид Лийф) настоящия труд от над четиристотин страници.

TO KNOW THEM IS TO RESPECT THEM

Искаш ли да разгледаме структурата на книгата по-съсредоточено? Ако отговорът ти е "не", мини направо на заключението. А ако е "да", ще се радвам да ме последваш. Първата част от биографията е дело на Дейвид Лийф и обхваща периода от детските години на всеки от членовете на групата до 1979 година. Целта на автора е била да напише книга "не толкова за музиката на KISS, колкото за това как четиримата са се събрали и са поели по своя път.". По този повод Лийф прекарва няколко дни с тях по време на едно турне и написва "KISS: зад маската" - история, която трябвало да види бял свят още през 1980 година. Но тя така и не била издадена и трябвало да чака, в продължение на повече от десетилетие, появата на Кен Шарп. Той се запознава с Дейвид Лийф чрез общи приятели и научава за непубликувания ръкопис. Следва предложение за сътрудничество, довело до тринайсетгодишно проучване и подготовка на официалната оторизирана животопис на групата. Сега ще ти споделя някои интересни факти (любезно предоставени от господин Лийф) за младостта на четирите зверчета от Ню Йорк. Прочетеното засили възхищението, уважението и симпатията, които и без това изпитвах към тях.

ДЖИЙН СИМЪНС 

Ако обърнеш по-специално внимание, ще забележиш, че навсякъде, където съм изреждала имената на членовете на групата в своя коментар, започвам с това на Принца на мрака. Той си ми е фаворит. Пиша за него с усмивка. И как няма, щом споделяме една и съща детска страст - по динозаврите : ) Ето защо прилича на птеродактил в прическата! Сега сериозно. Като ученик е издавал фенско списание за комикси и се е занимавал с писане на разкази с фентъзи сюжет. Нищо особено, ще кажеш. Да, ама Джийн е роден в Хайфа и пристига в Америка на 9 годинки - без да знае думица английски. Да се заемеш да твориш сносно на език, различен от майчиния ти, си е постижение, достойно за шумно ръкопляскане. Свалям му шапка! Но Джийн не спира да ме смайва. Същият този човек, който, едва установил се в Щатите, не е знаел как да попита дори "Къде е тоалетната?", по-късно става учител! И започва да се оплаква, че учениците му са изчадия. Ха, присмял се хърбел на щърбел! Какво още ми допада в него? Харесвам начина му на разсъждение, точните му характеристики и обобщения, както и Франкенщайновия му стил на композиране. Интересни са ми разнообразните и необичайни пътища, по които тръгва, за да получи вдъхновение. Върху творчеството му оставят своя отпечатък филмите на Хичкок, ранните немски експресионистични ленти, романите на Артър Кларк, рекламите на Кока-Кола : ) Любимият му бийтъл е Пол Маккартни (и на мен!). Кани Джо Пери за гостуваща звезда в соловия си албум (отличен избор!). И, преди всичко, удря едно рамо на Van Halen (още едни симпатяги, по чиято енергия си падам), когато Дейвид Лий Рот и компания все още са били в началото на кариерата си, без да се страхува, че ще засенчат KISS. Е, при толкова достойнства,  как да не започне да го уважава човек?

ПОЛ СТЕНЛИ

Като малък Пол Стенли бил див и не се вписвал в картинката. Майчиците на изнежените момченца с колосани якички бързали да прикъткат дечицата си, щом видели Пол да се задава по улицата. От него направо се излъчвало на вълни посланието "Аз си търся белята. И това ми харесва! Нямам търпение да повлека и твоя син!". Най-силните му предмети в училище били "голямото междучасие и творческото возене с метро". Рисуването му се удавало, но открил, че музиката е неговият път към постигането на мечтите. Композира най-добре, когато е под напрежение. Притежава романтична жилка. Наслаждава се на произведенията на Бетовен. Има проблеми с едното ухо (за музикант това е направо ужасно, може би и поради тази причина си пада толкова по немския композитор). Когато се срещнал за пръв път с Джийн, изпитал неприязън и си помислил по негов адрес "Кой си въобразяваш, че си ти, бе?". Но творческата химия била очевидна. Двамата усетили, че ще бъдат добър екип. И решили да си сформират група.

ПИТЪР КРИС

На четиринайсет се присъединил към улична банда - "Господарите-фантоми". Носел си самоделен пистолет със същата лекота, както би носил кутия с обяд за училище. Работел е като зъботехник, но чувствал, че е роден за барабанист. Опитвал се да пробие дълги години. Даже отишъл в Англия, където всяка вечер слушал изявите на световнонеизвестния по онова време Елтън Джон в един клуб. Джазът, а не рокът, бил първата любов на Питър. Джийн и Пол попадат на него по обява в Rolling Stone. Следва най-уникалната покана за интервю за работа (заслужава си да се прочете) и господин Крис се качва на борда при доволно потриващите ръце Симънс и Стенли.

ЕЙС ФРЕЛИ

Ейс проявявал талант в спорта, рисуването и техниката. Но един концерт на The Who предопределил посоката му на развитие - музиката. Даже и до днес смята, че именно тя го е спасила от затъване. Явил се на прослушване за китарист при Джийн и Пол и почти прецакал работата с поведението си. А облеклото му конкурирало по ексцентричност вратовръзката на Дейвид Духовни, която актьорът си сложил за кастинга за Досиетата Х. Но първоначалното лошо впечатление избледняло, щом Ейс започнал да свири. Получил мястото. Колкото до останалите любопитни нещица около него (откъде идва прякорът му, как се дава запомнящо се интервю за японския "Плейбой", един от любимите му вицове), ще те оставя да ги разбереш от първа ръка.

