четвъртък, 28 юни 2012 г.

ЖИВОТЪТ ПРЕД ТЕБ от Ромен Гари (Емил Ажар) - не е възможно журито, присъждащо наградата "Гонкур", да сгреши (и то два пъти)!


Когато започнах да чета "Животът пред теб", нямах конкретна представа с какво се захващам. Единственият ми ориентир бяха трите изречения от анотацията на гърба на книгата. Те се оказаха крайно недостатъчни. Отгръщайки първите страници, се озовах (по-скоро бях грабната, всмукана, от-/по-/ у-влечена) в света на Ромен Гари. И нямаше измъкване. Изгорях. А трябваше да внимавам повече. Предупредителните знаци (псевдонимите на автора, който е руски евреин, са резултат от игра на думи: гари/гори, ажар/жарава) си стоят преспокойно и самодоволно ми се хилят от предната корица: "Казвахме ти ние, ама кой да слуша?!". Да, наистина, сама съм си виновна. По-нататък следва изповедта/коментарът на една лекомислена читателка за срещата й (и то каква) с героите на Гари. По време на тази среща всички останали книги избледняха в съзнанието й. Остана само тази.

Как ви звучи изразът "Животът е пред теб!"? Оптимистично, нали? Чуваме го често, обикновено, когато сме увесили нос и някой се опитва да ни вдъхне кураж, да ни даде надежда. Но как бихте го възприели, ако бяхте десетгодишно дете от малцинствата (като главния герой Мохамед/Момо), с неясен произход, отглеждано от възрастна, трудноподвижна жена (мадам Роза), която през деня е полунадрусана, а през нощта - преследвана от кошмари, свързани с концлагери? При това не се намирате в някой изискан квартал и частна детска градина, а в "пансион" за копелета на проститутки в един от най-скапаните райони на града, населен с пришълци от  цял свят. Там се смята за лукс наличието на една тоалетна за 100 обитатели на даден коптор, извинете, жилищна сграда. Представете си, че за своята крехка възраст сте видели повече от живота (имам предвид неговите най-грозни, уродливи и оставящи неизлечими белези страни), отколкото някой деветдесетгодишен старец. Да кажем, че най-близкото нещо до приятел, което имате на разположение, е един чадър, стъкмен като кукла и кръстен Артюр (виж корицата). А за капак нещата за вас се сговнясват все повече с всеки изминал ден. Какво ще си кажете тогава, ако някой ви подхвърли "Животът е пред теб!"? Как ще ви се сторят тези четири думички? "Страшнички" е меко казано. Принуден да расте, да живее в такава среда, всеки би се огънал, би рухнал, би се превърнал в деформирано човешко същество. Или би прибегнал до боцкането с "щастие", както някои от героите на романа избират да направят. Но не и Момо. Не, той е различен. Рядка порода е. По-точно казано - мелез. Но всички знаем, че мелезите са много по-издръжливи, проявяват много повече и по-добри качества от всеки чистокръвен, изнежен и разглезен пес. И са също толкова достойни за любов, нежност и внимание. Ако не и повече. А колко могат да дадат в замяна на малко грижи и ласки! Но да не се отклоняваме, иска ми се да споделя кога, как и защо Момо се настани трайно в сърцето ми.

Кога? Започна да ми влиза под кожата на страница седма, на девета нещата вече станаха сериозни и необратими : )

Как? Лесно, бързо и неусетно.

Защо?

1. Защото има голямо, щедро и жалостиво сърце. Защото е добър, стойностен човек, въпреки средата, в която вирее. Мисли първо за благополучието на другите, а после за себе си (за справка: епизодите със Супер, с престарелия господин Хамил и болната мадам Роза).

2. Защото разсъждава като страшно умен малък философ. Рядко едно седемгодишно дете ще се сети да те пита възможно ли е да се живее без любов. Може да се издаде отделна книжка с негови интересни мисли за всички аспекти на живота. Би била изключително ценно притежание. В същото време той си остава и типично дете, за което няма нищо по-хубаво и радващо от шоколадов сладолед с ягоди, поръсен с ядки.

3. Защото те кара да се просълзяваш от жал, докато ти разказва как стои с часове пред магазина с милата продавачка или в чакалнята на доктор Кац, с надеждата да получи трошица внимание и една добра дума, или как прекарва "рождения" си ден свит на улицата. Или как, в тежки ситуации, вика въображаеми лъвици, полицаи и клоуни, първите и вторите - за да го пазят, а третите - за да го разведрят.

4. Защото те кара да се смееш, докато описва живо останалите герои (лицето на един от телохранителите на сводника Н' Да Амеде ми напомни картина на Пикасо със своята "симетричност", а самия сводник си представих като копие на Snoop Dogg от клипа към P.I.M.P.). А сцената с обредните негърски танци и песнопения около полуживата от уплаха, току-що свестила се от пристъп мадам Роза, е направо трепач!

5. Защото е жилав, не се предава, не поема по лесния път надолу, колкото и мамещ да е той.

6. Защото не съди другите и ги приема такива, каквито са ( отношението му към мадам Лола е показателно).

