петък, 25 януари 2013 г.

СТРАХОТИИТЕ НА БРАНИМИР СЪБЕВ

Знаете ли какво харесвам най-много в Айнщайн (освен че има щури идеи за позиране пред фотографи)? Той дава съвсем простички, ярки примери, за да илюстрира нещо страшно сложно. Говоря от позицията на човек, изпадащ в ужас само при мисълта за физика, химия, математика и т.н. Да вземем теорията за относителността. Можете ли да се досетите как великият учен я обяснява достъпно за тези от нас, които никога не биха били допуснати в някогашната Платонова академия без връзки (там било място само за хора, говорещи езика на геометрията)? Гениалният немец превежда "времето тече по-бавно в присъствието на по-силни гравитационни потенциали" по следния начин (не цитирам точно): "Поставете ръцете си върху горещ котлон за миг и той ще ви се стори като час. А поставите ли ги върху гореща жена за час (за мен и за останалата част от дамската аудитория на това място приляга "горещ мъж" - б.а.), то той ще измине като един миг...".   Защо ви заливам с тази информация? Ами, примерът би свършил също толкова чудесна работа, ако в него използваме книги. Даже имам предложение с какво да заменим горещата жена/горещия мъж. Потърсете сборника с разкази "Човекът, който обичаше Стивън Кинг" от Бранимир Събев. Обещавам, че всяка секунда, прекарана в четене, ще се изтърколи неусетно. Поне с мен беше така. Сега вижте какво да очаквате от творбите на младия български автор. (Предварително моля за извинение, понеже коментарът стана малко дългичък. Обаче ми беше толкова готино да пиша по темата, че не се усетих, а после ми дожаля да махам каквото и да било от него.)

"АРЛЕКИН"

Разказът е носител на голямата награда в първото издание на Националния литературен конкурс на Софийски университет и фондация "Св. Климент Охридски" през 2007 година. Срещаме се с инспектор Джон Ласитър, ченге с "прошарени коси и неизмеримо количество черна горчилка в душата" (страхотна характеристика!), крепящо се на бляновете за предстоящото си пенсиониране: слънце, море, любимата жена, сериен убиец... Опа, това последното не се вписва в пейзажа. Дааа, вместо да крои планове за уютна къщичка във Флорида, на Джон му се налага да гони някакъв ненормалник, сеещ смърт и ужас след себе си. Не стига това, ами и откачалката се отличава с ум на гениален математик и гигантски комплекс за малоценност. Затова няма да се учудите, като ви открехна, че престъпникът избива и комплекса, и жертвите си при игра на Го (повече информация относно играта: www.weiqiland.net). Как опитният полицай ще сгащи лудия и защо е препоръчително да си носите кафе в термос от къщи, а не да пиете калната течност от машината в офиса - ще разберете от финала на разказа. Изключително интелигентно написана история, от която ще научите и нещичко за източната философия. Давам десет от десет точки за чудесните схеми/илюстрации към   "Арлекин" - чрез тях си представяме още по-ясно ходовете на психопата. А уводната сцена заковава! Страхотно е, когато авторът те хваща на въдицата си от самото начало.

"БЯГСТВОТО" 

Спомняте ли си сладките душички от "Въздушен конвой" - Сайръс Вируса, Джони 23, Гарланд? За незапознатите с филмографията на Ник Кейдж и Джон Малкович (не ви е срам!) е следното уточнение: в гореспоменатата лента група свръхзли, извратени и изобретателни затворници превземат самолета, с който ги транспортират към нов зандан и започват яко да купонясват. Сайръсчо е техният водач, а Джони и Гарланд - най-"миловидните" екземпляри от развилнялата се гмеж. Я сега си представете куп подобни симпатяги (че и отгоре), събрани в ултрамодерна институция за лишаване от свобода, поместена на покрива на мол! И никой от блажено пазаруващите клиенти на търговския комплекс не знае за съществуването й! Въображението и злият гений на Бранимир Събев не спират дотук. Той внушава на един от героите си, че е време да се измъкне от килията, да покаже една трипръстова конфигурация на директора и надзирателите, да яхне мотора и да отпраши към залеза. Пътят към волния живот обаче минава през магазини, кина и ресторанти. И безброй невинни посетители. Това, с което ще запомня разказа, е алтернативната световна история, обрисувана от автора. Искате ли да разберете как изглежда светът, чиито плодове гният в топсекретни тъмници, проектирани от нечий болен мозък? Прочетете "Бягството".