И тъй, с появата на Ейс момчетата вече си имали перфектно балансирана група. Знаели посоката, в която им се ще да поемат и да се развиват. Оставало само да намерят мениджър, желаещ да повярва в тях. Срещнали го в лицето на Бил Окойн. Човекът бил достатъчно интелигентен, за да разпознае златната възможност. Прегърнал идеите им и се заел да ги разработи. Пътят към върха бил открит. Настъпвала KISS епохата от неозойската музикална ера!

RISE FALL RISE AGAIN

Втората и третата част от биографията носят печата на Кен Шарп. Той ни предлага един трезв (нещо  необичайно за фанатичен фен) преглед на събитията от 1979 година (началото на края за групата в оригиналния й състав) до решението за повторно обединяване (1996) и издаване на нов албум (1998). Отбелязват се все по-силните търкания между двете основни ядра Симънс-Стенли и Крис-Фрели, довели до напускането на Питър и Ейс, трудностите при намирането на техни заместници, търсенето на компетентни музикални продуценти, които да сложат край на творческите колебания на момчетата, залитанията на Джийн по киното, отвличащи вниманието му от задълженията към групата, опитите на Пол да закърпи положението и да се прави на човека-оркестър,  откриването на правилната посока (в музикален и в чисто човешки смисъл), компромисите и събитията, спомогнали за събирането на първоначалните членове и т.н. Що се отнася до албумите на KISS... Иска ли ти се да научиш кой от тях:
-  е бил предназначен яко да сритва задници (и, според мен, крие в себе си нотка  Лъвкрафтови идеи)
- буди интерес, заради начина по който е заснета неговата обложка (работният процес може да се окачестви като оргия и въпросната думичка далеч не покрива всички аспекти от изживяването)
- е направен в движение, за да се спестят разходи и, въпреки това, ражда техния пръв химн
- ги изстрелва високо, високоооо... чак дотам, където не можеш да ги стигнеш : )
- е създаден в сътрудничество с откачен продуцент, който има навика да стои гол в студиото, а и може да се похвали със зъл като на диктатор със запек нрав 
- е спасен от баладата на Питър, "Beth", и неговото вокално изпълнение - срещано в дискографията на KISS също тъй рядко, както слаба роля  - във филмографията на Том Ханкс
- е квалифициран като стъпка назад, към познатото и сигурното
- блести с песента-печат на групата, изразяваща нейната същност
- е оприличен на картината "Мона Лиза" (няма да ти издавам какво има предвид Пол с това сравнение) и кой е съпоставен с "Кръстникът" 3
- е соловият албум, оценен с 6 звезди и кой е соловият албум, закичен с нула
- ражда световния хит "I was made for lovin' you", въпреки че от групата смятат, че не отговаря на истинските KISS (тук правя аналогия с Тина Търнър и една от най-известните й песни "What's love got to do with it" - огнената дама изобщо не харесва парчето, донесло й първия сериозен успех като самостоятелна изпълнителка)
- е белязан с напускането на Питър Крис
- е вдъхновен от разказ на Джийн Симънс и замислен като средство да се погъделичкат критиците
- се запомня с участието на Брайън Адамс в него, а и с една забавна случка. Брайън, душице, заради това, което си напакостил, заслужаваш да те кръстят  Killjoy : )
- може да се посочи като доказателство, че хората чуват с очите си
- носи титлата "най-добър албум" и за чието създаване групата говори най-много
- се определя като солов албум на китариста, заел мястото на Ейс - Брус Кулик?

Всичко изброено дотук, както и още мнооого други жизненоважни за твоята KISS-култура факти, ще откриеш между страниците, подготвени от Кен Шарп. Момчето е свършило чудесна работа.

ON HOW THE BOOK IS (IN CONCLUSION)

Започвам с единственото нещо, което бих могла да изтъкна като недостатък на биографията. Българската редакция. По-точното липсата на достатъчно задоволителна такава. Растящата геометрична прогресия от грешки не спира да те дразни, а към края на книгата числовата редица полетява с устрем в космоса, съпровождана от "Одата на радостта", и помахва за "Ей, пичове, к'во си пра'йте?" на шашардисаните астронавти, обитаващи Международната космическа станция. Мдаа. Как ти се струва положението? Зле? Чакай, забравих да обявя гвоздея в програмата. Винаги се отнасям с грижа и уважение към книгите си. Стремя се да докосвам страниците, сякаш са крехки като венчелистче на чаена роза. Затова ми стана неприятно, когато два от листовете от само себе си се отрониха в ръцете ми. Некачествена изработка на продукта. Добре, че издателите се отсрамват с чудесни снимки и подходящо външно и вътрешно художествено оформление.

