вторник, 15 декември 2015 г.

"СЕДЕМТЕ ЖИВОТА НА МАЯ", КРАСИМИРА СТОЕВА


Онова, с което винаги започвам, когато препоръчвам постановката "На ръба" от Александър Морфов, е музиката - гениален съпровод! Най-зашеметяващата сцена се играе под звуците на "Болеро" и сякаш е вдъхновена именно от структурата на Равеловото произведение. Действието започва да тече бавно и спокойно, все едно просто те кани да разгрееш преди мързелива тренировка, но постепенно набира сила и става все по-влудяващо и увличащо, всмуква те в кръгов галоп като гигантска въртележка, без да осъзнаваш до самия му край, че сърцето ти е забило в ритъм с него.  Леле! И ако това не ти е достатъчно, за да заръкопляскаш, почакай и се ослушай! Някой изпява идването на нощта. Тя "ще влезе в гърдите ти" със "стъпки на жена". Разпозна ли гласа на Васил Гюров? Но пиесата няма да се ограничи дотук. Продължава да атакува сетивата ти и по-нататък ще те загърне с нежната мелодия на "Somewhere Over the Rainbow"... На сърцето ти ще засвири мъничка хавайска китара, представяш си я съвсем лесно - по струните й се стичат сълзи... Освен музиката, в главата ти ще се забие и великолепното изпълнение на актьорите. Ще ти разкажат (и покажат) най-тъжната история за лека нощ. Ще останете без дъх - и ти, и те... А когато излязат, за да се поклонят, ще ги аплодираш с усмивка на уста, не защото ти е много весело, а защото си се докоснал до талант. Чиста проба.

Само още едно нещо, което ще ти обясни защо те занимавам с театър, а не с книги. Запомнила съм следните реплики от "На ръба": "Мечтаех да имам жълто куче... мечтаех да имам крила... мечтаех да стана парашутист... много мечтаех.". Забелязваш ли, че ударението пада върху миналото време на глагола "мечтая"? Тъжно. Един велик човек някога е отбелязал, че началото на края на нашия живот е моментът, в който започваме да си мълчим по важните въпроси. Предполагам, че ти би добавил: и моментът, в който спрем да мечтаем. Днес ще си поговорим за книга, съдбата на чиято героиня е в твоите ръце. Дали ще й вдъхнеш кураж да по-/пре-следва бляновете си, тъй че никога, ама никога да не изгуби надежда и тренинг за ниво C2 в мечтаенето? Дали ще се опиташ да замъглиш зрението й, за да й попречиш да види целта, която истински си заслужава или ще я приземиш, изтъквайки пречките по маршрута, набелязан от копнежите й? Дали ще я пратиш надолу по спиралата, за да се впусне да доказва философското твърдение от горепредложената театрална творба: "Скачането от покривите му е майката!"? Предстои да решиш ТИ, четейки интерактивния роман "Седемте живота на Мая" от Красимира Стоева. Разгледай прекрасната корица (сякаш мога да почувствам рисувателната хартия, мазките на четката по нея), харесай си образ, в който би желал да се превъплътиш и...

СЛЕДВАЙ СВОЯ ЦВЯТ!

На пръв прочит Мая на Красимира Стоева ще ти заприлича на перце : ) Не само защото е изключително нежна, а и заради положението, в което се намира: оставила се е вятърът да я носи в избраната от него посока, без дори да се опита да му се опълчи и без никаква идея накъде да полети, ако успее да се освободи. Младата жена е прибрала плановете си да се занимава с изкуство на тавана - в кашон с надпис "някой ден", и се е замъчила да учи икономика - специалност, която я кара да се чувства също толкова на място, колкото кокиче, цъфнало през есента. Но поне майка й е доволна, че дъщеря й един ден ще е способна да упражнява стабилна професия. Мая си има сериозен приятел от години и всички (освен брат й и приятелката й Крис) очакват от тях двамата да предприемат важната стъпка - сключването на брак. Да, очакванията на другите... Като че ли бъдещата счетоводителка досега е правила единствено онова, което ще ощастливи околните, пренебрегвайки вътрешния си глас, дето непрестанно й нашепва че нещо липсва, че не е наред, че животът не може да е само това - задушаващи редици от цифри и прозяващ се (щом отвориш дума за мечтите си) партньор.

Тук се намесваш ти. Красимира Стоева ти предоставя безсрочно пълномощно да влезеш в кожата на героинята. Как би постъпил, ако беше на мястото на Мая? Ще поемеш към приключението на живота си? Бърз отговор : ) Чудесно,  но какво да бъде то - ще създадеш семейство? Ще градиш кариера на родна почва? Ще заминеш далеч от зоната си на комфорт и ще направиш дори немислимото, за да се превърнеш в световноизвестен художник? Или ще пробваш да се реализираш еднакво успешно и в личен, и в професионален план? Бъди внимателен.  Застанал си на ръба на нещо прекрасно, но от теб зависи дали от точка А ще стигнеш благополучно до точка В, що за птици ще срещнеш по пътя си, както и на кои от тях ще възложиш главните роли в живота си. Избирай мъдро, има пернати, които ще положат искрени усилия да ти попречат, да те подведат да потъпчеш принципите си, да те принизят, а има и такива, чиято любов е стопляща, оздравителна и даваща стимул да се развиеш и стигнеш до неподозирани висоти - буквално и преносно. Е, хайде де! Вододелът не хапе. Направи крачка (напред? встрани? назад?) и виж резултата: почувствал си се жив отново? Стреснал си се и си кацнал аварийно, преди да си изпочупил непоправимо крилата си? Или си открил ново значение на израза "Аз съм на върха на света!"?

МЯСТОТО, КЪДЕТО СЕ РАЖДАТ И ЖИВЕЯТ МЕЧТИТЕ

- Къде се намира то?
- В картините на Мая. Тя е необикновена.
- В какъв смисъл?
- Няма да ти издавам (засега), просто я помоли да ти нарисува представата си за "Imagine" на Джон Ленън. Дори на мен, заклетата привърженичка на отбор "Пол Маккартни", ми се прииска да си пусна песента, докато героинята споделяше начина, по който я вижда : ) Ала емоционалното и искрящо от енергия рисуване не е единственото, което младата жена умее. Тя знае и как да обича. По природа е невинна и чиста, стреми се да бъде добър човек и...  не се страхува да заяви: "Искам всичко!" : ) Както споменах във въведението, съдбата й е в твои ръце. Постарай се да направиш така, че "дните й да миришат на слънце, дори когато са облачни", накарай я да промълви: "Остани още малко, поне до изгрева!", почувствай как танцувате "все по-заедно"!

- Хубаво, нали?
- Вълшебно : )
- Книгата ще те усмихне, демонстрирайки качествата на Мая, но и разкривайки достойнствата на Красимира. Наслади се на красотата и интелигентността на писането й, както и на нейните собствени "картини", изпъстрени с "творческо наситеножълто" и пълни с "мелодии с оттенъци на млади листа", "горскозелени сънища", "виолетова юлска мараня" и ябълки, които "миришат с различен цвят" : ) Любимите ми "платна" са следните: триптихът "любовта беше преливащо зелена, заоблена и обгръщаща, страхът беше като таралеж, а омразата миришеше на пропаст със стръмни стени и остри зъбери"; миниатюрата "гласът му я заливаше като кристално чиста вода от ледниково езеро, беше тъмнозелен и плътен, с нежността на вечерен повей и свеж мирис на бор.", и импресията, породена от мириса на Морето: "Той невинаги беше остър и синьозелен, а преминаваше от маслен горист оттенък до полупрозрачно сиво със слънчеви отблясъци и портокалови нюанси.".

"Седемте живота на Мая" си заслужава и защото помага в трудните (при определени обстоятелства) дейности: осъзнаване, преоткриване и оценяване. Например, замислял ли си се с какъв нюанс са украсени гласовете на приятелите ти? Я потърси в паметта си... Сигурна съм, че непременно ще се сетиш за близък, чиято реч се лее в оранжев, попил слънцето тон (досущ невен), за същество от обкръжението ти, чиито думи са вкусни, ароматни и ободряващи (червен чай с канелена подправка) или те изпълват с очакване като... синия час : )

сряда, 21 октомври 2015 г.

"ЩЕ БЯГАШ ЛИ С МЕН?", ДАВИД ГРОСМАН

"И всеки път, когато лъчите на следобедното слънце уцелваха синята обеца на ухото й, проблясваше светла звездичка."