Бих могла да продължа с изреждането, но е по-добре да ви оставя сами да откриете всички останали качества, а защо не и недостатъци, на Момо. Успех в начинанието! Това не е дете, а океан. Въоръжете се с точна карта, компас и стабилен кораб, за да го преплавате и изследвате целия.Ще ви е нужно и време в запас. Обаче обещавам, че ще се насладите на всяка минута. Защото разказът на малкия герой засяга широк спектър от теми (религия, наркотици, морални ценности, проблемите на малцинствата, предразсъдъци от всякакъв вид и тяхната безсмисленост, последиците (най-вече върху психиката) от войната, нищетата, болестите, старостта, безмилостното приближаване на края на земния път, самотата, нуждата от любов, подкрепа и приятелство, силата на характера и т.н, и т.н.).

Иска ми се да добавя само още нещо. Чели ли сте "Сянката на вятъра" на Сафон? Е, там героят Даниел попада в "Гробището на забравените книги". Като всеки човек, озовал се за пръв път на това място, той получава възможността да си избере една книга, да я вземе и да се погрижи тя никога да не изчезне, винаги да си остане жива. След като приключих с "Животът пред теб", вече не изпитвам колебания на коя бих се спряла аз. Именно на творбата на Ромен Гари. А ако (пази Боже!) живеех в свят като онзи в "451 градуса по Фаренхайт" на Рей Бредбъри и ми се наложеше да спася/съхраня в паметта си някой роман/стихосбирка/сборник с разкази или пиеси и пр., историята на Момо щеше да е сред първите заглавия, за които бих се сетила. Тя е уникално написана и всяка думичка, сцена и поука от нея си струват!

понеделник, 25 юни 2012 г.

ИЗБРАНИ РАЗКАЗИ - Катрин Мансфийлд

Имам чудесна новина за всички почитатели на Катрин Мансфийлд, краткия разказ и времевия период, обхващащ края на XIX и началото на XX век! На българския пазар се появи сборник с 25 произведения на новозеландската писателка, а именно: Чаша чай, Канарчето, Животът на майка Паркър, Мухата, Час по пеене, Мис Брил, Снимки, Идеално семейство, Момиченцето, Късно през нощта, Куклената къща, Слънчо и Месечинка, Шест пенса, Умората на Розабел, Модерна душа, Психология, Първият й балFeuille d' AlbumMariage a la mode, Блаженство, Денят на мистър Реджиналд Пикок, На Залива, Градинско увеселение, Дъщерите на покойния полковник, Пансион "Сеген". Всички те са прекрасно опаковани и поднесени  - погледнете само нежния профил на дамата, изобразена на корицата! Тъкмо отлично свършената работа по художественото оформление привлече вниманието ми към книгата. А после името на авторката (и кратък поглед към съдържанието) ме накара да си спомня часовете по английски език в гимназията, една учителка с каменно изражение (което никога не издаваше нищо, независимо дали дрънкаш пълни глупости или достигаш нови върхове в литературния анализ) и късащо нервите изпитване върху разказа Момиченцето. Не е нужно да отбелязвам, че точно тази творба не фигурира в списъка с любимите ми произведения, написани от Мансфийлд. Сред тях са:

Психология - този разказ ми заприлича на сценарий за пиеса. За чудесна, вълнуваща, задъхана пиеса. В целия диалог между двамата герои (и в облечения с думи, и в безмълвния) има нещо много секси, трепетно и грабващо, нещо, което не бихме открили и в най-подробното, заемащо няколко страници описание на еротична сцена, например. Освен това, тук ставаме свидетели на съвсем обикновен, но много мил и затрогващ начин да (по)кажеш на някого, че те е грижа за него.

На Залива - най-дългата творба, поместена в сборника. Става въпрос за семейна ваканция на брега на морето. Мансфийлд ни дава възможност да проследим един цял ден от нея. Успяваме да погледнем света през очите на различните поколения, да надникнем в мислите им, да разберем какво ги вълнува. Тук авторката не бърза с разгръщането на повествованието. Дава си време, наслаждава се на доизпипването на всеки детайл, бил той част от природна или битова картина. Майсторското обрисуване на морските пейзажи ме наведе на мисълта, че новозеландката би се справила също толкова блестящо и с пленерната живопис, както с писането. А вилата и нейната простичка, романтична подредба (гол дървен под, сандък, покрит с фуста вместо тоалетка, буркан с морски растения и безброй раковини за украса) ме очароваха.

Куклената къща, Канарчето, Животът на майка Паркър - главните герои в първото произведение са дечица, отритнати от дребнави, тесногръди, управлявани от своите глупави предразсъдъци "хора".  Второто разкрива част от историята на самотница, чийто единствен другар се явява една весела малка птичка. Третото е потресаващо свидетелство за живота на отрудена жена, пожертвала и здраве, и младост в името на семейството. Едничката й радост е нейното златокосо внуче. Ще обобщя своите впечатления от трите разказа в рамките на три думи: разбиха ми сърцето.