Оставям дефектите да се пъчат с грозотата си по редовете на изданието и се насочвам към съдържанието. Преди малко споменах снимките като компенсация за всички недостатъци. Да, но и там имам забележки. Фотографиите представят само членове на оригиналния състав на групата. Никъде няма да видиш снимка на KISS в периода на разцепление. Жалко. Мисля, че новоприсъединилите се към екипа музиканти заслужават същото внимание. Нищо, че не са част от KISS-есенцията. Те представляват важен елемент от историята на групата. Толкова за картинките. Скачам в текста. Най-яркото ми впечатление от биографията няма нищо общо с музиката. Поне не с творческото й лице. Книгата би била чудесен учебник по рекламни/пиар/мърчъндайзинг/брандинг (ако се сетиш, може да добавиш още рошави чуждици от конкретната сфера) стратегии. KISS са пример за хора с ясна визия какви са в момента, какви искат да бъдат утре и с какви възможности разполагат, за да го постигнат. Момчетата имат нюх как да вдигнат шум около името си, как да се откроят, да шокират, да се забият в паметта ти като датска викингска брадва в тиквата на неблагоразумен англичанин. Не им е нужен огромен екип, за да им слага думички в устата и да ги съветва как да се държат. Те и сами си се сещат, достатъчно интелигентни са.

Друга открояваща се черта на написаното от Лийф и Шарп, е че ни позволява да направим сравнение между възгледите на групата сега и гледните им точки отпреди трийсет години. Забавно е. Някога Питър се е определял като "купонджия", а сега признава, че тогава е имал сериозен проблем с наркотиците. Три десетилетия назад решението за създаването на соловите албуми на всеки от членовете е изглеждало като добра идея. Като начин да се даде на изпълнителите време за почивка един от друг и шанс да се скрепи връзката между тях. Днес на продукциите се гледа като на една от големите пробойни в кораба. В началото на своята кариера KISS наричат мениджъра си Бил Окойн "пети член на групата". По-късно не се поколебават да му кажат "Беше хубаво да се работи с теб, чао!". Преди да поемат в различни посоки, момчетата тръбят, че са страшно задружни, защото егото и парите за тях не са фактор. Превъртаме напред и разбираме, че всъщност е точно обратното. Стига се до дрязги от сорта на "аз съм талантлив и неразбран, не ми дават да се изявя!" и изхвърляния от типа "Абе, и без това плувам в пари, що да не си купя ненужна дизайнерска лампа за 50 000 долара!".

Трети белег, отличаващ материалите, поместени в книгата, е субективната оценка на интервюираните от Шарп хора за качеството на албумите. Запитаните се опитват да бъдат безпристрастни, но все пак... Тавата, която е видяла бял свят благодарение на предпочитания от теб музикален продуцент, заслужава шест звезди. Тази, в която имаш най-малко участие (защото си бил прекалено отнесен, за да се сетиш да дойдеш на работа или си се изпокарал с всички невежи, слепи за таланта ти, тъпаци в звукозаписното студио) - три звезди. И т.н.

А знаеш ли с какво най-много ме грабна "KISS: зад маската. Официалната оторизирана биография"? Със споделеното от Джо Пери: "Част от рокендрола е да видиш някого като KISS и да си кажеш: "И аз мога така!". Дори и да не стигнеш по-далеч от гаража, си изживял една своя мечта.". Китаристът на Aerosmith е напълно прав. KISS вдъхновяват и зареждат, разтърсват те и се раздават без остатък. Генерират мощна първична енергия, която подлудява всяка клетка в тялото ти и тя започва да крещи в отговор. Превръщат те в чист хедонист. Винаги когато си пускам тяхно концертно изпълнение, правя сравнение с интерпретациите на Боно от U2 пред публика. И то не е в полза на ирландеца, защото той се изправя пред феновете с претенциозното изражение на примадона: "Дошъл съм, за да ми се възхищавате", а KISS директно и простичко заявяват: "Дошли сме, за да се забавлявате!". Боно достига върховното удоволствие, щом види обожанието в очите на тълпата, а KISS се изстрелват към небето, щом почувстват огъня, подпален в сърцата на публиката, да ги изгаря. Понеже именно тя, публиката, в крайна сметка, е най-важна. А KISS й предлагат всичко от себе си и напълно заслужено заемат своето място в рокендрол митологията.






вторник, 9 април 2013 г.

МЪРТВОЗАКОННИК

Когато за първи път разлистих книга на Стивън Кинг (подмамена от мегаяките корици на Петър Станимиров), си помислих следното: "Боже, как този човек успява да живее със себе си, при положение че умът му ражда кошмар след кошмар?". Но тогава още не се бях докосвала до света на Х. Ф. Лъвкрафт. Не се бях лутала из мрачните, заплетени (подобни на изрисуван от художник по декорите в психотрилър лабиринт) улички на неговото съзнание. Лабиринт, който аха-аха да те погълне в черните си, мазни сенки. Ако те не  те довършат, то това ще стори твоят СТРАХ, защото никога не знаеш какво те чака зад следващия ъгъл. Усещаш само, че е НЕЩО ужасно, гадно, умопобъркващо. И през цялото време чуваш подигравателния смях на човека, из чиято глава си дръзнал да се разхождаш (по-точно казано: да притичваш от едно място към друго, търсейки стабилност и убежище, треперещ и стараещ се да не изпуснеш съдържанието на пикочния си мехур при срещата с ОНОВА, което те гони). Защо Лъвкрафт ти се смее? Ами, не се ли сещаш? Хванал те е в капана на собствената си лудост. Не очаквай от него дружески да ти подхвърли кълбо прежда, за да отбелязваш откъде си минал и бързо да намериш обратния път. Оправяй се както можеш. Ако можеш. Добре дошъл в "Некрономикон"! Да ти е страшно, опа, извинявай, исках да кажа "сладко",  четенето!