"КОТЕШКИЯТ ГОСПОДАР"

Тук ви чака пътешествие в миналото. Озовавате се във времето, когато белите колонизатори са нахлули в Африка и са зарадвали местното население с армагани като венерически болести, робска експлоатация и внушаване на чувството за непълноценност. Честно, докато четях, ми идеше лично да разкъсам садиста, извинете, капитан Джеймс Баунти (не се подвеждайте от името и не правете аналогии с шоколадовото десертче, в мерзавеца няма нищо сладко), тръгнал да трови живота на цяло племе. Но той си го получава в една от най-въздействащите сцени, която кръстих "кърваво угощение". Сега да не си помислите, че на горките негри най-накрая им е писнало и са решили да го направят на супа. Не. Кой му вижда сметката, ще научите сами. Ще отбележа, че малтретираните хорица притежават повече  духовна чистота в кутрето си, отколкото "мисионерите"  - в цялото си тяло. Пример. Членовете на племето се обръщат един към друг със "сине на саваната" и "дъще на пустинята" (красиво!!!), за тях на преден план стоят вярата, свободата и благородството, и, не на последно място, имат силна връзка с животните, уважават ги и се отнасят с тях като с братя (сетих се за "Бялата сова" на Любомир Николов). Любима картина в този разказ за мен е описанието на африканската нощ. Боже, почувствах я!

"ДОКЪДЕ ВОДЯТ МЕЧТИТЕ"

Запознайте се с начинаещия писател Илиан Ковачев, неговия издател-to-be (или по-скоро not-to-be) и недооценените перли в хоръра "Ужас в тихите води" и "Софийски вампир". Ще ви стане ясно как стоят нещата с издаването и четенето на български автори в нашата родина. Ако пък мечтаете да блеснете на писателското поприще, преживелиците на Илиан (може би) ще ви разубедят. Разказът завършва размазващо. Във всеки смисъл. Изречението, което се запечата в ума ми, бе "Хората четат малко, а пък български автори - хич, дори да се казват Йордан Радичков или Недялко Йорданов.".

"СТРАХ ОТ СТРАХА"

Една от най-потресаващите сцени в "Падението" на Хоган и дел Торо включваше автобус с      незрящи малчугани, ентусиазирано отправили се към гостоприемните обятия на господин Сарду, мислейки, че ще получат помощ. Побиха ме тръпки. По същия начин се почувствах, започвайки "Страх от страха". В него става дума за училищна екскурзия сред природата,   нощувка в зловещ бивш санаториум и похотлива химичка. Ако точите лиги за изпълнения в стил "Палавата класна", ще ви разочаровам. Учителката е статистка. Интересното се случва в отдалечена стая, където децата са се събрали да си разказват страшни истории. В случай че арсеналът ви от градски легенди, които да разпространявате на светлината от китайско фенерче, плаче за обновяване, сте попаднали на правилния разказ.

"ВИДЕОКАСЕТИ" или колко е важно да предпочетем творчеството на Ей Си Стивън (Стефан Апостолов) пред това на Роб Зомби

Разказът печели трето място в литературния конкурс на Шуменския университет "Еп. Константин Преславски". Стилиян Калчев е обикновен човечец, с гадна професия и никакви приятели. Единствената му утеха след края на работния ден са посещенията в кварталната видеотека, откъдето си набавя касети - толкова, колкото да му помогнат да избута някак вечерта - и отскачанията до магазина за бира - достатъчно, за да престане да му пука, че не живее истински, а просто седи и чака да умре. Не знам каква марка напитка с хмел предпочита, но от разказа определено става ясно що за филми вълнуват душата му - тези, в чиито надписи фигурират имена на звезди като Трейси Лордс и Борис Карлоф. Докъде ще стигне Стилиян със своята мания по такива заглавия и кой (или какво) всъщност е загадъчният собственик на видеотеката - Сашо? Няма да ви кажа :-P Ще споделя само, че приключенията на героите от старата лента "Останете на канала" са съвсем безобидни в сравнение с тези на господин Калчев. А всеки път когато чета за Сашо, стомахът ми се свива на топка. "Видеокасети" съдържа и полезен списък с филмовите класики в жанра на ужаса, в случай че сте спали (или сте били на Марс) и сте пропуснали да изгледате някоя от тях.

"КЪМ АДА"

Разказът е носител на поощрителна награда за много добро представяне в бургаския конкурс "Изкуство против дрогата" за 2007. Потрес. Тежест в гърдите. Болка. Жал. Отвращение. Гняв. Ще преминете през всичко това, четейки за Иво и Диана - образи, които ще запомните. Няма друг начин. Бранимир Събев заслужава поздравления, защото развива сюжета в съвсем неподозирана за читателя (поне за мен) посока. Ти си мислиш, че героите ги чака едно, а всъщност им предстои нещо съвсем различно. Изненада! А финалът гарантира жестоко удовлетворение!!!

"ЖЕНИТЕ НА ЖИВОТА МИ"

Пет жени. Пет комплекта пленителни качества и отрезвяващи недостатъци. Пет сандъчета с инструменти за доставяне на върховно удоволствие, но и за причиняване на тежки повреди. Пет неземни създания, способни да те накарат да повярваш не само в съществуването на феи, но и в опасността от нашествието на орки. Пет природни явления, които трудно можеш да си обясниш, а още по-трудно - да задържиш. А щетите, причинени от тях, рядко могат да бъдат ограничени. Езикът на автора в този разказ се отличава с особено изящество. Прекрасен!