Поставям точка на списъка със заглавия от книгата, които препоръчвам, с Mariage a la mode (героинята в него ме подсети за Дейзи на Фицджералд), Feuille d' Album (художникът Ян Френч се превърна в един от любимите ми образи), Идеално семейство (тук открих едно от най-тъжните изречения в сборника - "...  мистър Нийв за пръв път в живота си се почувства твърде стар за пролетта."), Блаженство (в тълковния речник като  определение за тази дума може спокойно да се постави едно конкретно описание от разказа) и  Дъщерите на покойния полковник (за смелостта да излезеш от клетката, когато вече нищо не те държи заключен в нея).

Ще завърша своя коментар, като споделя с какво ще запомня Катрин Мансфийлд. Тя е изключителен познавач на човешката душа. Проявява проницателност и разбиране относно проблемите, терзанията и страховете както на децата, така и на хора, достигнали много по-зряла от нейната възраст. Емоциите, върху които се спира, са си чисто човешки, вълнуват всекиго. В тях няма нищо преувеличено, нищо, което да те накара да възкликнеш : "Това се случва само в книгите!". А най-хубавото е, че героите стигат лесно до сърцето на читателя - приисква ти се да помечтаеш с Розабел, да гушнеш Елзето, Лил и Дики, да утешиш майка Паркър, да повдигнеш духа и самочувствието на мис Брил, да зашлевиш шамар на богатата глезла от Чаша чай, задето си играе с другите като с кукли, и, не на последно място -  да вкараш мистър Пикок в правия път.



вторник, 19 юни 2012 г.

ЗАРАЗАТА от Гийермо дел Торо и Чък Хоган

- Мляко
- Пармезан
- Суши
- Суфле
- Бонбонки Пез
- Сладък сироп
- Едуард Кълън

Не, това не е списъкът ми за пазаруване, нито менюто ми за днес. Просто изброявам нещата, от които временно (надявам се) се отказвам. Благодарение на двама зли гении с чудовищен  (буквално и преносно) талант, всеки път, когато се сетя за някой от гореизброените продукти/ястия (и Едуард), ме побиват тръпки. Ама не от кеф. Вече никога няма да гледам по същия начин на топченцата от зърнена закуска, потопени в мляко. Да не говорим, че всякакви представи за хубавки, добрички вампири с дълбока душевност бяха заличени с един замах. В романа на Чък Хоган и Гийермо дел Торо кръвопийците приличат на резултат от провалил се зле финансиран експеримент, извършен в замърсената среда на някоя нелегална лаборатория в страна от Третия свят. Освен, че притежават основните характеристики на своя вид, чудовищата (или поне новопревърнатите) се отличават с острия ум, поведението и "светкавичните" реакции на зомби с проблеми в разлагането, както и с естествени "аксесоари", на които би завидял всеки тлъст ендопаразит. Секси, а? Впрочем, вампирите в книгата наистина са горещи.  В прекия смисъл на думата. Температурата им надвишава 50 градуса по Целзий. Но аз избързвам. Нека започнем от самото начало.

Какво се получава, когато  двама майстори, като дел Торо и Хоган, се съберат и решат да обединят усилията си, за да напишат вампирска книга? Отговорът е прост - "Заразата". Роман, който се чете на един дъх. Роман, който ще доведе почти до екстаз почитателите на жанра. Роман, който ще ви стряска, ще ви отвращава, ще ви държи на нокти. И ще ви накара, също като вампир-пеленаче,  да се измъчвате от жажда и да плачете за още.

Историята започва по класически начин - с източноевропейска страшна легенда за звяр, който обича да точи кръвчицата на малки дечица. Въпросната "приказка" се разказва от грижовна баба, с цел да накара злоядото си внуче да си изсърба всичкия борш (да беше пробвала да му възбуди апетита с една пица или с детско меню с играчка, жал ми стана за детето, че трябва да слуша това, докато се опитва да преглътне жилавото варено зеле).После ставаме свидетели на благополучното кацане на самолет. Само дето това самолетче е като шоколадово яйце - крие в себе си изненадка. И не само малчуганите под три годинки трябва да се пазят от нея. Докато мъдрите глави (сиреч лекари и всякакви други учени), полицията и политиците се усетят какво става и защо на борда ги чакат куп трупове, които допреди миг са си били живи и здрави човешки същества, злото е освободено и поема триумфално по своя път към завладяването на света. Единствените, които имат куража, знанията и способностите да му се опълчат и да спрат ужасяващия вирус, който то сее, са възрастен професор по източноевропейска литература и фолклор, лекар и унищожител на плъхове. Те се явяват нещо като опълченци, защото не получават помощ от никого, а са изправени пред прииждащи на орди заразени. И все пак, може би ще намерят неочакван мощен съюзник. Хората са го казали: врагът на моя враг е мой приятел. Но нищо не се знае. Ще чакаме да издадат цялата трилогия (останалите две заглавия от нея са "Падението" и "Напаст") и ще видим.