I. КАКВО ПРЕДЛАГА СБОРНИКЪТ

"НЕЩОТО НА ПРАГА"

Посетиш ли град Аркхам [и неговия университет Мискатоник (miskatonic-university.org),  откърмил не един достоен герой на Лъвкрафт и изкушил злото ми аз да кандидатства за преподавателска длъжност], неволно ще започнеш да се кръстиш / да опипваш заешкото си краче / да ръсиш сол. Ще закопнееш да си свършиш по-бързо работата, довела те на това място, и кракът ти повече никога да не стъпи тук. А представяш ли си какво им е на постоянните му жители? Като Едуард Дерби, например. Светлокос, синеок и изнежен. Ангелоподобен. Обичащ поезията. Обикновен пътник като теб, минаващ транзит, би си помислил, че Еди по цял ден реди романтични рими във възхвала на някоя по-фина от костен порцелан госпожица. Е, бъркаш. Младият мъж би се опитал да ухажва определена дама (в редките случаи, когато му се прииска да положи усилия в тази посока) не с букет оранжерийна лирика, а по-скоро с цветосбор от зловещи стихотворения, който най-спокойно може да си наименоваме "До Ада и назад" (ако току-що споменатото заглавие и жанра на ужаса те интригуват, потърси едноименната антология с разкази от български автори, излязла неотдавна на нашия пазар). Да, сладкият господин Дерби се оказва изненада. Нямам предвид само поетичните му предпочитания. Заговориш ли му на тема "тайнствени, труднооткриваеми книги, пълни със ЗАБРАНЕНИ познания", мигновено ще приковеш вниманието му. За съжаление, както ще ти стане ясно по-късно, неговата обсебеност, свързана с тъмните изкуства, в крайна сметка ще му изяде главата (не без помощта на милата му съпруга с, меко казано, "смесен" произход). Колкото до НЕЩОТО, цъфнало на прага... По-добре прочети сам... И си набави щипка за нос, че вонята е една...

ПОКАЗАНИЯТА НА РАНДОЛФ КАРТЪР

Отново попадаме на хора, интересуващи се от странни, древни книги, написани на неразбираем език, закодирал опасни за всеки здрав разум тайни. Харли Уорън и Рандолф Картър, двама умници, които не дават пет пари за живота и разсъдъка си, ентусиазирано се впускат в изследване на старо гробище, с цел... ами от показанията на едва спасилия се, за да разказва Картър, не става ясно каква. Хей, момчета, трябваше да помислите предварително, а не да повтаряте грешките на митологичния персонаж Епиметей, чийто горчив опит в понасянето на последиците от отварянето на разни похлупаци потвърждава,  че любопитството не води до нищо хубаво. Особено когато идеята да си заврете носа, където не ви е работа, ви е хрумнала при четенето на творба със съмнителна репутация, писана от леко/средно/много мръднал или неизвестен автор.

ПЛЪХОВЕ В СТЕНИТЕ

Еха! Страхотно заглавие! Направо предвкусваш какво ти е надробил Лъвкрафт!  Я да видим дали ти стиска да го изсърбаш... Сам ли си вкъщи? Бас ловя, че сега си включил всички лампи и си подсвирнал на свирепия си минипинчер да дойде да те пази. Ако нямаш такъв, потърси любимата си плюшена играчка от детството. Отдавна си я изхвърлил? Грабни тогава някой тиган от кухнята. Заровен е под купища неизмити чинии? Човече,  в такъв случай не мога да ти помогна. Влизаш в страховитото английско имение "Ексхем Прайъри" сам, невъоръжен и беззащитен. Е, добре, стана ми жал. Ще дойда с теб. Но ще ми дължиш услуга. Big time, при това! Предупреждавам те, вземи си суха храна и бутилирана вода (няма да е зле да прибавиш и една манерка уиски, не че нещо ще те накара да изпаднеш в шок, от който само здрав гълток ще те оправи, ама...), защото по пътя няма да спираме в близкото градче Анчестър за провизии. Там само ще ти напълнят главата с разни глупави кървави легенди за древни светилища и изчезващи хора. Пълни измислици! Да не им обръщаш внимание, ей! Горе главата и си вземи тапи за уши. Нощите в имението са тихи, но все пак...

ЗОВЪТ НА КТХУЛУ

Гледал ли си "Индиана Джоунс 4"? И да не си, не е голяма загуба. В противен случай, прочитайки началните редове на първа глава от настоящата история, "Ужасът в глината", ще разбереш откъде на създателите на филма им е хрумнала концепцията за финалното послание в лентата. Ще те питам още нещо. Да не би случайно да си художник или поет? Ако отговорът е "да", недей да се занимаваш с Ктхулу. Съзнанието ти е твърде чувствително и податливо на влиянието на Древните. А сънищата ти са вход, застлан с червен килим и приканващ ги да дойдат да опитат твоите хляб, мед и сол. Бъди сигурен, че ще ти поискат и "земя и вода". Най-малкото. Какво решаваш? Ще последваш добронамерения ми съвет или ще се оставиш да бъдеш хипнотизиран от мелодията на вълшебния свирач Лъвкрафт? Ще те разбера, ако предпочетеш писателя пред мен. Ще те разбера, и ако "Зовът на Ктхулу" ти хареса. Иска ли ти се да прочетеш подобна творба, само че от български автор? Потърси чудесния сборник с фантастични (във всеки смисъл на думата) разкази "Репликация". Там те чака Божидар Грозданов със своя "Свободен избирател".