Искам да намериш книгата. Тя е първата, която мъкна навсякъде със себе си. Често ме упреква (съвсем справедливо), че заради щуротиите ми е принудена да търпи доста сътресения. Веднага давам пример - сещаш ли се за въжената люлка, окачена на една от брезите пред театър "Сфумато"? Точно така, имам предвид онази детска радост, дето прилича на избягала от "Сън в лятна нощ". Е,  за да отпразнуваме първи юни, двете с "Ще бягаш ли с мен?" решихме да се покатерим на седалката и да полетим. Дааа. Всъщност, аз реших, а книгата, като истинско вярно другарче, ме последва, вместо да извади огромната лупа и да се залови да търси несъвършенства по хрумката ми. Резултатът? Няколко опияняващи мига, в които ни се струваше, че ако се засилим още съвсееем мъничко, ще можем да докоснем частица небе. А после - туп. Наранихме гръбчетата си. Не се притеснявай, изправихме се почти веднага, почистихме мръсотията от дрешките си, качихме се отново на люлката, а по-късно (ура!) все пак се сдобихме с парченце от небесния свод. Под формата на лак за нокти : )

Искам да прочетеш книгата. Ако разтвориш и прелистиш личното ми копие от "Ще бягаш ли с мен?", ще забележиш, че почти няма страница, чиито изречения да не съм си подчертала или в чиито полета да не съм надраскала бележки. Лекичко и с молив, заклевам се. Била съм склонна към книжно вандалство единствено в невръстна възраст, според показанията на блогонадеждни свидетели. Тогава, въоръжена с химикалка и собствените си естетически възгледи, значително повлияни от неудовлетворението поради отсъствието на дрънкалка, съм се занимавала основно със съсипване на учебници по история на изкуството : )

Искам да мислиш по книгата. "Ще бягаш ли с мен?" е първото литературно произведение, за което говоря въодушевено (в продължение на седмици) с охотни и неохотни жертви, без да изпитвам и грам угризение, че си служа с примамващ глас, способен да ги накара да се намърдат между Симплегадските скали с усмивка на уста : ) Най-вдъхновеното ми изпълнение включваше прочитането на един от песенните текстове, които допълват повествованието в творбата. Избрах въпросните стихове, защото ми напомниха за финала на прочут мюзикъл, поставян и на българска сцена. Можеш ли да отгатнеш кой е той?

"Душата ми копнее само за покой,
не искам да играя на война,
но армията дълг е свят и мой,
във армията искам да умра...

Като мъжкар същински с пушка във ръка
да пръскам гордо мозъци и сам
като мъжкар да марширувам към смъртта
и всичко да върви по план...

Майната му на плана!"

В какво те призовавам да се впуснеш? Ъ, не, няма да те врънкам да висиш по (и от) люлките с мен, а ще ти предложа далеч по-разумна дейност. Участие в нова лекоатлетическа дисциплина - маратонско бягане на три крака с тежести (т.е. с картонена кутия пица в ръка). Ала преди това ще трябва да се оставиш да бъдеш отвлечен. Извършителят на криминалното деяние? "Голямо кълбо от радостите на живота и любовта, покрито със златиста козина"  -помоему: виж снимката по-долу.

Уличен рицар. Надеждни лапи, горещо сърце, хладен ум, подходящите доспехи и... известна нужда от баня. 

Заедно ще направите вземаща дъха обиколка на Йерусалим (и околностите), ще профучите покрай куп забележителности като "Подводницата" (познай що е то!), ще слушате изпълнения на певци, надарени с "димен, обгорен глас", ще се блъснете в типове от сорта на "Джими Хендрикс с единия крак в Ада" и ще бъдете нагостени от монахиня, чието любимо хоби е стрелбата с прашка по нарушители. О, да не забравя. Някъде по криволичещия, пълен с препятствия, маршрут вие двамата с кучето ще загърбите обстоятелствата, при които сте се запознали, и ще станете приятели. Завинаги. Стокхолмски синдром в чист вид : )

При положение че горният параграф беше прекалено зает да вика усмивката ти, се налага... аз да поясня. "Отвлеченият" герой на Давид Гросман се нарича Асаф, тийнейджър е и работи през лятото, за да спести пари за нов обектив на фотоапарата си. Не бързай да съжаляваш момчето - то не превива гръб във фабрика, боравеща с токсични суровини и експлоатираща детския труд, ами се е цанило за телефонист в кметство. Най-опасното нещо, което би могло да навреди на физическото и психическото здраве на нашия герой по време на изпълнение на служебните му задължения, е скуката. Един ден, обаче, длъжностната характеристика на Асаф бива рязко променена - налага се да бъдат открити стопаните на изгубено куче. Тежка задача? Аха. Младежът не разполага дори с бит информация, а домашният любимец отказва да си изджафка адреса и е зает да кове свои собствени планове: връщането вкъщи  не е приоритет... Предстои шеметна надпревара из улиците на града!

Ако чуя от теб... "Я, поредната вариация по темата "Ласи"...", ще те перна и ще те пратя наказан в ъгъла! А после ще плесна и себе си, защото не съм се справила с описването на книгата. Рядко се срещат произведения, чиято душа е толкова здрава. И красива - даже когато е принудена да се облече в униформа от говнянокафяв брезент. Свети така ярко (с топъл блясък), че е способна да те накара да станеш и отстъпиш мястото си в трамвая на възрастна жена и нейната внучка, въпреки че се прибираш от бачкане (на 12-часова смяна), допреди малко си вдигал и си местел извънгабаритни товари, не си в състояние да държиш очите си отворени дори секунда повече и ти се привиждат горещ душ, гореща яхния, мек хляб и меко легло.

Попаднеш ли на такива книжни екземпляри, не ги пускаш. Знаеш ли, че купих "Ще бягаш ли с мен?" с намаление? За 5 лева. Срещу тази, обидна за истинската й стойност, цена се сдобих с история за:
- любопитния процес чешит намира чешита, търпението да изчакаш всичко красиво да започне после и ситуацията "Той й се усмихна, а тя изрева.", довела до зараждането на взаимна симпатия;
- съзряването (и превръщането на едно момче в прекрасен мъж);
- щастието да си имаш куче, пък макар и за кратко;
- упоритостта да не спираш да лаеш в продължение на 48 часа и да изявяваш готовност да продължиш концерта, докогато се налага, за да насочиш вниманието на околните към нещо важно;
- видовете бягане (сам или в дует/група, пред/след или наравно с някого, от или към някого, симфонично или какофонично, спазвайки или нарушавайки правилата, за поддържането на спортна форма или за живота си, от или към молещата за помощ ръка, от или към оказващата помощ ръка, от или към бариерните рифове, от или към сините лагуни, в посока (не)известното и т.н.);
- мислите-саботьори, породени от грешната (само)оценка;
- освобождаването от нашийника-душач, дето са ти нахлузили страховете, от жестокостта, която проявяваш към самия себе си. В такъв момент се чувстваш : "подивял като звезда, изтръгнала се от орбитата си, която пресича небосвода и оставя след себе си бляскава следа...";
- слабостта и силата на характера, "откриването на пътя обратно към живота" и поемането по него, даже хич да не си възнамерявал да го правиш (било защото те мързи, било, защото ти се струва твърде стръмен и каменист) и за целта да си взривил старателно всичките си мостове и да си счупил компаса си;
- разстоянието, което преминаваш, за да стигнеш до друг човек (не само в географски смисъл), протривайки девет чифта железни ботуши;
- парченцата от личността на този друг човек, които ти раз-/от-криваш и подреждаш като мозайка. Колкото повече започва да се оформя окончателната картина, толкова повече се наелектризираш и се влюбваш;
- склонността към благородни дела - в романа всеки от персонажите [независимо дали тежи 20 кила с  мокри гащи или се кичи с прякора Носорога, без значение дали е навършил 62 години или току-що е получил честитка за шестнадесетия си рожден ден и без оглед на това дали е бивш бандит с обезобразено лице или - стенограф в съда, благословен с името Хонигман (Медения човек/Медунчо)] се заема да спасява някого;
- "Не мо са." - "Заед." или за якостта на опън, натиск и срязване, проявявяна от семейството (и псевдосемейството), за приятелството, истинско и не. В статията си относно "Градът на крадците" те подканям да дооцветиш с твоите боички думата "приятел". Давид Гросман явно ме е чул и ми прошушна следното: "Приятел е същество, което поема част от тежестта на дюшека." : )
- терзанията, лутанията, търсенията, неразбирането, пред които е изправена творческата душа, екстаза от общуването с публиката, страха че се разголваш прекалено много, че губиш безвъзвратно частица от себе си;
- поставянето на правилните въпроси и колко показателни са те за същността на онзи, който (си) ги е задал. Ето ти няколко питанки (отправени на глас, наум, с очи) от Гросмановите герои: "Кое е момичето на това куче?", "Какъв е смисълът да ядеш пица, без разговор за гарнитура?", "Как така, когато в театъра се играе велика пиеса, сърцата на всички зрители в залата бият едновременно?", "Как ще се разбера, без да пиша?", "Някой знае ли защо зебрата носи пижама?", "Защо не може просто да побутне света с палец отстрани, както побутваш кутията с клетки за болтове, гайки и гвоздеи, и те всичките се наместват по клетките?", "Кой си ти? Как стигна дотук? Какво ще стане с теб утре? Къде ще си след месец? Изобщо, ще те има ли?", "Я кажи, ама честно, замислял ли си се някога за звездите? Имам предвид сериозно да се замислиш. Мислиш ли някога?", "Ще бягаш ли с мен?"...