Сега няколко думи за авторите. Справили са се блестящо със задачата си! Описват точно и ясно до най-гнусната/потресаваща подробност както външния вид на вампирите, техните способности, силни и слаби страни, така и причината да се превърнат, в това, което са в момента. Научаваме факти относно произхода и историята им. Имаме възможност да разберем как се чувства едно същество по време на метаморфозата си в кръвопиец. Усещаме какво изпитва хищникът, докато лочи ненаситно кръв, а също и ужаса на неговата жертва. Треперим по време на най-гадните сцени (а те са много), иска ни се здравата да разтърсим тъпаците, стоящи със скръстени ръце (благодарение на тях нещата излизат извън контрол) и стискаме палци на нашите да успеят да сритат задниците на чудовищата (не всички, от които са вампири). Единственото, което не ми допадна, е, че в цялата история няма нито един добре развит, силен женски образ. Но това е несъществен недостатък, който може би е коригиран от авторите в следващите книги от поредицата. Дано!

Преди да завърша своя коментар, бих искала да подчертая, че след като приключих книгата, останах искрено впечатлена. А в началото имах известни колебания. Дел Торо и Хоган приспиват бдителността ни чрез страници, пълни с факти, способни да отегчат дори и най-ентусиазирания студент по физика/медицина. Да не споменаваме някои ненужни пояснения, с които подценяват нивото на общата култура на своята публика и обиждат нейната интелигентност. Въпреки наличието на някои моменти, които един разумен читател (аз не се проявих като такава) би възприел като предупреждение за предстоящите събития (епизодът с котките и Лоренца например), човек се отпуска и решава, че е окей да почете малко от романа преди да заспи. Е, аз съвсем наивно го направих, стигнах до частта "Първата нощ" и ... Ами да кажем, че срещата ми със Сънчо не протече така, както бях очаквала. Предупреждавам: ако сте силно привързани към домашните си любимци, изражението на малкото съседско момиченце винаги ви се е струвало плашещо зловещо и имате чувствителен стомах, добре си помислете преди да се потопите в книгата.  Решите ли да го сторите все пак, вземете предпазни мерки. Запалването на всички лампи в къщата е добра идея. Вземете си и фенерче, че изгасне ли ви токът ... : ) В едно, обаче, съм сигурна - изживяването сто процента ще си заслужава!


четвъртък, 14 юни 2012 г.

КНИГИТЕ-ИГРИ СЕ ЗАВРЪЩАТ! ТРИ ПЪТИ УРА!

Когато разбрах, че книгите-игри ще щурмуват родния пазар с нови, свежи сили, ми се прииска да заподскачам от радост. С творбите от този жанр са свързани куп прекрасни спомени от моето детство. Като малка най-много обичах да се потапям в изпълнения с приключения свят на Колин Уолъмбъри. Безброй пъти съм се опитвала да надхитря злия цар на таласъмите Тиквеняк Първи, промъквайки се из заплетените, смразяващи кръвта коридори на собствения му замък. Изследвала съм останките от извънземни цивилизации в Африка. Организирала съм защитата на обсадена средновековна крепост, с надеждата да спася верните си васали от набезите на маврите.  И винаги съм била ужасно горда със себе си, когато помогна на своя герой да стигне до успешната развръзка. Препрочитала съм историите толкова пъти, че книжките сега изглеждат така, сякаш наистина са участвали в битка за спасението на света (най-малкото) и гордо носят своите ветерански белези (те се изразяват основно в драсканици из дневниците на приключението, които биха затруднили със своето разчитане даже Вентрис и Чадуик). Да не говорим за прекрасните илюстрации на Димитър Стоянов-Димо, обезобразени от вдъхновената ми детска ръчица с ярки флумастри. Ама, да си кажа правичката, принцеса Кикимора от "Замъкът на таласъмите" изглежда далеч по-грабваща окото след моята веща намеса на гримьор-стилист : ) Нещата взеха да поемат в положителна посока, щом поотраснах и се заех да рисувам (този път на отделен лист хартия, грижливо пазен) собствени версии на картинките към книжките. Споделям всичко това, защото искам да изтъкна колко благотворно и стимулиращо въображението е влиянието на тези творби върху едно дете (пък и не само). И колко чудесно е, че те се завръщат при нас, читателите, за да зарадват всички свои фенове, а и за да спечелят нови. Нещо, в което не се съмнявам.

Уважаеми настоящи и бъдещи почитатели на книгите-игри у нас, представям ви трите (засега) нови попълнения сред техните редици:


АСАСИНИТЕ НА ПЕРСИЯ
от
Робърт Блонд и Ейдриън Уейн

Това е наименованието на трилогия, включваща заглавията: "Спящият убиец", "Четецът на хора", "Пътят към Аламут". Първият епизод ни отвежда в столицата на Селджукския султанат - Исфахан през 1092 г. сл. Хр. Срещаме се с всестранно развитата личност (иначе казано "енциклопедист") Омар Хайам и тайнствения му гост, чиято самоличност остава загадка за нас. Атмосферата (разкошна стая в кервансарай, компанията на защеметяващи красавици и неограничени запаси от вино), както и обезоръжаващата щедрост на странника, развързват езика на Хайам и той се впуска в необикновен разказ. Това е историята на едно прекрасно момиче без спомени, едно момче, на служба при владетеля, решено да я закриля с цената на всичко (тук ще си имаме конфликт на интереси), на верен воин/приятел от Севера  (мой любимец от книгата - Ерик) и заклети врагове, владеещи смъртоносни бойни хватки и боравещи с необикновени оръжия и стратегии. Дали главният герой ще успее (с ваша помощ, защото в книгите-игри решенията взимате вие) да спаси себе си и девойката? Ще разплете ли всички мистерии, обвили доскоро еднообразното му (е, почти, боевете в кръчмите са добро средство за развлечение) съществуване? И, най-важното, каква е целта на асасините? Ще разберем, когато следващата част от трилогията се появи на пазара.



 КОТАРЪКЪТ И ЧЕРНИЯТ НАРЦИС
от
Ал Торо

Добре дошли във фентъзи света на младия автор Ал Торо! Чакат ви срещи с джуджета, елфи, гоблини и орки. Преминаване през проходи, замаскирани с магия. Получаване на писма, изписани с мастило, което избледнява и изчезва още преди да сте ги прочели както трябва. Снабдяване с медальони, пълни с вампирска кръв - най-силната отрова. Изцеляване с помощта на вълшебни мехлеми и посвещаване в тайните на някои друидски ритуали. Вълшебни руни, които се явяват еквивалент на съвременните проследяващи устройства и т.н., и т.н.
Но най-хубавото е, че целият този свят носи в себе си типично българското - почивката под сянката на орех, след като си работил цяла сутрин на полето. Дините, изстудяващи се в дълбокия кладенец, които бързаш да разрежеш, за да разквасиш пресъхналото си от усиления труд гърло. Баницата със сирене, кифлите с мармалад от сливи и киселото мляко -  част от вкусотиите, поднесени от любезна домакиня.
Друга хубава отличителна черта на книгата е, че изненадва. Да, точно така. Героят получава своята задача не от красива горска фея или благороден магьосник, а от вмирисан на риба корумпиран представител на блюстителите на реда. Инструктажът става не на самодивска полянка или във внушителна дворцова зала, а в помещение за разпити. И мисията е не да спаси света от лошите, а да убие невинна красива девойка, чието единствено прегрешение е, че е дъщеря на човека, стоящ на пътя на злодеите към властта. Освен това момъкът няма голям избор. Или казва "да", или му лепват километричен списък с обвинения (повечето заслужени, в интерес на истината, все пак е уличен крадец, и то добър). Той не е балама. Естествено, че приема (пък и едва ли ще издеяни на още един тупаник, нежно нанесен от юмрук с размерите на две топки за боулинг-сиамски близнаци). И така, нашият юнак, представяйки се за ратай, потегля към провинциалното имение, където го очаква нищо неподозиращата му жертва. Какво следва по-нататък? Прочетете (и решете) сами!

НОВИТЕ ПРИКАЗКИ ОТ 1001 НОЩ
КОПРИНА В НОЩТА
от
Робърт Блонд и Ейдриън Уейн

Тук имате възможността да си изберете героя, от чието име да играете - бедуин, дервиш, факир, "уличен плъх", пехливанин. Всеки от тях притежава различни ценни качества, умения и оръжия. Аз лично играх с дервиша (Али Баба - изпечен хитрец) и факира (Синдбад - владее огъня, отличен акробат и хипнотизатор). Но ми се искаше да бях избрала бедуина (Икбал - заради неговата птица, а и защото ми напомни за Ардет Бей - благородния воин от "Мумията").
След като вземете решение какъв да бъде вашият герой, можете да започнете играта.
Заповядайте в град Хайр, столицата на Султаната на копринената нощ (много красиво име, други подобни в книгата са Морето на пасата и Халифата на седемте лъва). Вие сте нищо неподозиращ човечец, който гледа как да припечели честно (или не съвсем) някой грош за един дюнер и покрив над главата за през нощта. Изведнъж ставате жертва на коварно нападение. Маскирани убийци са плъзнали из целия град и ръсят след себе си трупове на поразия. Стигат чак дотам, че отвличат султанската дъщеря от нейната кула. Ако сте достатъчно съобразителен да се измъкнете от техните лапи, да се справите с убийствените (буквално) кошмари, които ви налягат, със свръхествените чудовища, жадуващи кръвта ви (а те не са хич малко и са мнооого ядосани) и плъховете-великани-човекоядци (това ще да е някаква мутация или проява на рецесивен ген, резултат от кръстоска със сходен чуждопланетен представител, стават за чудесни домашни любимци, а?), ще получите отговори на всичките си въпроси относно това кой е злодеят и за какво се бори, плюс злато, плюс (в най-оптимистичния вариант) любовта на благородната девойка. Стискам ви палци! Моите постижения в играта се оказаха нелоши - справих се доста добре с катеренето по сгради (но това е, защото съм гледала много филми с Джеки Чан), с измъкването от едно страшно подземие (благодаря ти, Индиана Джоунс!) и от хватката на един удушвач (това пък го дължа на Чък Норис).
Иска ми се да отбележа колко ми хареса чувството за хумор на Блонд и Уейн. Епизодите с Фа Цзи (зъл китаец-ресторантьор), Бика (пехливанин с размерите и чувствителността на животното, чието име носи) и глухата кобра Вишну в кервансарая "Щърбата камила" ми станаха любими. Изобщо, цялата история е страхотна. Не можах да се откъсна от нея. Представях си, че ми я разказват край лагерния огън в пустинята. Гласът на разказвача омагьосва, по лицето му играят сенки и правят представлението още по-въздействащо. Дори камилите са наострили уши в захлас. А луната, тази огромна пълна луна, която може да се види само тук, намигва заговорнически, полускрита зад булото на някой случайно преминаващ палав облак.