ХЪРБЪРТ УЕСТ, СЪЖИВИТЕЛЯТ НА МЪРТВИТЕ

Най-интересната история в сборника. Поне за мен. След като привършиш с "Некрономикон", ще ми кажеш ти какво мислиш по въпроса. Позволи ми да ти представя Хърбърт Уест, перспективен студент по медицина (още един възпитаник на "Мискатоник") и потенциален блестящ лекар. Младежът има един-единствен дребен недостатък. Обсебен е (тази думичка се явява доста точна характеристика за повечето от персонажите на Лъвкрафт) от амбицията да разкрие тайната на живота. Да намери ключа към безсмъртието. Будещата безпокойство мания се изражда със заплашителна скорост, превръщайки Уест в подобие на Йозеф Менгеле. Само дето немецът е активен по време на Втората световна война, а Хърбъртчо върши гадостите си преди, по време на и след Първата световна война - също толкова благодатно откъм снабдяване с пресни трупове време. Препоръка от мен: стигнеш ли 140-та страница, се стегни, защото те чака много, ама много въздействаща картина. Не че другите описания на методите на Уест (и на резултатите от тяхното прилагане) са слаби... 

"ШЕПНЕЩИЯТ В ТЪМНИНАТА"

В началото на своя коментар споменах, че злото ми аз е решило да кандидатства за преподавателско място в университета "Мискатоник" (хубавичко ще си поговоря с нея относно професионалната й ориентация!). По този повод се опита да се свърже (за да се сдобие с някое и друго напътствие) с потомците на Албърт Уилмарт - прилежен учен, водил тамошните лекции по литература. Ала за нейно съжаление, молбата й не получи радушен прием. Поучени от опита на своя прародител, Уилмартови отказват да водят кореспонденция с когото и да било, на каквато и да било тема. Та нали благодарение на една  странна и емоционална размяна на писма, горкият Албърт изпада в доста незавидна ситуация, озовава се на способно да разклати дори най-железните нерви място и влиза в контакт със загадъчни субекти (и това е евфемистичното обобщение на положението). На пътя му застават същества, дошли от далечната планета Йюггот, които хич не искат да се разбира, че са чести гости на Земята. Познай какво са готови да сторят, за да останат в сянка? Няма да можеш да отгатнеш, по-добре сядай да четеш...

"ВЪЗКРЕСИТЕЛЯТ"
(Случаят с Чарлз Декстър Уорд)

Изразът "фамилна обремененост" придобива нови измерения в тази част от сборника. Милият Чарлз (който страшно напомня на Едуард Дерби от "Нещото на прага") е ученолюбив младеж, погълнат от изследванията си върху Древността. Няма нищо кой знае колко обезпокояващо в развитието на момчето - по-затворено е и обича да чете, голяма работа. Да, но един ден той попада на информация за свой праотец, който е бил изключително (следва евфемизъм) противоречива личност. Чарлз е като омагьосан и решава да открие колкото се може повече сведения за черната овца в семейството. Всичко излиза от контрол, когато Уорд се сдобива с мрачния портрет на своя мистериозен роднина, занася си го вкъщи и си го окачва на видно място в стаята. Тогава всички в сградата разбират от първа ръка значението на думичките "без миг покой"...

II. ДРУГИ ВПЕЧАТЛЕНИЯ ОТ ПРОЧЕТЕНОТО В СБОРНИКА

За кого е подходящ сборникът? За ценители (и не само). Ако ми налееш чаша качествено отлежало вино и ме накараш да позная от коя реколта е, дали е дошло от Мелник или от Бордо, колко слънце и дъжд е видяло гроздето, използвано за производството на напитката, дали в нея се усещат нотки горска ягода/тропически плод/ванилия/зелена чушка и т.н., няма да мога да ти отговоря. Не съм сомелиер. Но имам достатъчно добър вкус, за да отбележа, че е хубаво.  И че трябва да отпиваш от него на малки глътки, за да му се насладиш както трябва. Същото важи и за "Некрономикон" - сборника с творби на Лъвкрафт. Ето някои характеристики, отличаващи букета с аромати на въпросното издание.

Започваме отвън навътре, т.е. с етикета, ъ, имам предвид корицата. Заслугата за адекватното и въздействащо художествено оформление е на Виктор Паунов. Свършил е чудесна работа. Не преувеличавам. Скътала съм си едно чуждоезично преводно издание на "Планините на безумието" (включващо и "Цветът от космоса" + "Ужасът в Ред Хук"), чиято корица предизвиква асоциации с детски (ама много детски) приключенски роман. Нищо общо с класата на Лъвкрафт.