Ако си свършил с отговарянето на горните въпроси, имам молба към теб: споделяй книгата. Не си създавай погрешното впечатление, че съм хукнала да й търся обожатели, защото трябва да й се реванширам за падането и натъртеното гръбче (+дупе) при амбициозния ни опит да натрупаме желания брой летателни часове. Просто... тя ми даде всичко и аз се влюбих в нея. "Ще бягаш ли с мен?" не спира да покорява осемхилядниците в моя свят. Гледайки ме право в сърцето, без да си позволява употребата на бутилки кислород или услугите на шерп. Тя е моята книжка-часовник с будилник.

вторник, 29 септември 2015 г.

СЪРЦЕТО ТИ НОСЯ (В СЪРЦЕТО СИ ГО НОСЯ), Е. Е. КЪМИНГС

Здравей отново, книжни приятелю! Надявам се, че публикацията ми ще те завари твърде претоварен... да се усмихваш и да попиваш с кожата си всяка безценна капчица роса (хубави мигове), с която Есента великодушно те поръси : ) Колкото до мен, връщам се от разходка с Пролетта и Лятото и бързам да ти се похваля. Полета със слънчоглед, образуващи шпалир около стадо рокери, Месершмит Бф 109 в идеално състояние, пеперуда, махаща през стъклото на градски автобус, лястовиче гнездо, свито насред шумна търговска улица и капачка от безалкохолно са сред най-безценните находки от шляенето ми. Освен това изплетох венче, за да си украся косите, които вятърът (с нежна ръка) през цялото време се опитваше да ми "помогне" да подредя! Хей, не си представяй жълтурчета, маргаритки и камбанки, хванати стъбълце за стъбълце с хор незабравки. Цветята, които използвах за изящната плетеница, са стиховете на Е. Е. Къмингс. Ето, вземи я, за да я разгледаш отблизо, но внимавай! Пипай само с върховете на пръстите си! Някои от стиховете са деликатни и невинни като чаени рози с прасковено румени листенца. А други... Ех, те са с едри, чувствени цветове, дето карат устата ти да пресъхне и пораждат копнеж да се превърнеш в пчела, за да можеш да (от)пиеш от нектара им. След като почтително поискаш позволение да кацнеш и утолиш жаждата си, разбира се.



КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА "СЪРЦЕТО ТИ НОСЯ (В СЪРЦЕТО СИ ГО НОСЯ)", КАК И КОГА СЕ ИЗПОЛЗВА

Сборник с поезия, който да ти послужи като сал, за да плаваш из супата от мечти (картофена със залчета?), дето сам си си забъркал и току-що си свалил от котлона : )
Книга-пътеводител, когато душата ти на звездолет-скитник не се побира в кожата си. Ако следваш инструкциите точно, ще  откриеш и картографираш (из)оставена на грижите на природата градина, в чието сърце те чака една-единствена узряла къпина.
Книга-жилетка. Когато в юлска вечер рязко захладнее, а ти не си проявил благоразумието да си вземеш връхна дреха.
Книга-заклинател. С нейна помощ ще се превърнеш в Повелител на всичко живо в парка (даже и на прилепите)  : ) Нужно е само да почетеш мъничко на глас.
Книга-фенерче. За нощите, в които ти е спрял токът, а през прозорчето ти (заедно с прохладния въздух) нахлува щурчова, ъ, Щраусова музика.
Книга-приласкаване, когато ти, твоя милост и една звезда, сгушена върху канапе от мека дървесна корона, сте в романтично настроение и си пожелавате някой да пророни нежно имената ви точно с онзи тон, който винаги сте искали да чуете.
Книга-целувка, когато твоите са се свършили, а те мързи да печеш нова тава от тях : )
Книга за моментите, когато не си сам, а с другарче. За предпочитане - китара.
Книга за случаите, когато се чудиш какво да подариш на...

СЪДЪРЖАНИЕ

Силно се надявам, че няма да се окажеш алергичен към никоя от съставките в сборника: специфичното свежо ухание на пролетен въздух; дъжда в ролята на събеседник на вятъра; любовта в ролята на строителен работник; чистото желание; сладкото обяснение; призива, способен да драсне клечица и да запали искрица живот дори в най-непоколебимия натюрморт; отговора на въпроса колко голямо може да порасне едно сърце (и на други интересни за всеки естествоизпитател питанки); есенциите "Angie" и Мик Джагър, "Casablanca" и Хъмфри Богарт, "Fly Me to the Moon" и Франк Синатра; клонче "Люлека ми замириса" от Иван Вазов; идеалния заместител на двете липи, посадени с обич пред къщурката в "Родна стряха" от Ран Босилек; струпването от местоимения, довело до образуването на изречение с неочаквана красота; липсата на съобразяване с пунктуацията и куп дългобради правила за подреждането на думички и... време е да млъкна и да те оставя да почетеш : ) Отделила съм ти пет творби на Е. Е. Къмингс, пробвай ги.

1. 
любима моя
косите ти са Царство
и негов Цар е тъмнината
челото ти е ято от цветя

косата ти е пъргава гора
населена със спящи птици
гърдите ти са бял рояк пчели
във клоните на твойто тяло
за мене тялото ти е Април
в чиито мишници пристъпва пролетта

бедрата ти коне са бели запрегнати във Царска
колесница
акордите на менестрел изкусен
са те с красива песен помежду им

любима моя
ковчеже е главата ти
на хладния брилянт на твоя ум
върху главата ти косата е боец
непретърпявал поражение
косата върху раменете ти е армия
победоносна със тръбач начело

краката ти са сънни дървеса
а плодовете им кърмило на забравата
велможи алени са твойте устни
и в тяхната целувка съчетават се Царе
свещени
твойте китки са -
пазители на ключовете на кръвта ти
под глезените ти нозете са цветя във вази
от сребро

дилемата на флейтите е скрита в красотата ти

очите твои са предателството
на камбаните, разкрито чрез благоухания


2.
кой знае дали луната
не е балон, дошъл от пламенен град
в небето - пълен с красиви хора?
(и ако ти и аз се покачим

в него, ако те
вземат мен и вземат теб в своя балон,
ами тогава
ще се издигнем заедно с всички красиви хора

над къщи и кули и облаци:
ще отплаваме
надалеч надалеч ще хвърлим котва в един пламенен
град в който никой никога не е ходил, където

е
винаги
пролет и всички
са влюбени и цветята сами се берат


3.
дано в сърцето ми вечно има място за малки
птички - в тях тайната на живота е скрита
да слушаш как пеят е по-добре от да знаеш
и ако мъжете не чуват то значи мъжете са стари

дано изгладнял моят мозък да скита
неустрашим жаден и еластичен
и даже в неделя дано аз да греша
че когато мъжете са прави те млади не са

и дано нищо полезно аз да не правя
и теб все по-истински дано да обичам тогава
не съм виждал глупак такъв - да изгуби всичко
като срути небето връз себе си с усмивка едничка.


4.
Ако не можеш да ядеш ще трябва да

пушиш я нямаме
нищо за пушене: хайде хлапе

да заспиваме вече
ако не можеш да пушиш ще трябва да

пееш а нямаме

нищо за пеене; хайде хлапе
да заспиваме вече

ако не можеш да пееш ще трябва да
умреш а нямаме

Нищо за умиране, хайде хлапе

да заспиваме вече
ако не можеш да умреш ще трябва да

мечтаеш а нямаме
нищо за мечтаене (хайде хлапе

Да заспиваме вече)

5.
нагоре в тишината зелената
тишина с бяла пръст в нея

ти ще(целуни ме)поемеш

навън в утринта младата
утрин с топъл свят в нея

(целуни ме)ти ще поемеш

натам под слънцето бистрото
слънце с плътен ден в него

ти ще поемеш(целуни ме

надолу в твоите спомени
и в спомен един и в спомена

аз)целуни ме,(ще поема)

СТРАНИЧНИ ЕФЕКТИ ОТ УПОТРЕБАТА НА "СЪРЦЕТО ТИ НОСЯ (В СЪРЦЕТО СИ ГО НОСЯ)"

Халюцинации. Ще ти опиша някои от моите. Оставям на теб да прецениш дали са тежки : )

Е. Е. Къмингс ми се яви като участник в следната сцена. Представи си дълбоко кресло, в което, съзнаващ цялото си великолепие, се е отпуснал гол любовник. Той не откъсва поглед от кротко спящата в леглото пред него жена.  Тя възбужда едновременно (и в еднаква степен) както тялото и сетивата, така и ума и душата му. Равномерното й дишане, изкусителната извивка на гърба й, кожата, напръскана с лунички (досущ бял порцелан със златни точици)... всички тези впечатления, а и много други, придобити чрез съзерцаване, галене и вкусване, мъжът споделя с тефтера, разтворен в скута му. Раждат се стихове.