"ХИЖАТА"

Дойде време да ви поговоря за втория си любим герой от разказите на Бранимир Събев (първият е Калунга от "Котешкият господар") - Сребрин Дорианов. Сребрин е кораво копеле. По-добре е да не го ядосваш, защото ще те накара да съжаляваш, че си се родил с толкова малко мозък, че да ти хрумне да се е**ваш с него. Вижте само това описание: "Сякаш самата черна нощ бе изхрачила този тъмен мъж от недрата си като подарък-проклятие към деня, който отново я бе надвил.". Не, Сребрин не е състезател по смесени бойни изкуства, окичен с медали (и скалпове) и гледащ с умиление като Майк Тайсън в момента преди да откъсне със зъби ухото на Ивендър Холифийлд. Няма такива работи. Момчето е победител в литературен конкурс, организиран от престижен университет. А част от наградата е екскурзия и престой в изолирана хижа. Изолирана хижа? Светна ли ви лампичката, че героят ще попадне в, меко казано, неприятна ситуация? Мен започнаха да ме полазват тръпки още щом Събев украси сюжета със съдържателите на постройката (и техния син а ла Норман Бейтс). Авторът е замислил кървава касапница. Стискайте палци на Сребрин!

"КРАЛЯТ"

Казвала съм и преди (в коментара към "Нощен патрул"), че писателите, които осигуряват подходящия саундтрак за своите творби, ми обират точките. "Кралят" е вдъхновен от песента K.I.N.G. на Satyricon. Мисля си, че разказът би бил идеален вариант за сценарий към клипа на парчето. И още нещо. Историята ще извика в паметта ви всички срещи с изчадията на Лъвкрафт. Никога вече няма да гледам на сградата на КНСБ по предишния начин. Браво, бе!

"ЛЮБОВ МОЯ, АНГЕЛ МОЙ"

Заглавието изобщо не подсказва с какви същества ще се занимаваме тук. Докато четеш началните страници ти става страшно хубаво. А после идва уродливото (нямам предвид само външна характеристика). Разказът разкрива колко красив, великолепен и освобождаващ може да бъде сексуалният акт, но и колко грозен, жесток и осакатяващ. И дава добър урок на всички, които обичат да мачкат по-беззащитните от тях. Завършекът, също като този на "Към ада", те изпълва със злорадо тържествуване.

"ЧОВЕКЪТ, КОЙТО ОБИЧАШЕ СТИВЪН КИНГ"

Разказът е носител на голямата награда в Националния литературен конкурс на Софийски университет и фондация "Св. Климент Охридски" за 2010 година. Погледнете корицата на книгата (чудесното художествено оформление е дело на Радослав Донев). На нея вдъхновено е пресъздаден главният герой в историята - Стефан Кралев. Стефан се явява еволюиралият, усложнен и уплътнен модел на Стилиян Калчев от "Видеокасети". Да видим. Затворен в себе си самотник, фен на ужасите. Само дето Кралев обича да ги чете, не да ги гледа на лента. И като казвам "обича" силно подценявам емоцията. Освен това вниманието му е съсредоточено върху един-единствен автор (заглавието вече ви е издало кой е той). Живее заринат в негови книги и им се кефи като алчен колекционер на класьорите си с редки монети. Единствената причина да излиза (рядко) от бърлогата си е да си набави нови издания на Кинг. Чрез кражба. Не че няма пари. Просто така му е по-готино. Докъде ще го доведе тази мания? Хм, до нищо хубаво. Искам да подчертая, че Стефан Кралев ще остави отпечатък върху вас. Образът му е така добре изграден и правдоподобен, че чак се стреснах. Изпитах желание да го разтърся: "Я не се излагай! Излез на слънце, подишай малко незамърсен с книжен прах въздух, огледай се! Вземи живота си в ръце, използвай каквото Господ ти е дал и се бори за мястото си сред хората! Защото в противен случай единственото, което ще оставиш след себе си, ще бъде мимолетното недоумение "Абе, къде изчезна оня хахо, дето крадеше книги от сергиите? Напоследък не се е мяркал...".

"НЕОБИЧАЙНО ПРЕДЛОЖЕНИЕ"

Главният герой в историята - Камен - се изправя пред въплъщението на най-големия от всички ужаси. Страховитият образ, вместо веднага да смачка жалкия човек като ненужна буболечка, го заговаря. Зловещата фигура, хвърлила огромната си сянка върху Камен, има грандиозен план. За да бъде   приложен на практика, обаче, е необходимо участието на нищожния смъртен. Съгласи ли се да помага, Камен ще получи повече, отколкото някога е мечтал. А какво ще загуби? Следват преговори на високо равнище, като всяка от договарящите се страни се представя на ниво (въпреки че атмосферата не е много предразполагаща за човешки същества). Диалогът (поздравления за графичното му представяне!) те държи в напрежение и доставя удоволствие (така става винаги, когато слушаш интелигентни хора да се надиграват по остроумие). Разказът със сигурност ще ви накара да мислите по него, дълго след като сте го прочели.