Продължаваме с човека, обработил с внимание и грижа всяко зрънце грозде, за да може то да пусне своя сок и да напълни бутилката "Некрономикон", реколта 2012, която държа в ръцете си  - Адриан Лазаровски - съставител и преводач на сборника. Когато преди няколко месеца си купих книгата, продавачката ме помоли, като минавам следващия път, да й кажа дали преводът си струва. Тогава не знаех кой е работил по творбите на Лъвкрафт, иначе щях да отговоря веднага, без да съм прочела и думичка: струва си и още как! Защото споменът за отлично представената на български език "Z-та световна война" е все още пресен в ума ми. Сега, след като прочетох "Некрономикон", смятам, че каквато и похвала да измисля, тя ще бъде твърде слаба и недостойна да отрази постигнатото от господин Лазаровски. За да бъдеш добър преводач на вдъхващи страхопочитание имена като Лъвкрафт и нови надежди като Макс Брукс, трябва да владееш чуждия език и майчиния си език до такава степен, че да си в състояние най-спокойно да жонглираш с изразните им средства със завързани очи, стъпил върху тънко въже, опънато над арена с гладни лъвове, смущаван от окуражителните крясъци на ревяща тълпа. Необходима ти е общата култура на средновековен/ренесансов учен-енциклопедист. Нужно ти е и търпението на златотърсач, пресяващ речен пясък от зори до здрач, в търсене на самородно късче благороден метал, което отказва да падне в ръцете ти по лесния начин. Няма да ти е излишна и волска упоритост, както и издръжливост на двугърба камила. Но най-важното е да опознаеш и разбереш чуждия автор, чийто свят се опитваш да пресъздадеш максимално точно (доколкото това е възможно) пред родните читатели. Потопиш ли се в "Некрономикон", ще усетиш (още от първите страници) колко труд и старание е вложен в превода. Затова и резултатът те замайва като тежко вино. Веднъж ме попитаха защо толкова харесвам испанския писател Феликс Палма. Една от причините е следната: успял е до съвършенство да предаде претенциозния и витиеват стил на епохата, през която е избрал да се развива действието в неговия роман "Картата на времето". Същото е постигнал и Адриан Лазаровски, що се отнася до представянето на начина на изразяване на родения през 19-ти век Лъвкрафт. И още нещо. Само погледни две от чудесните думички, които господин Лазаровски е композирал: "лицезрях" и "умонастроение"! Да не забравя да спомена и името на една дама - Вихра Манова, защото закъде е всеки преводач без добър редактор? Благодарение на нея ще вкусиш напитка, пречистена от всякакви примеси, оцветители и овкусители.

Завършвам с гроздето. Сорт Лъвкрафт. Пишейки за него, се чувствам като пианистка от 20-те години на миналия век, акомпанираща що-годе сносно с игриви мелодийки прожекции на филми на Чаплин, която внезапно решава да направи рязък завой в кариерата и да се впусне в интерпретации на Шопен пред височайша, взискателна публика. Но подтискам това усещане и минавам директно на впечатленията си от американския писател. Ако в някой  университет по света имаше катедра "Страхознание", то Лъвкрафт щеше безапелационно да я оглави. И никой нямаше да успее да го детронира. Има една приказка за момчето, дето не знаело що е страх. Главният герой в нея трябва да се консултира с професор Лъвкрафт, за да се справи с проблема си. Класификацията на страха, включваща всички таксономични категории (царство, тип, клас, разред, семейство, род, вид, подвид) е добре позната на американеца, а по темата "Страх от непознатото, чуждото, различното" той може да защити дисертация. Наясно е, с точност до трилиони знаци след десетичната запетая, в каква степен въпросното чувство ръководи живота на хората. За автора не са тайна и следите, които то  дълбае в нас. И е експерт, що се отнася до неговото внушаване, задълбочаване и разпространяване сред  читателите. Лъвкрафт безцеремонно (и с ТВОЕ позволение, защото ТИ си този, който го е потърсил) повдига капака, под който държиш мирни както най-малките си опасения, така и най-сърцеускоряващия си ужас. После нежно ги приканва да излязат на свобода. Чудил ли си се какво ще предприеме подкокоросваното от автора То, докато твоите Аз и Свръх Аз са заети да се карат (или са излезли във ваканция)? Прочети "Некрономикон" и ще разбереш. Кой знае какви змии ще изпълзят изпод камъка... Ако се опариш, вината ще бъде само и единствено твоя. Защото си се осмелил да се забъркаш с писател, способен без да си дава труда да прави конкретни описания (а само прошепвайки ти на ушенце "Не се осмелявам да ти кажа - никой не би могъл да го знае и да продължи да живее..."), да те хвърли в капана на собственото ти въображение, собствения ти страх, собствения ти ад, докато си представяш какво ли ще да е това нещо... и можеш ли да избягаш от него? Въобразяваш си, че няма да те хване в ноктите си? Че си по-корав? Ха, тогава си по-голям оптимист от Рандолф Картър и Харли Уорън взети заедно. Няма как да се бориш ефективно срещу нещо, което не виждаш, не познаваш. Но усещаш, че е отвързано и е надушило  следите ти... И въпреки че ужасът ти нараства с всяка страница, не можеш да спреш да четеш. Защото да пиеш от Лъвкрафт е все едно да утоляваш жаждата си от недокосван извор, да разквасиш устата си с течност от незамърсен с боклуците на съвременната индустрия източник. А вкусиш ли веднъж негови творби, всичко останало ще ти се струва блудкаво, глупаво и банално - като беззъб американски римейк на стойностен европейски или азиатски филм. Поради това смятам, че "Некрономикон", реколта 2012, заслужава почетно място в твоята енотека.