Сменяме декорите. Кал. Студ. Глад. Жажда. Безсъние. Крайно изтощение. Войник, улисан да събира пламъчета-спомени. Разбираш ли, трябва му огънчето ти, за да сгрее костите си. Поне мъничко. Защото онова за честта и родината май вече не върши кой знае каква работа... Ръцете му затреперват. Открил е мощен източник на топлина. В паметта му е изникнала една от твоите усмивки. Сещаш се, онази специалната, която му отправи с устни, очи и сърце. Онази, с която му благодари за... Дано не се изгори с нея. И дано да успее да я запази от хищните набези на вятъра.

Още видения: поет-укротител, поет-поклонник на Пролетта, поет-човеконаблюдател, поет... довърши ти!







събота, 12 септември 2015 г.

СЕПТЕМВРИЙСКО, МОРСКО И БЕЗКНИЖНО

Здравей, книжни приятелю : ) Еех... Билбордовете, подкокоросващи ни да се предадем пред греха и да вкусим от тъй примамливия сладолед с бял шоколад и парченца смокини, отстъпиха своето място на рекламни табла, изтъкващи предимствата на разни езикови училища. С други думи септември дойде и е време да те питам как изкара лятото. Какво, какво? Не, отказвам да слушам мънканици под носа: "извънреден труд", "камара от задачи", "ремонт на жилището" и тем подобни. Длъжен си да ми докладваш (със силен, висок и звънящ от смях глас), че:
- си прекарал тазгодишния си отпуск  в Града на графитите, танцовите школи и котките. Или на някое също толкова готино място : )
- всяка сутрин си се будел от птича песен и галещия допир на идеално гладки чаршафи. Протягал си се мързеливо и си се поздравявал за собственокрачното сразяване на всички чудовища под леглото : )
- закусвал си със слънце = жълтък на рохко яйце, парче мамка-му-пак-бутнах-кекс-в-тостера = чудна препечена филийка и небе = фреш от праскова : )
- спрял си да се страхуваш от високото, отвлякъл си първия изпъчил се пред очите ти триплан и си хвръкнал да разпердушинваш облаци от захарен памук : )
- участвал си в творчески ателиета - използвал си детска площадка за рисувателно платно (като дружески си избутвал малчуганите да се подредят послушно отстрани и да те чакат да се наиграеш) и, естествено, (мислиш, че ще скриеш от мен ли?) крал си боички от Дъгата!  : )
- организирал си баскетболен турнир... под дъжда, а след мачовете допълнително си се наквасвал с ягодова лимонада. Или "маликанска" бира. Наградният фонд? Сигурна съм, че е бил нещо голямо. Пакетче дъвки с вкус на мед? : )
- писал си писма, дълги цяла плажна ивица, с помощта на перо от чайка : )
- накарал си някого да се усмихне, ама яката, така че да покаже четири реда зъби : ))))
- изгорил си стъпалата си... на нагорещения паваж, защото си се вживял в ролята на Пепеляшка и си изгубил кристалната си джапанка : )
- получил си покана за театрална постановка/концерт/изложба..., отправена от човек, с когото си се запознал преди пет минути и придружена с думите: "Ще се радвам да те видя там!" : )
- пял си с цяло гърло любимата си лятна песен, но не под душа пред занемелите (от възхита?) плочки в банята, ами там, където душата ти го почувства и поиска : )
- останал си толкова доволен от изпълнението си, че си хукнал да сформираш група и си пуснал обява в местните печатни и електронни издания за набиране на членове : )
- първите (и единствени) отговорили на обявата: чайка с диплома за завършен майсторски клас при Райна Кабаиванска; гълъб, яхнал мотор и метнал през крило двугрифна китара;  пеликан, тръбящ, че е незаконен син на Снуп Дог : )
- вечерял си пица в парка, заедно с момчетата (и момичето) от (буквално) новоизлюпената ви банда, под звуците на музиката, любезно натрапена от местните брейкъри : )
- осъзнал си, че нощното море е досущ винилова плоча. А Луната е безсрамница, дето дори не се замисля преди да се разсъблече пред очите ти, да захвърли одеждите си и да нагази във водата. Моля те, кажи ми, че си последвал  Лунната пътека... : )

Е, топло или студено? Познах ли как си прекарал тазгодишния си отпуск? Независимо дали предположенията ми отговарят на истината или са цопнали в някоя локва далеч от целта, искрено се надявам, че през цялото лято не си преставал да впечатляваш околните и си уточнил най-важното: какъв е цветът на мечтите : ) А, да не забравяме: надявам се също, че си намерил своята книга! Или тя - теб. Благодаря ти, задето ме четеш!

П.П.: Срам ме е, защото за днес не съм ти подготвила книжно ревю, но все пак... За да не бъде разкарването ти до блога ми напразно, позволи ми да те почерпя с няколко снимчици : )

СТЪПКИ В ПЯСЪКА
Чувал ли си как Ивайло Христов разказва историята за двата чифта стъпки? А гледал ли си неговия филм със същото заглавие?

WORK OF ART
Ако притежавах твоята смелост да крада боички от Дъгата, щях да нарисувам тъкмо това : )

С ДЕЦА НА ПАВЕ
Aristocats

HEDONISM
Just because you feel good... 

СКИТНИКА И...
Знам, че съборетината, т.е. сградата е образец за "симетрична къща", но чак пък да я охраняват с куче-пазач и опасват с вериги : )

...ДАМАТА
А може би бъркам и пред нас е изгряла синьорина Жулиета?

ALWAYS AFLOAT
Пълен напред, моряче!

MELTDOWN
Sunaholic. Поне гащите му са свежарски : )

НАКОВАЛНЯТА НА ИЛМАРИНЕН
Смее ли някой да го извика да си я прибере? : )


КОГАТО ПОРАСНА, ЩЕ СТАНА КЕНГУРУ
Е, всъщност, оперна звезда. Чуй само какви високи тонове взимам!


събота, 2 май 2015 г.

"ТРАКИЙСКИЯТ КАПАН", ДЖОН КЕЙ

Да, признавам, аз съм виновна. Мислех, че да те заведа на лекция по тракология е добра идея за прекарване на вечерта. Само дето не предполагах, че ще закъснеем (нали уж чашата с лимонада щеше да бъде една?), че вратата на залата скърца протяжно и пили садистично нервите като в психотрилър от шестдесетте, че професор З. (да не би да идва от "Зверев"?) ще млъкне, ще ни стрие на пепел с поглед и ще изчака (любезно?) да се настаним сред публиката, че единствените свободни места ще бъдат на последния ред, че стъпалата дотам са тесни, стръмни и... безкрайни, че тропането от обувките ни ще огласи помещението (аха, перфектна акустика, точно когато най-малко се нуждаеш от нея), че погледите на присъстващите ще се опитат да щамповат алени букви върху тениските ни, че когато най-сетне достигнем целта си, цялата зала ще избухне в аплодисменти, за да ни "поздрави" за "постижението", че ще започнеш да се покланяш на всички страни и по всички правила на етикета, засиявайки в усмивка: "Моля, дами и господа, пак заповядайте!" (все едно току-що си изпял арията на Калаф от "Турандот" без нито една фалшива нота), че ще се наложи да те дръпна да седнеш, че ще се приземиш в скута ми, че ще ти хареса там и ще откажеш да се помръднеш и... че ще кимнеш снизходително в посока на мастития гостуващ лектор, давайки му знак, че всичко е на шест и той може да продължи речта си. Не помня някога да ми е било по-... забавно :))) Не спрях да се хиля, даже докато ни изпровождаха за яките към изхода, в отговор на щедрото ти предложение да изиграеш бис за почитателите си. Май щеше да ни е по-лесно, ако просто се бяхме "разходили" до Лувъра, за да разгледаме експозицията, посветена на тракийските царе. Но нямаше да е толкова незабравимо : ) Хей, нощта е млада! Искаш ли да си светнем с фенерче и да почетем? Ще ти предложа нещо по-хубаво от монотонните лекции на професор З. ...