Ами, това е засега. Представих ви три НОВИ книги-игри, притежаващи всички достойнства на жанра - интригуващи истории, симпатични герои, прекрасни илюстрации, дневници на приключението, коментар на резултатите. Надявам се те скоро да бъдат последвани от още и още подобни заглавия, за да се радват  верните им читатели, пък и тези, на които тепърва им предстои да открият този свят и да се превърнат в такива. Лично аз нямам търпение за новата творба на Върджил Дриймънд - "Червено". Дано тя бъде издадена по-скоро, защото от анотацията си личи, че ще бъде страхотна!

понеделник, 11 юни 2012 г.

СЯНКАТА НА ВЯТЪРА от Карлос Руис Сафон

Карлос Руис Сафон е вторият съвременен испански автор (след Феликс Палма), с когото имам честта да се запозная, макар и задочно. Досега е написал няколко романа, като три от тях са за възрастни и са част от бъдеща тетралогия: "Сянката на вятъра", "Играта на ангела" и "El Prisionero del Cielo". Първият роман играе главна роля в днешния ми коментар. Резюмето на втория ме заинтригува най-силно (Барселона през 20-те години на ХХ-ти век, млад автор, обсебен от невъзможна любов, получава неустоима оферта да напише книга, каквато не е съществувала до този момент). А третият обещава нова среща с любими герои и места от "Сянката...", невероятни приключения и разбулването на още по-страшни тайни.
Преди да пристъпя към същината на нещата, моля да извините всякакви неточности, свързани с изброените дотук факти. Обичам да черпя информация направо от извора (когато е възможно), официалният сайт на писателя (основният ми източник) е на езика на Сервантес, а моят испански се отличава със спортната форма, която демонстрира Бети Уайт в рекламата на едно шоколадово десертче : )

На стр. 170 от "Сянката на вятъра" Карлос Руис Сафон предлага най-краткото, точно и ясно описание на своя роман - "Това е една история за книги ... За прокълнати книги, за човека, който ги е написал, за герой, избягал от страниците на един роман с цел да го изгори, за предателство и изгубено приятелство. История за любов и омраза, за сънищата, които живеят в сянката на вятъра...". Бих се осмелила да добавя, че лично за мен романът е концентриран основно не само върху магията на Книжния свят, но и върху проявленията на добротата (особено, когато тя идва от съвсем неочаквано място, толкова навреме и без да изисква нищо в отплата, че предизвиква сълзи в очите ти). Както казва един от героите, именно добрите хора правят от този скапан свят място, което си струва да се посети. "Сянката на вятъра" ни учи и как да преценяваме някого не според цвета на кожата, сексуалните предпочитания или религиозните му убеждения/липсата на такива, а според много по-важен и простичък критерий - дали е свестен човек. Нещо повече, романът илюстрира целебната, градивната сила на обичта във всички нейни измерения (между родител и дете, приятели, любим и любима). Имам предвид истинската обич, не евтина имитация или помпозен израз на несъществуваща близост за пред хората. Но това не е всичко. Сафон се е постарал да създаде история, в която всеки да открие по нещо за себе си, нещо, което да предизвика отклик, да пробуди интерес и да те държи дълго след като си я прочел. Романът е многолик. Съдържа в себе си моменти, от които се изпълваш с ужас и потрес. Моменти, предизвикващи развеселена или замечтана усмивка. На някои места се чувстваш като участник в шпионски или криминален филм. Или пък като зрител на качествена документална творба, разкриваща както емоционалната, така и фактологичната страна на събитията от съответната историческа епоха - Испания по време на  и след Гражданската война.

След всичко прочетено дотук, все още се чудите дали да посегнете към книгата? Тогава ще се опитам да поясня на кого я препоръчвам.

Обичате ли  книгите още от малки? Представете си, тогава, как бихте се почувствали на мястото на главния герой Даниел (десетгодишен по онова време), ако един ден баща ви ви беше извел на разходка, беше ви заклел да пазите тайна и ви беше разкрил света, намиращ се зад вратите на подобната на лабиринт сграда, където се съхраняват безброй, безброй забравени книги? Ами ако ви беше позволил да я обходите цялата? Ако ви беше казал, че може да си изберете която и да е книга/съкровище и да станете неин пазител? Да кажем, че откриете точно тази, която ще докосне сърцето ви, която съответства на характера ви, която ще ви бъде утеха и приятел в трудни мигове, ще дава крила на въображението ви, сгрява душата ви и вълнува мислите ви. Бихте ли я пазили с цената на всичко? Бихте ли я споделили с приятели, за да могат и те да влязат във вълшебния й свят? Със сигурност ще ви е любопитно какво решение взима Даниел.