"БЛАГОСЛОВЕНИЯТ, ВЕЩИЦАТА И ДЯВОЛЪТ"

Докато бях погълната от тази история, в главата ми звучаха едни думички от "Възкресителят" на Лъвкрафт: "... не призовавайте Оногова, когото не сте в състояние да удържите...". Ха, ако милата Венефика на Събев беше направила скок напред във времето и се беше сдобила с тази творба на американеца, щеше да си спести проблемите с гърлото. И не само тях. Ама като всяка прекалено самоуверена вещица, тръгва да разпалва огньове, които не знае как да потуши. В началото целите й са съвсем постижими - да вгорчи живота на група добри монаси, обитаващи съседния на колибата й манастир, защото е хвърлила око на земята им. И да пие девича кръв, за да се поддържа вечно млада. Но да не се отклоняваме, предпочитаната й напитка не е от голямо значение. Да се върнем на монасите. Нарекох ги "добри", нали? Отново "Ха"! По-благодатна почва за посяване на семената на покварата от рабите Божии в обителта "Свети Юстиний" надали ще намерите. А веднъж покълнало и поникнало, моралното разложение достига размерите на растението-мутант от "Джак и бобеното зърно". Разказът извика в ума ми попове, ръсещи благословии и светена вода от прозорците на мерцедеси. Грозно!

Ами, това са моите впечатления от сборника със страхотии "Човекът, който обичаше Стивън Кинг". Защо го препоръчвам? Защото между неговите страници ще попаднете на чудовища от всякакъв вид и ранг, но и ще срещнете достойни образи, будещи симпатия, уважение и възхищение. Никога няма да ви стане скучно, тъй като ще станете свидетели на различни етапи от човешката история, ще посетите различни континенти и ще изпитате всякакви видове тръпки (от очакване, от ужас, от жалост, от наслада и възбуда). Тръпкополазването се засилва благодарение на усета за боравенето с изразните средства на автора. Бранимир Събев описва еднакво сполучливо и искрящата индивидуалност на дадена жена, и лостчетата, движещи нечия неуравновесена психика, и моментите на умопоглъщащ ужас.  В първия случай ще се почувствате, сякаш се намирате под нежните струи на топъл душ, а  вторият и третият ще предизвикат у вас отклик като при рязкото, гневно дръпване на струните  на китара. Декорите, които писателят подбира за своите творби, също допринасят за изживяването. Колкото повече четете, толкова по-дълбоко и интензивно става то. Знаете ли какво изпитвах между отделните разкази? Усещах се все едно съм попаднала в някоя от паузите в "March of the Pigs" на "Nine Inch Nails" и съм в очакване на следващата (още по-експлозивна) част от парчето. Допълнителна доза мрачен кеф ще ви доставят илюстрациите на Петър Станимиров (един от боговете в своя жанр) и изпипаната корица (вече споменах, че дизайнът е на Радослав Донев). Като се запознаете с историите, ще ми кажете дали сте съгласни с мен. А пък аз се надявам на още разкази, че защо не и на нещо по-дългичко, с главен герой Сребрин Дорианов : )






сряда, 16 януари 2013 г.

ПРИКАЗКИТЕ НА ЛЮБОМИР НИКОЛОВ



Дете с безоблачно, чисто чело,
с очи, пълни с чудеса и мечти...
Вярвам, добрата ти усмивка ще приеме
тази вълшебна приказка, подарък за теб,
поднесен с любов...

 С това стихче (не съм го сложила в кавички, защото в момента нямам книгата пред себе си и не съм сигурна относно точността) Луис Карол поставя началото на "Алиса в Огледалния свят". Думичките се появиха в ума ми, докато четях предговора към "Нови приказки от цял свят" на Любомир Николов. Авторът споделя, че през едно лято, в градче на брега на Егейско море, се запознал с малко момиченце. След пълния с игри ден, то най-много обичало да слуша истории за лека нощ. Било попаднало на точното място. Защото кой може да разказва приказки по-добре от господин Николов? Той е човекът, въвел чрез прекрасния си превод българските читатели в света на Толкин; той е творецът, измислил великолепни книги-игри (под псевдонима Колин Уолъмбъри), превърнали детството на безброй почитатели на жанра в истинско приключение; той е и искрата, запалила и подтикнала много младежи да се захванат с писане. Речта му се лее гладко, богато и сладко, а въображението му пренася хората в чудни земи, среща ги с колоритни герои, прави ги свидетели на фантастични случки. Магията на словото му пленява завинаги. Без съмнение и момиченцето от онова малко градче е останало покорено. И се гордее, че е вдъхновило приказките, поместени в сборника, който ви представям. В него ще се насладите на 19 творби, дело на Любомир Николов, илюстриращи различни епохи и носещи отличителните черти на различни култури. Историите са украсени с пъстра корица (страшно е сладка, вижте само глуповатата камила с лизнатия перчем и вдъхващия респект дракон) и слънчеви картинки, дело на Магдалена Добрева. Ето го и съдържанието:

"Най-вълшебният дар" (тайландска приказка), "Облачното дете" (австралийска приказка), "Защо се смее хиената" (африканска приказка), "Кха-пан" (приказка от зората на времето), "Маликан" (немска приказка), "Драконово сърце" (китайска приказка), "Рибарят и барон Самеди" (хаитянска приказка), "Бялата сова" (ескимоска приказка), "Златното бузуки" (гръцка приказка), "Иглата на леприкона" (ирландска приказка), "Как казакът измамил дявола" (украинска приказка), "Камъкът на лихваря" (арабска приказка), "Медният грош" (турска приказка), "Три джуджета калпазани" (френска приказка), "Чифликът в орехова черупка" (българска приказка), "Мартеничката на Андерсен" (българо-датска приказка), "Защо циганите нямат пари" (циганска приказка), "Кестенче" (Нарвиева приказка), "Тъмнулка" (чешка приказка).

Е, от съдържанието е видно, че ви чака щуро околосветско пътешествие. Всяка от историите звучи толкова автентично, че сякаш на едно място са се събрали да ви забавляват с разказите си беловлас азиатец, споделящ мъдрост със своите ученици; жилав австралийски фермер (от сорта на Пол Хоган), прекъснал за малко стригането на овце; абаносова красавица, плетяща здрава кошница; учен, изследващ праисторически рисунки в пещери; румена баварска кръчмарка, сервираща топли наденички и ледено пиво; нежно китайско момиче, с глас, ромонящ като поточе; екзотичен островитянин, вадещ улова за деня от мрежите си; търпелив ескимос, обясняващ на някой чужденец разликата между петнайсетте (може и да са повече) думички за сняг в своя език; чевръста гръцка домакиня, изкарваща ухаещи на канела сладкиши от фурната; закачлив ирландец, стиснал халба с Мърфис в ръце; хитроумна славянска девойка, понесла кобилица с менци към чешмата;  златоуст арабски търговец с очи като въглени; грижовна ханъма, опитваща се да приспи палавата си челяд; френска аристократка, забавляваща гостите на изисканото си соаре; български дядо, припичащ се на слънце на пейката пред дома си; южният вятър, носещ истории от далечни земи; циганин с игрив поглед, изтръгващ от цигулката си разтапящи сърцето звуци; чешки мелничар, омайващ своите клиенти с разказваческото си изкуство и т.н.

Всички тези хора (и Южняка), обаче, не са ви нужни. Ако искате да научите нещо повече за миналото, манталитета, обичаите и традициите на техните народи - разгърнете сборника с приказна мъдрост на Любомир Николов. Чакат ви всякакви истории - поучителни, приключенски, страшни, забавни (за разтуха и разчупване на леда), вълшебни, за лека нощ, за животни - пълни с интересни факти, весели стихчета, легенди и митове. Няма да ви се разминат и срещите със свръхестествени същества - дракони, джинове, великани, джуджета. Не липсват и магически предмети, чрез които добрият герой побеждава злото - орехи (криещи безброй блага, но и ангели с дряновици, в себе си), леприконски игли, мартенички. И не само това. Любомир Николов успява по чисто непринуден, приковаващ вниманието и запомнящ се начин да преподаде уроци по поведение - безспорно едно от най-полезните качества на приказките, що се отнася до децата. Авторът учи малчуганите никога да не забравят благодарността за стореното добро, да се трудят упорито, да бъдат смели, да помагат на изпадналите в нужда, да проявяват щедрост и съчувствие, да пазят и обичат животните, да не прибързват с решенията си, да поддържат мира и любовта в семейството, да уважават майка си и баща си, и най-важното: да вярват, че пожелаят ли нещо с цялото си сърце, непременно ще го постигнат. Приказките биха се оказали и неизчерпаем източник на идеи за  родителите, в случай че техните рожби попитат "Откъде идват облаците?", "На какво се смее хиената?", "Защо белите сови са бели? Кой е решил да ги боядиса така?", "Какво е тундра?" или нещо в този дух. Ще бъде много забавно, ако изберете да отговорите, чрез случките, описани от Любомир Николов. А защо не и да добавите към тях нещичко от себе си? Може дори да помолите детето си да ви помогне. Едно време майката на Гьоте е постъпвала така и по този начин е стимулирала въображението на малкия си син.

Преди да приключа, ще споделя кои истории от сборника ми станаха любими. Личната ми класация включва:

"Тъмнулка" (вместо Светулка, а?) - прекрасна, прекрасна приказка за лека нощ. Или за ситуации, в които наследниците ви са паднали и са се ударили (не дай Боже!). Целувка по натъртеното местенце, уверение, че "юнак без рани не може" + "Тъмнулка". Това е рецептата за скоростно предизвикване на детска усмивка.

"Рибарят и барон Самеди" - страшна приказка за бедния Жозеф, който си нямал друга работа, ами тръгнал да се опълчва на безмилостни свръхестествени сили. Следват смразяващи кръвта и водещи до скоростно побеляване на косите срещи със зомбита и духове, както и сцена в стил "Познай кой ще дойде на вечеря (и ще те схруска)". Заслужава да се отбележи и рецептата за огнено питие с 40 прогарящи небцето чушлета вътре! А гарванчето Кике (дружинка на Жозеф) веднага ти става симпатично.