Препращам ти два плика. Във всеки от тях ще откриеш инструкции за изпълнение на една и съща специална мисия. Първа стъпка от нея:  да се докопаш до "документи с хилядолетна давност, свързани с мистичното изкуство и знания на Орфей.". Защо пликовете са два? Отвори белия, ако притежаваш силите и търпението да се превъплътиш в "доброто момче". Надникни в кремавия, ако идеята да потънеш в образа на "лошото момче" ти се струва неустоимо привлекателна. За повече информация: внимателно се запознай с предоставените сведения. Избери си мишена за преследване, т.е. страна, на която да застанеш, прегърни каузата и се опитай да разгадаеш тайната на "Тракийският капан"...

ПЛИК 1 - YOU ONLY LIVE TWICE?

Казваш се Джон. Ти си герой. В период на покой. Намираш се в град Баня, Долината на тракийските царе, България. Прекарваш дните си в разчитане на мъртви езици и вземане на уроци по (все още) живи системи от знаци за общуване - български. Отделяш време и за градинарство, спорт, шетане след непослушни котки : ) Безметежно, а? Дори и не подозираш, че съвсем скоро ще бъдеш избутан и рязко ще се отклониш от равновесното си положение - чрез кратичко кодирано съобщение. Ех, точно както в добрите стари времена! Не е нужно да разшифроваш посланието, то е красноречиво - необходим си. Възстановил ли си физическите и психическите си сили след онази последна задача, поставена от Тайните служби на Нейно Величество? Кого го е еня? Злото никога не си взима отпуск. Непрекъснато търси начин да забие знамето си върху нови и нови територии. Този път е избягало от час по основни принципи в наркоикономиката, драснало е към библиотеката и е открило следите на древни ръкописи с инструкции как да си сглобим универсално средство за контрол над съзнанието за три минути. С помощта на музиката (преди малко споменах Орфей, нали?). Стягай се за път/бой. Твоята програма минимум: да се добереш пръв до пергаментите и да се увериш, че няма да попаднат в неподходящи диригентски ръце. Твоята програма максимум: да разобличиш организатора на концерта и да го неутрализираш, преди да е имал възможността да се изтупа в смокинга за гала премиерата. Завинаги. За тази цел се присъединяваш (в ролята на обикновен шофьор) към експедиция, която уж издирва откъси от сензационна прото-Илиада. Очаква те шеметна надпревара из цял свят, сблъсък на умове, воли и други заредени оръжия, среща с любовта ти от студентските години и... Бъди предпазлив, спреш ли се на този плик, ще имам всички причини да те харесам. Най-основателната сред тях: първите думи на Джон не са били "мамо" или "татко", ами - "Дийп Пърпъл"...

ПЛИК 2 - LIVE AND LET DIE!

Наричат те Каландара. В превод - "пътуващ жрец, музикант или поет". Ти си злодей. В своя апогей. Автобиографията ти е впечатляваща. Не е възможно да откриеш точната бройка на хората, които си убил. И лично, и чрез висококачествената (?) бяла продукция, с която финансираш проучванията на благоприличните си фармацевтични компании. Както и хобитата си - пилотиране на частен самолет, поддържане на лична армия главорези, унищожаване на света... Детски ми ти работи. Да си признаеш честно, не държиш особено да си водиш статистика на жертвите - не си човек, на когото му пука за тези неща. Или - който се хвали. Важното е, че си на крачка от постигането на целта си  - да се превърнеш във върховен майстор-кукловод, да вдигнеш диригентската си пръчица с два пръста, да се ухилиш с цялата сегашна грозота на душата си и да започнеш да ръководиш света по своите правила. Нуждаеш се единствено от човек, който да ти разчете описаните в Плик 1 пергаменти и талантлив лютиер, който да ти конструира психотронното оръжие. Избереш ли Плик 2, ще имам сериозни причини да те намразя. Но няма да мога. Заради онзи твой детски спомен. Ще го споделиш с мен и ще ми стане красиво... и тъжно. Ами когато усетя привързаността, която изпитваш към единствения си близък човек на тази земя? Или ме допуснеш до убежището, където се оттегляш, за да ближеш раните си? Или ми разкриеш радостта си от летенето? Силата на желанието си да изплуваш и това, че не се предаваш, дори в отчайващи ситуации? Ами "укротената си мечта"? Ще съм почти готова да застана на твоя страна. Но тогава ти отново ще угасиш искриците човещина и ще се превърнеш в създание, изтъкано от омраза, огорчение и жажда за отмъщение. В заплаха, готова да мачка, гази, изтръгва от корен...

! ДОКАТО СТОИШ ПРЕД ОГЛЕДАЛОТО И СЕ ЧУДИШ ШАЛЧЕТО НА КОЙ ОТБОР ДА ВЪРЖЕШ ОКОЛО ВРАТА СИ...

... аз ще ти отправя някои предупреждения относно ефекта, който творбата на Джон Кей оказва върху читателите. Споделям ти личен опит, тъй че си записвай! Бродейки из романа...

Изпитах желание да се заема с градинарство : ) Тъй де, с история. Да поровя около корените на европейската цивилизация. Искаш ли и ти? Давай смело, няма да се омърляш в кал до ушите, напротив - за разнообразие ще се погордееш, че си българин.
Препотих се над доста заплетена логическа задача. Запитах се дали ще съумея да се измъкна цяла от капана, който са ми заложили траките. Мъчеше ме въпросът: "Достатъчно умна и сърцата ли съм?" Ех...
Разгадах (признавам, с помощта на автора) един символ, чието значение отдавна ми се плезеше  и ми убягваше, предизвиквайки ме да го уловя. Само като си помисля, че досега то ми се преструваше на прост декоративен елемент, кацнал небрежно върху вазички, блузки и плажни кърпи!
Попътувах до насита и сега съм достатъчно компетентна да издам наръчник със съвети към заблудения пътешественик. Забележи: посетих град, който си заслужава - неговите жители не жалят средства, за да изградят паметник на книга. Освен това си купих "най-сладникавите пердета оттук до Мумбай" : )
Отдъхнах си под сянката на орех, сръбнах кафе (по-сладко от сън) и се насладих на изкуството на приказен разказвач.
Участвах в екшън, дето изстреля адреналина ми до небесата. Все едно се возех на едноместен, скрибуцащ от старост-нерадост открит лифт, а под краката ми зееше пропаст, чиято дълбочина не събрах смелост да преценя. Достатъчно е да прочетеш уводната сцена - засада, уж целяща разбиването на престъпен канал, и ще ме разбереш. Ала творбата не разчита единствено на хубавите първи впечатления. Тя ще те държи в пълна бойна готовност до самата си развръзка. Просто споменавам: пясъчни бури, муджахидини, тлеещи остатъци от военни експерименти...
Разходих рокля из филм за Джеймс Бонд. И за Джими Бонд също : ) Срещнах се с Кю : ) Той се впусна да ми пояснява тайнствената връзка между мъжките слипове и шпионските компютри : )
Припомних си любим музикален клип. Гледал ли си "I Just Died in Your Arms Tonight" на Cutting Crew? В началото една от участничките във видеото губи музикалния си инструмент (по-точно - отнемат й го), но тя не се впечатлява ни най-малко, запазва си търсената позиция и продължава да свири, описвайки движения във въздуха : ) Кейт от "Тракийският капан" буди уважение, демонстрирайки сходни качества.
Улових на въдицата си куп интересни речни видове, т.е. второстепенни персонажи. Те ми станаха близки още от първия печатен  ред, осветил дебюта им: котето Блеки (развило мания към фитнеса, проявяваща се в упорито дъвкане на уреди за тренировка), пан Кохановски (летец-ветеран от Втората световна война, дето ще те приеме в дома си като свой внук и ще те почерпи с каквото Бог дал - най-вече вкусни истории), Патрик О'Флехърти (Воин с главно "В"... това определение ти стига).
Впечатлих се от гениално про/пре-ведените игри на думи, хубавите "новородени българчета": "времеяден", "разсредоточен", интересните тъждества: местна черква = университетски бар : ) удивително неподходящите  комбинации "юнак с леко налудничав поглед и автомат" и... красотата на езика: "Изгряващият резен на слънцето надзърна от падината между двата пясъчни хълма, сетне се притули зад по-високия." Тук в главата ми зазвуча "Притури се планината", обаче в аранжимента на Жаки Анона.

ПРЕДИ ДА ТЕ ОСТАВЯ НАСАМЕ С КНИГАТА... 