вторник, 2 април 2013 г.

В ТЪМНИНАТА

"Свободен съм! Като птица в небето.
Свободен съм! Забравил съм какво е страх.
Свободен съм! С дивия вятър се нося.
Свободен съм! Не насън, а наяве."

Реших да поставя днешното начало с поместените в "Дневен патрул" стихове на "Аз съм свободен", песен от съвместния албум на Валерий Кипелов и Сергей Маврин "Смутно време", по две причини. Първо, защото вторият роман от поредицата за Патрулите е посветен на "тъмната страна на Луната (Лукяненковия свят)" - маговете, вещиците, вампирите, върколаците и т.н. А попитате ли някое от тези същества какво е онова, което наистина го интересува, отговорът ще бъде (стига да сте попаднали на достатъчно интелигентно и склонно към самоанализи създание): свободата! От всичко и от всички (чудничко, ама трябва да им се припомни, че понякога онова, което страстно искаме, не е най-доброто за нас). Вторият ми мотив е, че музиката играе важна роля в романа.  Тя е като фон за всяка по-силна сцена. Тя е израз на душевното състояние на героите. Тя изразява и нежност, и ярост. От нея блика и тъга, и надежда. Чуеш ли я (ама истински), не можеш да останеш безразличен. Както казва  един доста интересен персонаж от книгата, Виталий Рогоза, усещаш я с кожата си, с цялото си тяло. Не бих могла да бъда по-съгласна. Лукяненко и съавторът на романа Владимир Василев вещо използват подходящи съчетания от мелодия и текст, за да вдъхнат живот на идеите си. Получава се нещо като великолепните интерлюдии с китара ("най-благородния инструмент, истинския крал на музиката",  по думите на героинята Алиса Доникова) в класическите руски филми

"ВХОД ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА - РАЗРЕШЕН"

Swimmin' in the same direction...

Алиса Доникова е от онези опасни мацки, които си въобразяват, че са видели, правили и злоупотребили с всичко в този живот, че никой не може да ги излъже, и че вече нищо не може да ги трогне. Те не биха се поколебали да играят мръсно, за да задоволят своите потребности. Веднага давам пример. В рамките само на една сутрин злата патрулна вещица успява да прекара some quality time с майка си (не си правете илюзии, че е имало прегръдки и целувки); да смути до краен предел влюбено момче и тотално да скапе крехкото му самочувствие; да забърше случаен шофьор да я закара до офиса (Централата на Тъмните) и да го убеди, че разговор с красиво (и умно) момиче може наистина да ти развали настроението; да повреди със заклинание колата на кретен, позволил си да я обиди; да въдвори ред и дисциплина, сплашвайки по-нисшестоящите си колеги и т.н. Съвсем нормално утро за една редова служителка на Мрака. Останалата част от деня, обаче, не протича по план. Дневният патрул провежда акция срещу досадниците от Нощния, по време на която Доникова изчерпва напълно силите си, а една от колежките й загива. Алиса е толкова изцедена, че спешно се нуждае от възстановяване. Загриженият Завулон (шеф на Тъмните и неин любовник-(не)постоянна величина) я праща да си отпочине в Крим. По време на пътуването вещицата достойно защитава репутацията си на кораво момиче и разказва играта на две гниди, имали глупостта да се опитат да й посегнат. И това, когато е напълно лишена от  способностите си на Различна. Дааа, госпожица Доникова никому не е дала повод за съмнение относно тъмната си природа. Докато не среща Игор.  Той е от хората, способни да изкарат на бял свят най-доброто у всекиго. Хората, в чиято компания забравяш как (и губиш желание) да бъдеш лош. Под неговото влияние Алиса открива непознати до този момент свои черти, които май й се нравят. Но тя дори не подозира в какъв капан ще се озове. Нито има представа за събитията, които ще задвижи с постъпките и решенията си.

"ЧУЖД ЗА РАЗЛИЧНИТЕ"

He's checkin' out, but he still got his dreams...

От пролога на тази история побиват тръпки. Нощ. Млад, (на пръв поглед) беззащитен мъж. Безлюден парк. Върколак, излязъл на лов без лиценз. Какво следва? Ами... нищо. Защото дори дивите животни, тръгнали да търсят жертви (и обезумели от глад), надушват с кого може и с кого не може да се е**ват. И тъй, нашият "беззащитен млад мъж" необезпокоявано прекосява парка и поема към гарата, където го чака влакът за Москва. Кой е той? И да го питате, няма да ви отговори. Защото не знае. Поне все още. За всеки случай, проверете документите му за самоличност. Виталий Рогоза... Хм, името не говори нищо. А пък оная торбичка със стоте хиляди долара, сгушена на топло в сака му, също е с неясен произход. Дали да го последвате в пътуването и да видите какво ще му се случи? О, да. Непременно. Аз го направих, опознах  го и  това, което научих, ми хареса. Мъжът може да не е съвсем наясно откъде идва, ала усеща с цялото си същество, че е Различен.  При това - Тъмен. И че има някаква цел. Може би тя е свързана с откраднат свръхмощен мрачен артефакт, внесен контрабандно в Русия? Може би затова силите му на маг се развиват и нарастват неконтролируемо бързо? И може би затова все се оказва замесен в престъпления, извършени от някой Различен... А може би е най-добре да спре да си задава въпроси и да рови за отговори, които няма да му донесат нищо хубаво. Само дето Виталий не може да се кротне. Даже и да иска. Също като герой от древногръцка трагедия, той преминава през събитията в романа без да има възможност да избегне предначертаната си участ. Защото е създаден да изпълни целта си и маловажни подробности като собствените му желания и мнение по въпроса нямат никакво значение. Те биха предизвикали единствено лека подигравателна усмивка (или прозявка, изразяваща крайна досада) у по-висшите сили. Как може една жалка песъчинка дори да си помисли да се отцепи от скалата и да заплува сама, чертаейки свой собствен курс и ориентирайки се по звездите? Да пожелае да се прилуни, вместо да се приземи? Ама моля ви се, я го свалете от облаците тоя!