Може би сте начинаещи автори? Да речем, че попаднете на роман, чийто герой е също като вас, опитва се да пробие и кара основно на подкрепата на верни приятели, мечти и много вяра в бъдещето. Обстоятелствата не са на негова страна. Момичето, в което е влюбен, е недостижимо. Творбите му не се купуват, защото не отговарят на масовия вкус. Хората, които четат книгите му, се броят на пръсти (и те главно са сред приятелското му обкръжение и издателите му). Всеки на негово място би се отчаял. Но тогава се появява Читател, способен да оцени написаното. Читател, чиято душа откликва на думите на младия автор и попада в плен на неговото слово завинаги. Този Читател е знак, че си успял, че трудът ти не е отишъл напразно. По-ценен е (в един идеален свят) от всякакви тиражи и продажби.

А влюбвали ли сте се някога в град? Посрещал ли ви е той с отворени обятия всеки път, щом го посетите? Познавате го като петте си пръста, но въпреки това той все още ви очарова, когато се разхождате по улиците му? Все още ви доставя удоволствие да флиртувате с него, разглеждайки многобройните му лица, изучавайки историята му, посещавайки любимите си местенца, които той пази само за вас? Живее ли, променя ли се, диша ли заедно с ритъма на вашето сърце? Ако имате усещането, че танцувате, докато просто си вървите по улиците му, ако даже самият въздух в него ви кара да се чувствате добре, то образът на Барселона, който Сафон рисува, ще ви омагьоса.

Или пък просто обичате добрите разказвачи? Карлос Руис Сафон се явява като една модерна Шехерезада. Хваща те за ръка и те разхожда плавно из своя свят. Речта му тече гладко и се отличава с медена сладост. Краят на една история е началото на друга (за някои герои, като Фермин, може да се напише отделна книга). Персонажите са въведени по такъв начин, че те добиват плът, идентичност буквално пред очите ни. Авторът постига това  само с две-три изречения, включващи любопитна подробност или забавна случка (сещам се за учителя дон Анаклето и тайната му страст да пише любовни романи, мосю Рокфор и пътуванията му до Париж с "идеална" цел и т.н.). Като прибавим и изречението "Очите й говореха за чиста душа и обещаваха прекрасно бъдеще.", мисля, че става ясно защо Сафон ме спечели още от първата страница.

При положителен отговор на всички поставени по-горе въпроси, заключението може да бъде единствено следното: "Сянката на вятъра" е книга точно по ваш вкус. Препоръчително е да приемете първата доза от нея веднага. Отпуска се без рецепта.

За финал ми се иска  да добавя само още едно нещо към коментара си, възползвайки се от култовата реплика на Хъмфри Богарт в "Казабланка" (филм в духа на епохата, представена в романа): Carlos, "I think this is the beginning of a beautiful friendship!" : )

понеделник, 4 юни 2012 г.

НЕ ПИПАЙ ТАЗИ КНИГА! (важи само за заклети почитатели на Х.Ф. Лъвкрафт)