"Маликан" - приказката с най-класическа структура в сборника. В началото се срещаме със семейство великани. Великан, великанка и трите им великанчета. Най-малкото (както ще се окаже по-нататък и най-достойното) от тях се явява черната овца, защото нито е достатъчно едро (затова се казва и Маликан, чудесна игра на думи!), нито е достатъчно глупаво (явява се нещо като Матилда на Роалд Дал или Петърчо от "Ортодокс" на Григор Гачев). Ясно е, че за закъснялото с физическото си развитие (и подранилото с умственото си такова) отроче място вкъщи няма (е, има, ама никой не храни особена привързаност към изтърсака). Ето защо Маликан тръгва да си дири късмета по широкия свят (в случая из Шварцвалд). По пътя се натъква на препятствия, справя се с три изпитания и печели награда за добрите си дела. А най-хубавото е, че открива щастието и спокойствието. А, и успява да порасне до великанските си размери. Тази приказка съвсем спокойно може да мине и за шотландска, заради кражбите на добитък, описани в нея. Тези кражби някога са разпалвали люти вражди между клановете в Страната на магарешкия бодил. Историята би могла да има и ирландски корени, защото ме подсети за легендарната грамада Фин МакКул. А повечето читатели биха открили и българска следа в нея (в нашите традиции великаните са глуповати като братята на Маликан).

Това беше моят Топ 3. Съставянето му ме изправи пред трудна задача. Не е лесно да определя фаворитите си сред приказките. Едно обаче е сигурно. Потопите ли се в тях, няма да съжалявате. Авторът успява да предаде красотата и ценностите на отделните култури съвсем точно. Улавя техните уникални черти и разкрива богатството им находчиво и с лекота. Изказът му е топъл, ярък и свеж. Гали не само очите и слуха, но и душата. Любомир Николов без никакво усилие ни въвежда в един фантастичен свят, където законите на физиката не важат, а справедливостта винаги възтържествува. Свят, в който хората още се обръщат един към друг с "добра жено/добри човече". Свят, еднакво пленителен и за малки, и за големи, и за отказващи да пораснат деца! Препоръчвам "Нови приказки от цял свят" горещо!




четвъртък, 10 януари 2013 г.

ХРОНИКИТЕ НА ПИТАКЪС ЛОР

Имало едно време една планета на име Лориен. Нейните жители съществували в мир, любов и хармония както помежду си, така и със заобикалящата ги природа. Идеални същества, градящи идеално общество, радващи се на спокойствие и благополучие. Как да не им завиди човек? И как да не му се прииска да им разруши пясъчните замъци (разбирай мечти, ценности и идеали)? Естествено, злото не закъснява да надигне свирепа муцуна, да тропне с железен юмрук по масата и да докаже смазващото си превъзходство. Следвайки принципа "Видите ли светлина, угасете я!!! (освен ако не идва от собственото ви оръжие)", с чудовищните си космически кораби довтасват могадорианците. Грозни копелета с още по-грозен характер, опустошили родната си кочина (искам да кажа родната си скална буца, скитаща около някоя достойна за съжаление звезда) и решили да съсипят всяко нещо, изпречило се на пътя им. Тежко им на лориенците! Тяхната планета е обречена. Или пък не? Може би има надежда? Разбира се! Група лориенчета, надарени със "завети" (свръхестествени способности, проявяващи се след навършване на определена възраст), са изпратени заедно със своите "сепани" (наставници) на Земята. Там те трябва да се крият и да се обучават, докато пораснат и станат напълно готови да се изправят срещу гадовете от Могадор. Нелека задача, защото лошите разполагат със свръхмощни средства за унищожение, армия от поробени инопланетянски зверове (гладни, освирепели и разкъсващи наред, без да подбират), а също и с дарбата така да объркат мислите ти, че да се чудиш къде се намираш и да се питаш защо оня грамаден извънземен със змийския поглед се хили обещаващо (съвет от мен: ако нямаш "химера" - вярно животно, способно да променя формата си и да ти спасява кожицата от тегави ситуации - подръка, а мечът ти е предал Богу дух, беж да те няма и недей да спираш да питаш за посоката!). Но да се върнем на бежанците от Лориен. Знам, мислите си, че група малки деца и техните стреснати учители (покосени на всичкото отгоре и от земен културен шок) са лесна плячка за своите преследвачи. Не е точно така. Малчуганите са защитени. Донякъде. От нещо като заклинание. 1, 2, 3, 4 (и така до 9) не са просто номера, дадени на бъдещите оръжия срещу мрака за удобство (за да не се налага читателят да помни досадни подробности като имената им, например). Обаче няма да ви разкривам какво точно  означават тези цифри. Ще ви оставя да намерите отговора сами в "Аз съм номер четири" - първата книга от хрониките на Питакъс Лор (псевдоним на писателите Джеймс Фрей и Джоуби Хюз), посветени на сблъсъка между наследниците на Лориен и завоевателите от Могадор. Прочетох романа преди почти две години и моментално се влюбих както в историята, така и в образите. Особено ми допадна Сам - най-добрият приятел на главния герой Джон -  с неговите откачени теории и още по-откачени тениски, но този, който успя да превземе сърцето ми с щурм, всъщност беше Бърни Косар : ) 