"РАЗЛИЧНА СИЛА"

Искаше ми се да обобщя впечатленията си от романа с възклицанието "You shook me all night long!", но за съжаление ще трябва да сложа печат: "И ето идва най-щастливият ден, когато последната страница от тази книга ще остане далече зад мен..."

В третата част от "Дневен патрул" Лукяненко и Василев малко по малко ни разкриват нишките, свързващи Алиса, Виталий и всички останали действащи лица от предишните две истории. Развръзката наближава. Провежда се Трибунал на Инквизицията (Висшия регулаторен орган), пред който и Светли, и Тъмни трябва да отговарят за кашите, забъркани досега. Мястото е Прага, а всички участници са налице и се гледат подозрително, в очакване противникът да се разсее, да загуби самообладание и да се издаде (или поне да стъпи накриво). Ще станете свидетели на куриоза как се гаси свещ с бидон вода (когато и един лек повей на вятъра би свършил също толкова добра работа) и ще се чудите на извратения мозък (и на свободното време) на някои Различни, подтикнал ги да кроят мащабни заговори/дребни интриги,   жертвайки де що има здрав/едва кретащ свой войник, лутащ се из бойното поле с обречеността на прасе преди Коледа, за да изпреварят опонента си с поне десет хода. Иска ми се да кажа, че "Различна сила" представлява най-вълнуващата фаза от събитията, изложени в книгата. Но не беше. Просто не ме грабна така, както го сториха "Чужд за различните" и "Вход за външни лица - разрешен". Освен това, дори аз се сетих за по-енергоспестяващ (и по-логичен) път към постигането на крайната цел на героите, тъй че положението на авторите хич не е розово. Ще ви споделя как стояха нещата между мен и Лукяненко-Василев по  време на четенето: в началото и средата - те бяха кефещите се на всеки акорд, който изтръгнат от китарите си, изпълнители (вж. Ангъс Йънг, Еди ван Хален, Джо Пери, Нийл Шон, Джийн Симънс), а аз - жадно попиващата енергията им благоговееща фенка; в края - те приличаха на рокдинозаври, отпрашили на турне в Китай, опитващи се (с доста поохладнял ентусиазъм) да приключат концерта си. Мечтаейки си само за биричката (а може би за витаминозната напитка от ябълка, портокал и морков, де да знам), която ще люснат на спокойствие, след като светлините угаснат, си въобразяват, че успяват да впечатлят спретнато облечената, седяща в дисциплинирани редички, комсомолска публика, т.е. мен. Да, ама за да раздвижиш кръвта на такава аудитория, ти трябва, първо, чудо и, второ, майсторски изпипан завършек. По този начин ще я оставиш гладна и полудяла за още. А не облекчена, че финалните тонове най-сетне (криво-ляво) са прозвучали.

ЗАЩО ОТНОВО ЩЕ СИ КУПЯ БИЛЕТ ЗА ГИГ НА ЛУКЯНЕНКО

Заради едно момче на име Макар. То не е главен герой, но успя да се запечата в ума ми.  Малко са случките по-бодващи сърцето от това да видиш млад човек да гледа с очите на минал през какво ли не старец. Очи, пълни с безнадеждност и примирение. О, не, сбърках. Има нещо още по-покъртително. Да чуеш това почти дете да казва, че избягва да спи, за да не губи малкото останали безценни минути щастие, които се изплъзват неумолимо през пръстите му.

Заради Виталий Рогоза, чието най-скъпо притежание е музикалният плейър и който слуша музиката с душата си. Мисля, че от него би излязъл чудесен главен герой в антиутопия. Има потенциал.

Заради всички онези Тъмни, които спасяват сиви мишки, хранят патиците в парка, украсяват елха за Коледа и ги е грижа за своите.

Заради една страшна, ама наистина страшна, приказка за лека нощ.

Заради Прага. Отличен избор за място, на което да се развива действието.

Заради малките ухапвания на тема политика.

Заради Лукяненковите сентенции.

Защото никога преди не бях чувала някой да сравнява лунния диск с локвичка ликьор.

Защото авторът продължава да разширява музикалната ми култура.  По този повод заслужава да му изпратя цял кашон чешка бира. В знак на благодарност : )

И, чисто и просто, защото Сергей е мой тип писател. Даже когато изпълнява леко фалшиво заключителната част от своето произведение.