Карлос Руис Сафон е вторият съвременен испански автор (след Феликс Палма), с когото имам честта да се запозная, макар и задочно. Досега е написал няколко романа, като три от тях са за възрастни и са част от бъдеща тетралогия: "Сянката на вятъра", "Играта на ангела" и "El Prisionero del Cielo". Първият роман играе главна роля в днешния ми коментар. Резюмето на втория ме заинтригува най-силно (Барселона през 20-те години на ХХ-ти век, млад автор, обсебен от невъзможна любов, получава неустоима оферта да напише книга, каквато не е съществувала до този момент). А третият обещава нова среща с любими герои и места от "Сянката...", невероятни приключения и разбулването на още по-страшни тайни.
Преди да пристъпя към същината на нещата, моля да извините всякакви неточности, свързани с изброените дотук факти. Обичам да черпя информация направо от извора (когато е възможно), официалният сайт на писателя (основният ми източник) е на езика на Сервантес, а моят испански се отличава със спортната форма, която демонстрира Бети Уайт в рекламата на едно шоколадово десертче : )
На стр. 170 от "Сянката на вятъра" Карлос Руис Сафон предлага най-краткото, точно и ясно описание на своя роман - "Това е една история за книги ... За прокълнати книги, за човека, който ги е написал, за герой, избягал от страниците на един роман с цел да го изгори, за предателство и изгубено приятелство. История за любов и омраза, за сънищата, които живеят в сянката на вятъра...". Бих се осмелила да добавя, че лично за мен романът е концентриран основно не само върху магията на Книжния свят, но и върху проявленията на добротата (особено, когато тя идва от съвсем неочаквано място, толкова навреме и без да изисква нищо в отплата, че предизвиква сълзи в очите ти). Както казва един от героите, именно добрите хора правят от този скапан свят място, което си струва да се посети. "Сянката на вятъра" ни учи и как да преценяваме някого не според цвета на кожата, сексуалните предпочитания или религиозните му убеждения/липсата на такива, а според много по-важен и простичък критерий - дали е свестен човек. Нещо повече, романът илюстрира целебната, градивната сила на обичта във всички нейни измерения (между родител и дете, приятели, любим и любима). Имам предвид истинската обич, не евтина имитация или помпозен израз на несъществуваща близост за пред хората. Но това не е всичко. Сафон се е постарал да създаде история, в която всеки да открие по нещо за себе си, нещо, което да предизвика отклик, да пробуди интерес и да те държи дълго след като си я прочел. Романът е многолик. Съдържа в себе си моменти, от които се изпълваш с ужас и потрес. Моменти, предизвикващи развеселена или замечтана усмивка. На някои места се чувстваш като участник в шпионски или криминален филм. Или пък като зрител на качествена документална творба, разкриваща както емоционалната, така и фактологичната страна на събитията от съответната историческа епоха - Испания по време на и след Гражданската война.
След всичко прочетено дотук, все още се чудите дали да посегнете към книгата? Тогава ще се опитам да поясня на кого я препоръчвам.
Обичате ли книгите още от малки? Представете си, тогава, как бихте се почувствали на мястото на главния герой Даниел (десетгодишен по онова време), ако един ден баща ви ви беше извел на разходка, беше ви заклел да пазите тайна и ви беше разкрил света, намиращ се зад вратите на подобната на лабиринт сграда, където се съхраняват безброй, безброй забравени книги? Ами ако ви беше позволил да я обходите цялата? Ако ви беше казал, че може да си изберете която и да е книга/съкровище и да станете неин пазител? Да кажем, че откриете точно тази, която ще докосне сърцето ви, която съответства на характера ви, която ще ви бъде утеха и приятел в трудни мигове, ще дава крила на въображението ви, сгрява душата ви и вълнува мислите ви. Бихте ли я пазили с цената на всичко? Бихте ли я споделили с приятели, за да могат и те да влязат във вълшебния й свят? Със сигурност ще ви е любопитно какво решение взима Даниел.
Може би сте начинаещи автори? Да речем, че попаднете на роман, чийто герой е също като вас, опитва се да пробие и кара основно на подкрепата на верни приятели, мечти и много вяра в бъдещето. Обстоятелствата не са на негова страна. Момичето, в което е влюбен, е недостижимо. Творбите му не се купуват, защото не отговарят на масовия вкус. Хората, които четат книгите му, се броят на пръсти (и те главно са сред приятелското му обкръжение и издателите му). Всеки на негово място би се отчаял. Но тогава се появява Читател, способен да оцени написаното. Читател, чиято душа откликва на думите на младия автор и попада в плен на неговото слово завинаги. Този Читател е знак, че си успял, че трудът ти не е отишъл напразно. По-ценен е (в един идеален свят) от всякакви тиражи и продажби.
А влюбвали ли сте се някога в град? Посрещал ли ви е той с отворени обятия всеки път, щом го посетите? Познавате го като петте си пръста, но въпреки това той все още ви очарова, когато се разхождате по улиците му? Все още ви доставя удоволствие да флиртувате с него, разглеждайки многобройните му лица, изучавайки историята му, посещавайки любимите си местенца, които той пази само за вас? Живее ли, променя ли се, диша ли заедно с ритъма на вашето сърце? Ако имате усещането, че танцувате, докато просто си вървите по улиците му, ако даже самият въздух в него ви кара да се чувствате добре, то образът на Барселона, който Сафон рисува, ще ви омагьоса.
Или пък просто обичате добрите разказвачи? Карлос Руис Сафон се явява като една модерна Шехерезада. Хваща те за ръка и те разхожда плавно из своя свят. Речта му тече гладко и се отличава с медена сладост. Краят на една история е началото на друга (за някои герои, като Фермин, може да се напише отделна книга). Персонажите са въведени по такъв начин, че те добиват плът, идентичност буквално пред очите ни. Авторът постига това само с две-три изречения, включващи любопитна подробност или забавна случка (сещам се за учителя дон Анаклето и тайната му страст да пише любовни романи, мосю Рокфор и пътуванията му до Париж с "идеална" цел и т.н.). Като прибавим и изречението "Очите й говореха за чиста душа и обещаваха прекрасно бъдеще.", мисля, че става ясно защо Сафон ме спечели още от първата страница.
При положителен отговор на всички поставени по-горе въпроси, заключението може да бъде единствено следното: "Сянката на вятъра" е книга точно по ваш вкус. Препоръчително е да приемете първата доза от нея веднага. Отпуска се без рецепта.
За финал ми се иска да добавя само още едно нещо към коментара си, възползвайки се от култовата реплика на Хъмфри Богарт в "Казабланка" (филм в духа на епохата, представена в романа): Carlos, "I think this is the beginning of a beautiful friendship!" : )
Няма коментари:
Публикуване на коментар