... отвори уши : ) Приготвила съм изненада за теб - разкриването на добре пазена до момента тайна. Аз познавам лично автора на творбата. Джон Кей всъщност е българинът Кънчо Кожухаров. Да, "Тракийският капан" е Кънчова рожба. Писателят се опитва да те заблуди чрез използването на псевдоним, но ако вече си пробвал (по моя препоръка, надявам се) и други негови великолепни произведения като романите "Факторът на добротата", "Последният лов на Кана", сборника с разкази "Възмездие/Китайско пясъчно коте", няма да се хванеш лесно на уловката : ) Поне с мен беше така. Да оставим настрана прецизно конструирания текст, пълен с изящество и мъдрост. Да пренебрегнем внушението, че "най-важните решения следва да идват от сърцето", убеждението, че "рискът е законът на живота" и поставянето на един от най-важните въпроси за всеки човек. Да забравим напътствията за ползата от проверката и съпоставката на писмените източници, предупрежденията за коварството на историографите. Да не обръщаме внимание на поклона пред Сун Дзъ. Да устоим на силата на погледа на главния герой. Да не се подмамваме по котето, което се мярка из страниците, вечно готово за бели, и по барса, дефилиращ царствено покрай нас. Да не хукваме да преследваме идеята за свободата. Съвкупността от подхвърлените дотук камъчета щеше да бъде достатъчна, за да ме отведе (досущ Гретел) до истината. Рано или късно. Обаче онова, което незабавно посочва с пръст Кънчо Кожухаров и го "изобличава": "Ти си авторът на "Тракийският капан"!", е следното. Много малко са творците, способни да ме предразположат да се усещам като у дома си, докато ги чета. Господин Кожухаров е един от тях. С произведенията си той разширява кръгозора ми, дава ми съвети, успокоява душата ми. Предизвиква ме да мисля, окуражава ме да чувствам. Да пътешествам из световете му си е 4D изживяване. 

неделя, 26 април 2015 г.

АНДАЛУСКИ ПЕСНИ


ЛОРКА 
СТИХОВЕ
(гребнати от сборника с лирика на испанския поет, издателство "Захарий Стоянов", 2006 година, превод-мечта: Александър Муратов и Атанас Далчев)

Гледал ли си филма "Безсъние" с Дженифър Анистън? Аз заспах по средата (в този случай българското заглавие на лентата звучи като виц), но не преди да си отбележа един интересен режисьорски похват. Творбата започва в черно и бяло. И си продължава в тези краски, докато главната героиня не среща очите на мъжа, в когото се влюбва. И хоп, сякаш с щедрата намеса на магическа четка, всичко наоколо придобива интензивни багри. Е, подобно "оцветяване" на околната (и вътрешната) среда преживях и аз. Още щом зачетох Лорка. Майчице! Зелено, златно, мораво, алено... Вятър, Море, Небесен свод и Светила, Земя... Завъртяха се около мен и ми отнеха дъха.

Поетът грабна душата ми без усилие. Достатъчно беше просто да ми прошепне няколко подбрани на място думички и въображението ми полетя. По едно време се почувствах като Моби, който се изкачва към Луната по дървена стълба, заедно със своята лисица. Стигнали целта си, двамата обърнахме гръб на далечната страна, внимателно избегнахме кратерите, харесахме си резен от жълтата повърхност, седнахме, и се зазяпахме в платното на Лорка. Отвисоко. Зави ни се свят. Гълтахме пейзажите/стиховете един след друг. А след това ги препрочитахме пак и пак. И отново.

После поетът ме превърна в основно действащо лице от епистоларен роман. Превъплътих се в жена, чакаща с трескаво нетърпение поредното писмо от мъжа, който е обсебил мислите й. А щом го получех, разкъсвах восъчния печат на плика с неособено стабилни пръсти и впивах очи в гъсто изписаните страници, разтворили се пред мен. Лорка ту ме съблазняваше игриво, ту ме опияняваше с нежността си. Сърцето ми затуптяваше с ритъма на мелодия от Дебюси, бузите ми започваха да горят в опит да засенчат яркостта на полския мак, а в цялото ми същество се зараждаше копнеж. Поетът споделяше с мен богатството на душата си, свръхчувствителността на сетивата си. Сякаш бе набрал букет от диви вихри и звезди и ми го беше поднесъл в дар.

Нататък поизтрезнях. Влязох в кожата на вестникар-главен редактор. Потъвах в статиите на кореспондента си в чужбина и се чудех как да вместя прекрасните му текстове в ограниченото пространство, с което разполагаше печатното ми издание. Жал ми беше да откъсна от лехата дори една-единствена грижливо посадена кратка форма на притежателно местоимение. Структурата щеше да се наруши, творбата да се осакати и да загуби магнетизма си. Щях да ограбя читателя. Да го лиша от точното око на Лорка, от "снимките", смазващо реалистични, на нюйоркската тълпа. От негърската песен-томителна жажда, доплувала до бреговете на Сантяго де Куба...

Затваряйки книжката, отново се върнах на предговора от Любомир Левчев. Той ме накара да осъзная в пълна сила каква огромна роля играе качествената рецензия за читателя. Всъщност, именно написаното от Левчев привлече интереса ми към Лорка. Следното описание поощри първия ми досег с поета: "При всяка следваща крачка той ще проявява огромна предпазливост. Ще държи с години готовите си текстове в чекмеджето, ще ги чете многократно на приятели, а също и пред отбрана публика, преди да ги отпечата. Ще драска до края на живота си детски рисунки като Хуан Миро. Ще свири на пиано като лунатик... Пише, но не бърза да издава поетични книги". Ето защо пожелах да вкуся от стиховете на испанския поет. Усладиха ми се. И няма как иначе. Не може да не ми допадне личност, която вижда във вятъра "шлифовчик на звездите" и чува/улавя в женския глас "виолетов цвят" : )

В качеството си на пристрастЕн си търся другарчета, с които да се отдам на изкушението. Сега ще те полея със стихове. Както извива глас любимецът ми Бруно Марс в едно свое парче: "Don't believe me, just watch". По-точно "read!" : ) И понеже още съм под влиянието на филма "Потъването на Созопол", започвам с:

"БАЛАДА ЗА МОРСКАТА ВОДА"

Далеч
усмихва се морето.
Зъби от пяна,
устни от небе.

- Какво продаваш, моме тъжна,
с гърдите голи и злочести?
- Продавам аз, сеньор, водата
на морето.

- Какво ми носиш, момко черен,
примесено с кръвта ти буйна?
- Сеньоре, нося аз водата
на морето.

- Кажи ми, сълзите солени
отде извират, мила мамо?
- Аз плача със водата
на морето.

- Сърце, а тая нетърпима
горчивина къде се ражда?
Безкрай горчива е водата
на морето.

Далеч
усмихва се морето.
Зъби от пяна,
устни от небе.

"КИТАРАТА"

Китарата почва
да плаче.
Разбити звънят
на утрото чистите чаши.
Китарата почва
да плаче.
И няма да млъкне.
Не може
да млъкне.
Плаче така монотонно,
както плаче водата,
както вятърът плаче
над снежните преспи.
Не може
да млъкне.
Плаче за мили
далечни неща.
За знойния пясък на Юга,
възжаждал камелии бели.
Плаче за стрела без мишена,
за вечер, зора не видяла,
за първата птица на клона
умряла.
Китаро!
Сърце смъртоносно ранено
с пет меча.

"НА УХОТО НА ЕДНО МОМИЧЕ"

Аз не поисках.
Аз не поисках нищо да ти кажа.

Видях в очите твои две дръвчета луди.
От вятър, смях и злато.

Поклащаха се.
Аз не поисках да ти кажа нищо.

"ЛУНАТА ИЗГРЯВА"

Когато възлиза луната,
камбаните в мрака се стапят
и блясват пътеките нощни
недостижими.

Когато възлиза луната,
морето покрива земята,
сърцето човешко тогава
е остров самотен в безкрая.

Човек не яде портокали
под пълния лик на луната.
И все пак би ял със наслада
плодове недозрели и ледни.

Когато възлиза луната,
различна и все пак еднаква,
монетите сребърни почват
в кесията тихо да хлипат.


"ПРЕЛЮДИЯ"

Белите тополи си отиват,
но оставят свойто отражение.

Белите тополи си отиват,
но ни вятъра оставят.

Вятърът почива морав,
пръснат нейде под небето.

Но оставил е да плава
ехото си по реките.

В спомените ми нахлува
на светулките роякът.

И едно сърце смутено между пръстите ми бие.

ИЗ ЕДИН "ЦИГАНСКИ РОМАНС"

...Чак при последната ограда
допрях гърдите й заспали
и се отвориха те мигом
подобно люлякови гранки.
Колосаната нейна фуста
във моите уши пращеше
безспир като парче коприна,
раздирано от десет ножа.
Дърветата с върхари тъмни
израстваха пред нас грамадни
и лаеше отвъд реката
с далечни псета кръгозорът.
Щом минахме безмълвно двама
къпини, тръни и тръстики,
коравият й кок изрови
във тинята една трапчинка.
Аз смъкнах мойта вратовръзка.
Тя смъкна горната си дреха.
Аз - ремъка със пистолета.
Тя - свойте четири корсета.
Такава гладка кожа нямат
ни охлювът, ни кринът нежен
и не гори с подобен блясък
дори кристалът под луната.
Под мен в уплаха като риби
изплъзваха й се бедрата,
ту пламнали като жарава,
ту като сняг и лед студени.
По най-добрия друм безумно
през тая тъмна нощ препусках,
седефена кобила яхнал
без никаква юзда и стреме...