Две са причините, поради които си закупих "Розата и ключът".
Първо, в анотацията пише, че Шеридан льо Фану е духовен баща на Лъвкрафт. Представих си, че ирландският автор (да, льо Фану е родом от страната на детелините, леприконите и хубавото уиски, а не от тази на петлите, миризливото сирене и висшата мода, както заблуждава името му) е допринесъл за развитието на жанра на ужаса също толкова, колкото и Уилки Колинс -  за това на криминалния роман. Оказа се, обаче, че авторът на "Розата и ключът" може да се счита за баща по-скоро на писатели като сестрите Бронте и Джейн Остин.
Второ, названието на творбата ме изкуши. Заприлича ми на заглавие на средновековен рицарски роман. Тук очакванията ми се оправдаха. Кулминацията на историята е свързана с една легенда за красива девойка, смел рицар, обсада на замък и ... брадва : ) Много е забавна!
Преди да уточня защо не препоръчвам "Розата и ключът" на закоравели фенове на Лъвкрафт, ще споделя няколко думи за сюжета. Той наподобява страшно много приказката за "Снежанка", вдъхновила доста филми, сериали и музикални клипове напоследък. Имаме си красива богата наследница ( девойка в беда), благороден влюбен момък (рицар в блестящи доспехи), "мила" РОДНА майка (архизлодей, горд представител на клуба на социопатите), зам. архизлодей (със специални способности, ако шефката му е Батман, то той е Робин), персонажи в поддържаща отрицателна роля (те не могат да се организират и да мислят самостоятелно, трябва им спойката и твърдата ръка на кралицата-майка), както и положителни герои (сред тях можете да откриете първообраза на Мис Марпъл, весели слугинчета от типа на Дорина в "Тартюф", авторитет, споменаван през по-голямата част от романа, но появяващ се едва накрая, за да разчисти положението и да въдвори ред, и, разбира се, ирландец). Всичко се върти около мотива "Как да разкараме невинното момиче от пътя си за 10 дни" (ако успеем за по-кратък срок, ще има бонус от милейди). Налице са необходимите предпоставки за всяка драма, както и финал, подходящ едновременно и за трагедия, и за комедия. И какво се получава? Смесица от готически, рицарски и любовен роман, театрално представление и "Нравоучителен наръчник по поведение за млади госпожици". Аз лично бих подходила предпазливо към подобен коктейл. За да не ме боли глава после : )
Дойде моментът да обясня на Лъвкрафт-маниаците, защо не трябва да пипат книгата, предмет на настоящия коментар. Освен ако вече не са се сетили и сами.
Да кажеш, че ТОЧНО льо Фану е вдъхновил гореспоменатия американец, е все едно да изтърсиш, че Ботичели със своята картина "Благовещение" е послужил като модел за подражание на Йеронимус Бош. Или пък, че Едвард Мунк е ревностен последовател на школата на Констабъл. Това, което искам да подчертая, е, че "Розата и ключът" просто не е достатъчно страшна. Наистина, тя носи основните характеристики на готическия роман: мрачни и зловещи описания на природни картини и явления, с цел да се повлияе допълнително върху емоциите на читателите, лутане из гори тилилейски (запустели местности, тъмни коридори), престой в лудница, безсънни нощи (озвучени от странни шумове, стонове и истерични смехове), загадъчни срещи (зачезвания, предупреждения и съвети), пъклени заговори срещу неспособни да се защитят създания, зли преследвачи със стряскаща външност, завещания със съмнителни и неясни клаузи, тайнствени сенки от миналото, дочути смразяващи откъслеци от двусмислени разговори и т.н. Но тези съставки се оказват твърде силно разредени със сладкия ликъор в стил "викториански чиклит". Ето какво имам предвид.
На всеки що-годе страховит гореизброен елемент противостои един типичен "Дарси и Елизабет" момент: описания на пасторални пейзажи и великолепни имения, принадлежащи на аристократични семейства, чиито корени може да се проследят чак до Уилям Завоевателя, разходки из  огромни, добре поддържани паркове (плюс пикници и игри на крокет), покани за гостуване в провинциални резиденции, посещения на балове с много танци (и кексчета, пайове, и литри лимонада), лицемерни (отегчителни) празнословия по време на вечеря, безгръбначни душици, паразитиращи върху местния виден благородник, романтични срещи (тайни годежи),  любовни писма/бележчици, уредени женитби (бащи, опитващи да се отърват от дълговете си, чрез дъщерите си), зестрогонци, глупави  момичета, съблазнени от млади пройдохи и т.н. Да не говорим, че дори лудницата в началото прилича на излязла от "Алиса в Страната на чудесата", а не от филма "Готика" например. Единствените по-впечатляващи моменти включват вече споменатата безсънна нощ (впрочем, героинята се справи доста мъжки с нея, ако прекараш една такава нощ в замъка на Дракула, на сутринта ти дават медал за смелост), нагледна демонстрация на методите за усмиряване на пациенти с пристъп, и, стомашна помпа. Ще попаднете на тези трепетни мигове само, ако имате търпение да преодолеете първите триста - триста и петдесет страници. Но ако харесвате Хийтклиф и Кати или господин Рочестър, това няма да ви е проблем.  Ще си изкарате страхотно. Даже изобилието от печатни (пък и всякакъв друг вид) грешки в текста няма да ви развали удоволствието от четенето.
Преди да завърша своя коментар, бих искала да похваля Шеридан льо Фану за някои неща. От големия брой препратки към класически литературни творби, митологични и религиозни сюжети и произведения на изкуството си личи, че авторът е начетен и притежава обширни познания в много области. В романа си той вмъква доза ирония, поставя ударение върху някои социални проблеми и добавя щипка ирландски национализъм. Прави чудесни преки и косвени характеристики на героите си. Заслужава да се отбележи и чувството му за хумор. Герои като  госпожа Фолджамб (има в арсенала си за светски разговор един-единствен лаф и не пропуска да ощастливява всеки срещнат с него), капитан Бам (най-безочливо използващ дамата, чийто кавалер се явява, за да стигне до масата с почерпка преди всички), дон Фернандо Чорапогащника (на сцените с него съм се смяла с глас) и пияният Том Тюксбъри са голяма глътка свеж въздух.
Независимо от всички гореизброени достойнства, книгата си остава недостатъчно въздействащ представител на жанра "готически роман". Тя би накарала да настръхне само някоя наивна представителка на висшето английско общество от 19 век, пристрастена към амонячните соли, докато го чете тайно от всички, на мъждива светлина, в будоара си. Или пък човек, който чете такава история за пръв път в живота си. Или пък съвсем малко детенце, изследващо криещите безброй тайни и приключения съкровища в библиотеката на своите родители.