С две думи, "Аз съм номер четири" се нареди сред предпочитаните от мен представители на младежката литература с фантастичен сюжет. Чаках с огромно нетърпение издаването на продължението - "Силата на шестимата". Привърших го наскоро и... Останах със смесени чувства. Раздвоена съм. За първи път не знам коя от двете си половини - добрата (лориенската) или лошата (могадорианската) - да послушам. Затова реших да напиша коментар първо от името на едната, а после - от името на другата. Да видим чии доводи ще бъдат по-убедителни.

"СПЛОТЕНИ СМЕ СИЛНИ"
(Коментар на доброто ми аз, поддало се на сантименталната си природа и хубавите спомени, останали от "Аз съм номер четири")

Какво е общото между двойките имена Били Уайлдър и Джак Лемън, Люк Бесон и Жан Рено, Мартин Скорсезе и Леонардо ди Каприо, Педро Алмодовар и Антонио Бандерас, Адам Сандлър и Роб Шнайдер? Нямам предвид очевидното (че става дума за режисьори/продуценти и актьори), а нещо друго - успешното и ползотворно сътрудничество, родило не един и два хита. Същия резултат наблюдаваме и при съвместната работа на Джеймс Фрей и Джоуби Хюз на книжното поле. Двамата се допълват отлично. Доказателство за това е новият им роман "Силата на шестимата". Фразата "сплотени сме силни" важи в пълна степен не само за персонажите, но и за авторите.

 В "Силата на шестимата" вниманието на читателя приковават две сюжетни линии. Едната проследява приключенията на вече познатите от "Аз съм номер четири" герои: Джон, Сам, Бърни Косар и Шест. След събитията в първата книга тримата другари и кучето трябва да се покрият (за главите им е обявена тлъста награда, което означава, че не само полицията и големите злодеи са по петите им, но и всеки негодник, занимаващ се с лов на престъпници, се юрва да ги гони), да поближат рани  (телесни и душевни) и да съставят план за по-нататъшни действия (намиране на сигурно убежище, график на тренировките "как да разплачем майчицата на могадорианците", издирване на останалите лориенски момичета и момчета, пръснати из цялото земно кълбо и т.н.). Общите им усилия да си стъпят на краката са възпрепятствани от възникването на любовен триъгълник (закъде без него?) и от едно разтърсващо писмо, разкриващо факти около произхода на Джон (както и нещичко за Сам).

Другата сюжетна линия ни запознава с Марина, известна също и като номер 7. Девойката се укрива заедно със своята сепан във високопланински  манастир/сиропиталище в Испания. Мястото е мрачно и студено, а характерът на монахините не е по-топъл и приветлив. Да не говорим, че наставницата на Марина е изгубила всякаква вяра в каузата "да спасим Лориен" и се е отдала на пост и молитви, оставяйки повереницата си да се обучава и да развива заветите си както сама намери за добре. Единствената светлина в живота на момичето е рисуването (да си призная, тя ме спечели тъкмо с отношението си към него). Друг живителен лъч е (никога не бихте се досетили) селският пияница Ектор Рикардо. Голяма скица. Нека останем на вълна изобразително изкуство - ярък, весел цвят (нанесен върху еднообразното ежедневие на Марина щедро и с размах) представлява мъничката Елла, която обещава да я пази от всички и от всичко. С такава защитница до себе си всеки би се почувствал способен да сече глави на змейове : ) А на номер 7 много скоро ще й се наложи да го направи. Независимо дали се чувства готова или не.

Нови герои (симпатични и запомнящи се), близки срещи от нежелан вид с могадорианска сган (толкова близки, че да усетиш зловонния  дъх на нашествениците), мащабни бойни сцени (включващи нещо като дъщерята на  Годзила, мачкаща де що свари в полза на добрите), провеждане на операции "в тила на врага" (инициаторите им са смели до глупост или по-точно глупави до смелост), разкриване на неочаквани тайни (ама от тези дето променят целия ти свят в един миг), както и доста точно описание на болестното състояние "влюбен" - ще се сблъскате с всичко това, прелитайки през страниците на "Силата на шестимата". Мисля, че пътуването ще ви хареса.