"ЛОЛА"

Пере под портокала
памучни пелени.
Очи зелени има
и виолетов глас.

Ах, ти, любов,
под цъфналия портокал!

На вадата водата
от слънце цяла грей;
във прашната маслина цвърти едно врабче.

Ах, ти, любов,
под цъфналия портокал!

И чак когато Лола
сапуна изхаби,
пастирите ще дойдат.

Ах, ти, любов,
под цъфналия портокал!

"КАСИДА ЗА ЗЛАТНОТО МОМИЧЕ"

По залез златното момиче
се къпеше самО в реката
и ставаше водата златна.

Засенчваха го с лека сянка
и клончета, и водорасли
и пееше наблизо славей
за бялото момиче.

Какво чувстваш след прочита? Окей, не е нужно да ми казваш, ако не искаш : ) Оставям те насаме с емоциите ти. И тъй като първата пиеса на Лорка се нарича "Магьосничеството на пеперудите", а поетът и Салвадор Дали са били близки, завършвам с:




неделя, 5 април 2015 г.

ПОТЪВАНЕТО НА СОЗОПОЛ - ФИЛМЪТ



Сега ще те пратя на кино. Не си спомням дали съм ти споделяла, но едно време бях филмово момиче. Доста преди да се превърна в книжно създание : ) Затова днес ще ми позволиш да се върна към старите си навици и да ти представя не романа на Ина Вълчанова "Потъването на Созопол", а неговата засядаща в ума и сърцето екранизация. Отиди да гледаш лентата. Непременно. Не защото е носител на две награди "Златна роза" (за сценарий и най-добра актриса), а понеже си заслужава. Всяка една минутка от времето ти...

Озоваваш се в Созопол. Началото на юни. С десет бутилки водка под мишница и тежест в душата. Дошъл си с цел. Да поправиш старата бащина стряха - покривът тече. Вярваш ли си? А още по-интересно, въобразяваш ли си, че другите ще ти повярват? Истината е, че си тук, за да преследваш призраци. Да смучеш алкохол и спомени. Да се омаеш. Да се наслаждаваш на горчивината и болката, пъплещи из вените ти. Мазохистично да чоплиш (не)зарасналите си рани - от най-дребната драскотина до онзи белег... Знаеш, онзи дебелия и грапавия, в средата на гърдите... Пристигнал си, за да виеш като куче. За да... Е, няма смисъл да изтъквам крайната ти цел. И аз, и ти сме напълно наясно с нея. Само че... Я виж онова ярко петно боя, дето ту се появява, ту изчезва и не те оставя на мира. Малко гадче! Не ти позволява да потънеш на спокойствие в лайната си, ъ, в минорното си настроение. Гледай, не е самО в мисията си... Довело си е и подкрепление! Уф, още натрапници... От най-лошия вид - ония, на които им пука. Които ги е грижа... Въпросът е какво ще правиш оттук нататък. Късно е. Небето не престава да плаче върху теб. Кога ще спре да те дави в сълзите си? Дали ще спре? А и водката е на привършване...

Допадна ли ти описанието ми? Мисля и чувствам лентата на Костадин Бонев, откакто излязох от киното. Финалните думи ме преследват. Ето част от тях (не цитирам точно): "Затвори очи. За какво ти е да гледаш града? Имаш го в спомените си. Помириши го. Той все още ухае хубаво (там, където не се занимават с пържене на понички, разбира се). Слушай го, все още има..." Толкова. За повече - купи си билет : ) Разположи се удобно в креслото и се наслаждавай на всичко, поднесено от режисьора и великолепните актьори  Снежина Петрова, Светлана Янчева, Деян ДонковСтефан Вълдобрев, Леонид Йовчев... Гмурни се в красотата на подводния свят. Страх ли те е? Добре. Поседни за миг на крайбрежните скали и задай на Морето въпроса, който най-много те вълнува. Или може просто да помълчите и да се взирате един в друг. Хладно ли ти е? Клекни край лагерния огън, подхрани го, помогни му да се разгори и остави китарата на Васил Гюров от група "Ревю" да разбърка/подреди емоциите ти. Заваля ли? Последвай примера на героите и нагази сред вълните, обърнал лице към дъжда. Не ти се ще да мръднеш от брега? Тогава пробвай комбинацията "пъпеш-аншоа-жадни, меки, податливи устни". Разходи ръце по кожата на любимото същество и отдели време за всяко нежно, съкровено местенце. Затъмни бъдещите целувки на слънцето със своите собствени. Мини точно по пътя на лъчите. Вкусвай бавно. Успокояващо... Вземи въглен, химикал, молив за очи, червило - каквото имаш подръка и започни да рисуваш. Гледката, разкрила се пред теб, е опияняваща. Изпитваш потребност да я съхраниш. Избери си платно, използвай въображението си... Участвай в "Потъването на Созопол"...

понеделник, 16 март 2015 г.

"ГРАДЪТ НА КРАДЦИТЕ", ДЕЙВИД БЕНИОФ

През януари миналата година ти споделих най-точното (според мен) определение за думата "приятел". Сещаш ли се какво гласеше то? Затрудняваш се? Е, не си длъжен да помниш всяко нещо, което споделям с теб чрез своето книжно местенце. Усмихни се, моля те : ) Обещавам, че няма да те изпитвам повече. И така, извади очилата с дебели стъкла, почисти ги с мека кърпа, закрепи ги добре на носа си и прегледай протокола от срещите ни. Точно там, да - началото на 2014 година. Намери ли го? Браво! "Приятел" означава "човек, който ти дава храна". И буквално, и преносно. Сега, през 2015, пораснала (със сигурност) и помъдряла (съмнително), ми се прищя да разширя горната квалификация. Ще ми правиш ли компания в допълването на формулировката? Вади лист и химикал, започваме да пишем : )

Приятел е онова скъпоценно същество, което... 

... те кръщава с най-якия прякор на земята (новото име ти лепва идеално, като клип в ретро стил - на Бруно Марс);
...те вдъхновява, а и ти него - процесът е спонтанен, взаимен и благодарен;
...проявява щедрост към теб (ама не онази, чиято мерна единица са банкнотите);
...изчислява точно капацитета ти, чертае скици, помага при конструирането на бъдещите ти крила;
...по време на първото авиошоу с твоето скромно участие е на видно място сред публиката, крещи името ти и размахва гигантски нахъсващ плакат (собствено производство);
...пляска ентусиазирано, даже да не изпълниш перфектния лупинг, даже пикирането ти да е несигурно (за ужас на тълпата) и даже да се приземиш с елегантността на Феята на зъбките (разбирай онази вълшебница, превъплътена от Дуейн Джонсън);
...ако случайно е възпрепятствано и не може да стане пряк свидетел на плахия ти опит за летене, отпечатва подкрепата и усмивката си върху пощенска марка и ти я праща по  някоя услужлива лястовица;
...се води по акъла ти, за да ти угоди, независимо дали идеята ти е щура ("Хайде да опаковаме Райхстага!", например) или е тотално лишена от острота : )
...забелязва, когато не си наоколо и се интересува от причината;
...щом разбере защо си се сврял в миша дупка, събира разпилените ти части, поставя ги на място с два шамара и сипе куп люти заплахи, за да се стегнеш;
...носи подаръка, чрез който изразяваш благодарността и обичта си към него, гордо (даже да е гердан от нанизани на червен конец и украсени с детски ентусиазъм във всички цветове на дъгата макарони);
...винаги се радва да получи вест от теб : )

Хубаво списъче съставихме дотук, как мислиш? За момента го оставяме така, а намериш ли още някоя ярка боичка, с която да дорисуваме (с пръсти, естествено) картината на истинското приятелство, непременно ми пиши : )

Защо изобщо подхванах темата? Днес ще ти представя "Градът на крадците" от Дейвид Бениоф. Една книга, чийто главен герой се запознава с най-добрия си приятел в най-страшно време и на най-неочаквано място. Развитието на отношенията им (докато изпълняват убийствена, откачена мисия) е изключително интригуващо. Тръгват от гара "Просеше си куршума, което не беше хубаво, но освен това просеше куршум и за мен, а това беше далеч по-лошо.", за да слязат на спирка: "Бях се запознал с него в петък вечерта и дори не бях започнал да го харесвам до понеделник, но сега, във вторник следобед ми се искаше да се развикам от радост, че го виждам жив.". Двамата са чудна двойка: първият обича да задава въпроси, а вторият разполага с отговори... Искаш ли да научиш повече? Хайде, не се бави, слагай ските (все пак, началото на януари 1942 г. е) и се спусни надолу по редовете ми.