"УЖАС!!! КЪДЕ МИ Е САНДЪКЪТ???"
(Коментар на злото ми аз, смучещо вдъхновение и настървение от неоправданите си очаквания относно "Силата на шестимата")

Няма да започна като наивната си половина с цитати в стил "хан Кубрат", нито ще ви питам какво е общото между двойките Гийермо дел Торо и Котарака в чизми и Ози Озбърн и щерка му Кели. То е ясно. Никога, ама никога не е трябвало да им минава през главите, че да работят заедно е готина идея. Не ме разбирайте погрешно. Не искам да кажа, че Джеймс Фрей и Джоуби Хюз трябва да проклинат деня, в който творческата искра е припламнала между тях (или между техните агенти). Двамата по принцип са добър екип. Но техните отрочета "Аз съм номер четири" и "Силата на шестимата" си приличат с "Шрек Първи" и "Шрек Четвърти", с "Пълен мрак" и "Хрониките на Ридик", а защо не и с "Ченгето от Бевърли Хилс 1" и "Ченгето от Бевърли Хилс 3" по един много съществен признак - страхотно е, че първите ги има, колкото до вторите - ядват се, но и да не фигурираха в световното културно наследство, никой не би усетил липсата им. Фразата, която обобщава най-точно новата рожба на Фрей и Хюз е "Къде ми е сандъкът?". Не се шегувам.

В "Силата на шестимата" вниманието на читателите раздвояват две сюжетни линии. Едната проследява идиотщините на познатите ни от "Аз съм номер четири" герои: Джон, Сам, Бърни Косар и Шест. Думата "идиотщини" е комплимент за тях. Мога (и искам) да бъда по-гадна. Но заради Бърни Косар ще се въздържа. Да, само заради кучето. Сам вече не ми е любимец. Някъде по пътя е загубил свежестта, чувството си за хумор и шантавите си тениски. Джон не остава по-назад. Той се е разделил с  половината от коефициента си на интелигентност и с 90 % от коефициента си на полезно действие. Шест не е за изхвърляне, обаче засенчва другарчетата си от мъжки пол - има по-здрави cojones от тях (в преносен смисъл, разбира се). Тримата умници (с това епитетче пак проявявам милост) не могат да постигнат съгласие дали да хукнат да помагат на изпадналите в нужда останали лориенски номера (задача от първостепенно значение по нескромното ми мнение), дали да търсят сандъка на Джон (пълен с важни предмети и ключови указания за спасението на Лориен, нашичкият губи и него, наред с почти всичките си ценни качества) или пък - да седнат и да се разберат кой кого харесва и иска да сваля.

Другата сюжетна линия ни запознава с Марина, известна също и като номер 7. Нищо лошо не мога да изсъскам против момичето, криещо се от страшните извънземни в католическа света обител и оставено без надзор от вманиачената си по религията наставница. Марина е страхотна, но има и очеизбождащ недостатък - и тя като Джон си прекарва по-голямата част от времето в търсене на своя сандък. Голяма работа, все ще изскочи отнякъде. Има по-належащи работи за вършене. И още нещо. Номер 7 привлича читателите към себе си и открадва шоуто от нищичко неподозиращия видиотен Джон. Не разбрах, кой е главният герой, все пак? Или Фрей-Хюз са поели по стъпките на крал Артур, създавайки Задругата на героите на Кръглата маса - всеки от които е еднакво важен и необходим? Ако е така, то по-добре всяка отделна книга от планираните шест да бъде посветена на отделен персонаж. Наистина, няма да издържа още четири романа, в които Джон се терзае коя девойка да определи за дама на сърцето си. Ще ми стане скучно. За да не ви се сторя прекалено заядлива (абе всъщност съм си точно такава), ще отбележа, че споделям мнението на слънчевата си половина относно Ектор Рикардо и Елла. Харесвам ги. Но си мисля, че образът на Ектор е повърхностно разработен и има доста по-голям потенциал, останал незабелязан от авторите/редакторите/коректорите на романа. Жалко!

Нови герои (заблудени и несъобразителни, като един от тях - Крейтън - спокойно може да носи името Кретен), близки срещи от досаден вид с могадорианска сган (не само добрите момчета са затъпели, лошите също бързат да докажат неограничената си глупост), мащабни бойни сцени (развръзката в тях настъпва по-бавно от края на песен на надрусана рокгрупа от седемдесетте, забиваща посред фестивал-оргия и предвождана  от страдащ от нарцисизъм вокалист, въобразяващ си, че ломотенията (и тялото) му са манна небесна за опиянените фенове)(не преувеличавам, докато свърши екшънът, се научих да плета, да бродирам и вече можех да се похваля с няколко готови изделия), провеждане на операции "в тила на врага" (по-конкретно, в пещерата-щаб на злите извънземни, където може да се насладите на цяла камара клишета. Пример: зелено клокочещо езеро с неустановен състав, в центъра на което стои търсеното от героите "съкровище"), както и сладка (та чак лепнеща) сцена на нежност между Джон и Сара (неговото първо либе) - ще се сблъскате с всичко това, газейки из страниците на "Силата на шестимата". Мисля, че потъването няма да ви хареса.

Уважаеми читатели, представянето на коментарите на двете ми половини приключи. Не знам вие на какво мнение сте, но на мен ми се струва, че силите и възможностите им са изравнени. А може би греша? Едно е сигурно. Възторгът, завладял ме след прочита на първата книга на Питакъс Лор, бе помрачен от разочарованието, породено от нейното продължение. Дано Фрей и Хюз да се стегнат и с оставащите романи да завоюват отново предаността на феновете си.