"ВЪВ ВСЯКА СГРАДА ИМА КАНИБАЛИ. ДОБРЕ ДОШЛИ В ЛЕНИНГРАД."

Звездичка: забележи препинателния знак, употребен в края и на двете изречения. Той изразява суха констатация на прозаичен, общоизвестен факт.

...Питер. Великолепна архитектура, безкрайни обиколки из Ермитажа, романтични разходки край Нева, бели нощи... Хей, върни лентата. Това е грешният запис. Станала съм толкова лоша, че без капчица жал те запокитвам да вееш гащи насред Втората световна война. По време на обсада. Желаю удачи! Момент... Я си виж палтото - тънко като стар вестник. Защо си гологлав? Да не си въобразяваш, че си по-як от норвежки рибар в реклама на Нютрогена? Ох, спри, не мога да те пусна така. Облечи тоя плетена жилетка. Да, да, тя всъщност е магическа ризница и пази от вражи оръжия. Абе ти луд ли си? Просто е достатъчно топла, за да издеяниш как да е из улиците на града (впрочем, и в закритите помещения, оцелели от бомбардировките, ще ти свърши работа). Ботушите ти пропускат ли? Не? Добре, защото ти предстои да газиш в киша... и сред трупове. Какво си натъпкал в чантата си, че е така издута? Спирт, превързочни материали, наръчника на Беър Грилс? Бутилки вод(к)а? Или съм безнадеждна оптимистка? Покажи... Ооо, лаптопът ще ти свърши наистина полезна работа в окопите отпреди половин век. Я го хвърли на боклука и потърси някой и друг сухар, рибна консерва, изобщо нещо, което ще попречи на предната и задната ти коремна стена да се срещнат и да се слеят в целувка. Мислил ли си за муниции? Ръцете ти се разтреперват... Няма да ти давам пушка, че ще вземеш да се самонараниш. Ще караш с швейцарското си ножче. И на молитви. Много. Така... Май си готов, а? Имаш ли въпроси? Какво? Абсурд, не може да вземеш домашния си любимец... Освен ако не искаш да го прибавиш към мес(т)ните кулинарни специалитети. Впрочем, припомни си заглавието на параграфа и се заеми да пазиш собствения си задник. Прочута ленинградска рецепта за кюфтета препоръчва месото за каймата да се изреже именно от тази тъй нежна телесна област. Екипиран си, наясно си с обстановката и си наплашен, т.е. предупреден. Да не съм пропуснала... А, да! Слухът ти нали не е чувствителен? Питам, да не би да се притесниш от шума, гальовно измъркван от прелитащи наоколо самолетчета Юнкерс и Сухой. А сега...

...ЩЕ ТЕ ЗАПОЗНАЯ С ТВОЯТА "ГАДНА" КОМПАНИЯ (кавичките не обозначават цитат, както ще разбереш по-нататък):

 "БЕЗСКРУПУЛНИЯ СТРАШЕН МАРОДЕР" ЛЕВ
Ако си въобразяваш, че Лев е способен да лапне безименния пръст на труп, да го осмуче хубавичката, за да отстрани брачната халка от него и после весело да се заеме със следващото безжизнено тяло за претършуване, го бъркаш с друг герой на Бениоф...

Лев - единият от двамата приятели, споменати по-горе. Харесах го. Ала не веднага. Работата се опече постепенно, на слаба фурна : ) С нарастването на поредния номер на страниците. Изключително умен (повече, отколкото е полезно за здравето), мълчалив, наблюдателен, склонен към самоанализи и самоирония. Честен.  И пред другите, и пред себе си. Не е безстрашен герой, но когато се налага проявява тъкмо необходимото количество кураж - патилите глави са го казали: "Малко да имаш, ама да ти дойде навреме.". Преценява точно характери и ситуации. Разпознава звездата (въпреки помътения й блясък), щом я види, независимо дали тя се е скрила под скъсан чул, или - не. Притежава будна съвест. С ценностната му система всичко е както трябва. Дааа, усещам, че се мръщиш и понечваш да ме прекъснеш: "И въпреки последните две прекрасни качества, обектът на възхищението ти се замесва в мародерство.". Най-напред прочети романа и тогава пак ще си приказваме. Та, Лев е хванат и наказан за деянието си - попада в затвора "Крести" и там среща...

 "ЖАЛКИЯ ДЕЗЕРТЬОР" КОЛЯ
ушната кал на това момче е по-ценна от достойнствата на много други хора

Коля - вторият от двамата приятели. Харесах го. И то веднага. Още с появата му ми се прииска да изръкопляскам: "Дами и господа, на сцената излиза Николай Александрович Власов!". Мога да ти досаждам с часове за него: "Как Коля списва дипломната си работа върху романа "Дворната хрътка" от великия писател Ушаков"; "Как Коля прелъстява девойки с лекции по история на изкуството"; "Как Коля ръси вицове"; "Как Коля доказва на партизани-снайперисти, че е техен сънародник, а не - коварен немски войник, научил перфектно руски"; "Как Коля развива теорията си за произхода на червенокосите"; "Как Коля говори за дарбата"; "Как Коля говори за жената, която желае"; "Как Коля спасява тежко ранено куче от мъките му."; "Как Коля учи Лев на важните неща"; "Как Коля обича приятелите си"; "Как Коля обича Живота". Коля, Коля, Коля : ) Ех, за съжаление, по стечение на обстоятелствата и той се озовава на топло. Дели една и съща килия с Лев. Ала за кратко. Полковник, дето отдавна вече е загубил бройката на умъртвените си жертви, праща двете момчета (в замяна на свободата им) да изпълнят задача точно по тяхната част. Поръчението ги сблъсква с куп проблеми, между които...

"СТУДЕНОКРЪВНАТА СНАЙПЕРИСТКА" ВИКА
бих се борила със зъби и нокти за привилегията да я нарека "свой приятел"...

"Пожелавам ти късмет, момче. Само не забравяй, че тя може да те простреля в окото от половин километър разстояние". Тетида. Тъкмо за неуловимата майка на Ахил се сетих, докато опознавах Вика. Не че тя ме посрещна с хляб и сол и ми позволи да навляза в личното й пространство. Доста ще си понарежеш ръцете, докато преодоляваш бодливата й тел. Зъби ти се (когато е в добро настроение), от усмивката й хваща скреж, а очите й пронизват по-болезнено от финландския нож пуукко, с който не се разделя. Всичко около нея крещи: "Не преминавай!". Ако сториш глупост и я ядосаш, тежко ти. Като нищо ще ти види сметката. Но щом се убеди, че си струваш, щом й  запука за твоя милост - би убила, за да те защити. Ще се разкрие пред теб полекичка. Ще ти даде отговора на въпроса, който най-много те измъчва. Ще те нахрани късче по късче с последната си филийка черен хляб (прав си, тя е причината да се сетя за старата си публикация и поместеното в нея определение за приятел). Накратко: и мародерът, и дезертьорът вадят късмет, че снайперистката ги взима под винтовката си/крилото си : )

Да се радвам на компанията на Лев, Коля и Вика беше влюбващо. Нека не забравяме и третостепенните образи като бандита Заводилов, книжната Люба Николаевна и военнопленника, запазил до последния си миг гордостта, смелостта и способността да покаже среден пръст, ъ, да отдаде чест на врага. Ако по-нататъшната съдба на героите от "Градът на крадците" те вълнува, не се колебай и посегни към книгата. Обещавам ти жесток кеф! Да четеш романа е като да отидеш в любимото си заведение и да се насладиш на чаша от предпочитаното от теб питие, налята от вещия барман, дето винаги знае какво ти е на душата и какво би могло да се сипе, ъ, направи по въпроса. Дейвид Бениоф се справя великолепно по всички фронтове:
- работи компетентно и по епизодите на насилие, и по сцените, свързани с проява на привързаност, загриженост, любов. В един миг те хвърля в ледените води на кошмара, а в друг - те приласкава (български творец със същото въздействие върху читателя е Иван Атанасов, писала съм ти за него и преди);
- изказът му е красив: "В една прохладна августовска вечер, когато северният вятър носеше от Финландия уханието на борови иглички...";
- и най-важното: встъпителните му думи сякаш ми върнаха за мъничко моя "усмихнат пазител на най-ранните детски спомени", неговите чудни истории за замъка Ив и тайната рецепта за спагети "по моряшки", открадната от нищо неподозиращ капитан на кораб. Подобен ефект върху мен имаше и питанката "Защо е тъмно през нощта? Ако има милиарди звезди и повечето от тях са поне толкова ярки, колкото слънцето, а светлината пътува до безкрай, защо през цялото време не е светло?". Съвсем простичко: душата ми се стопли. Затова, когато говоря за книгата, го правя вдъхновено и очите ми блестят : )