събота, 6 декември 2014 г.

ЯПОНСКИ СКАЗАНИЯ, ЛАФКАДИО ХЪРН

Откъсни за миг поглед от небето, иначе ще се спънеш : ) А аз няма да мога да те хвана, защото ръцете ми са заети. Не, не ми помагай с торбите, не са тежки. Пък и къщичката, към която съм се запътила, е на един хвърлей. Ами ти? Чакай, нека отгатна! Стремиш се да си приготвиш колкото може повече "зимнина" от уловени в шепа слънчеви лъчи, нали : ) Имам идея. Щом приключиш със "закапачването на бурканите", ела да ми правиш компания. Просто следвай курса на онези врабчета там, дето прелитат от дърво на дърво. Те ще те отведат до правилната уличка. Как ще разпознаеш къщата, където ще те чакам? Да речем, че пропуснеш старовремската табела с надпис "Етнографски музей", окачена на портата : ) Огледай се за засмяна вълшебна градина, грееща в есенната си премяна като мома на седянка. Ослушай се за деликатните, галещи душата звуци от триструнна китара. И подуши въздуха за аромата на зелен чай с нотки ванилия, сервиран до кошничка домашни пърленки, пълнени със сирене, домат и босилек... Ако следваш инструкциите ми съвестно, ще намериш мястото и ще получиш награда за усилията си - възможност да хлътнеш в сенките на музея и да разкриеш една по една тайните му. А може и да те почерпя с някоя приказка. Избираш приказката? Страхотно! Да видим, коя да бъде тя... Сетих се! Сядай, наостри уши и отвори сърце...

Имало едно време едно момче от Балканите, чийто житейски път го отвел в далечна Япония. Там то успяло да завоюва поле за професионална изява, да срещне любовта и да открие мир и удовлетворение. Накратко - намерило си е своето (щастливо) място... Ей, защо прекъсваш вдъхновения ми увод? Нима се сещаш за кого говоря? Да чуем предположението ти... Ммм, не, не бързай. Не съм се впрегнала да те занимавам с поредната версия на мита за Калоян Махлянов - Котоошу : ) Отправям дълбок почтителен поклон пред българския сумист, извинявам му се искрено, че не мога да му отделя повече от два реда в настоящата публикация, обещавам да се моля на божеството на копринените препаски да закриля кръглоокия юнак в безбройните битки на тепиха и... насочвам вниманието ти към портрета на облечения по последна мода (за деветнадесети век) Лафкадио Хърн.

Не се оставяй да бъдеш приспан от кротката, скромна поза, която е заел писателят. В кръвта на мистър Хърн се смесват уиски Пади и узо Франгулис - баща му е ирландски военен лекар, а майка му - гъркиня с благородно потекло. Комбинация, по-леснозапалима от финландски коктейл с руско име. Но и упорита, и държелива. Сигурна съм, че именно благодарение на наследените гени Лафкадио е успял да оцелее, докато е порел грамадни океански вълни и се е опитвал да си задържи главата над водата. Момент, дойде ми по-добра идея. Вместо да те заливам с биографични данни, маскирани под формата на приказка, я провери какво има там, досами изображението на автора... Витрина, под която са подредени личните му бележници, пълни с чудни и страховити японски легенди... Не, не посягай : ) За съжаление не можем да разлистим томчетата, но разполагаме с техни копия. Време е за четене!

"ЖЕНАТА НА САМУРАЯ"

Разгледай добре ефирното създание от корицата. То разпръсква особена светлина, не смяташ ли? Ако тази светлина премине през стъклена призма, ще получиш нежност, чистота, деликатност, достойнство. Наслади се на изящната костна структура на моминското лице, стройната фигурка, мъничките ръце. Представи си сладкия й, у(с)по(ко)яващ глас, който без усилие ще те подмами в първата срещната заешка дупка и ще те пренесе в... е, "само боговете и будите знаят" къде ще се озовеш. Оставен си на милостта на разказвачката. Обаче недей да се страхуваш от двадесет и двете копринени примки, тъй де,  истории, заложени от нея в настоящия сборник.  Аз ще ти издам кои места са най-опасни и къде трябва да стъпваш изключително предпазливо...

Например, ей онзи самурай с приведените рамене, дето се приближава към теб. Остави го да си върви по пътя и не го тормози с въпроси. Личи си, че плаща жестока цена за някоя своя п(р)остъпка и хич не му е до опити да впечатлява потенциални почитатели с преувеличени измислици за подвизите и доблестта си. Ами нагиздената в бяло красавица, която изниква без предупреждение от мъглата и впива тежък поглед в твоя милост? Ще ти се да уважиш молбата й и да поспреш, за да й дадеш указания как да стигне до Едо? Я премери два пъти преди да отрежеш. Жената от снеговете не е здравословна компания. Подминаваш я учтиво, с извинението, че имаш бърза работа и, за по-достоверно, си поглеждаш часовника. Колко показва? Охо, японците наричат този период от нощта "Часа на вола". В превод: обичайното време за разходка и социализиране на изпълзели от гроба, удивително незапазени човешки останки, в чиито очни кухини зверски гори пламъкът на отмъщението. Възможно е да се натъкнеш и на зли духове, развили предпочитания към селския гурме туризъм (разбирай: обиколки в търсене на прясно трупно месо). Не е изключено отнякъде да изникне и призрак на воин, който да отсече (в стил "Марни" на Хичкок): "Аз - Джейн, ти - Фройд."  и да започне да ти излива душата си. Ще посмееш ли да му откажеш да го изслушаш? Съществува и вариант да попаднеш на двама влюбени, дето се вричат един на друг, докато пият от кръвта си. Не се задържай дълго при тях и не им се пречкай. След полагането на обета, те ще се отдадат на розови мечти как един ден да завършат живота си като достойни последователи на Толстоева или Мичънърова героиня.

"Оптимистично", а? Сигурно си вадиш заключението, че атмосферата в сборника е доста мрачна. Бързам да те успокоя - очарователната разказвачка се смилява над  своята публика (по-точно Лафкадио Хърн й позволява да го стори) и разпръсква сред тъмните краски тъга и ужас ярки петна красота. Отбележи си, за да не пропуснеш при слушането:

  • съприкосновението с невинната непокварена любов, която ще промълви "прошепни съня си на цветето нантен в градината и тогава той няма да се сбъдне", докато грижовно гали гърба ти, за да прогони последните остатъци от твоя кошмар
  • малкия Учида Таро с голямото сърце, сякаш изскочило от клипа към песента "Another Chance" на Roger Sanchez
  • Крехката О-Йоши с волята от "калена стомана, която разсича желязото без да оставя подгънати ръбове". Всяка армия (независимо дали се състои само от двама ентусиасти, чиито доспехи са изковани от неръждаем идеализъм или се крепи на двеста люти юнаци, разпасали пояс и размахващи чифте пищови) би се превърнала в могъща сила, ако успее да привлече девойката за свой съюзник
  • "смарагдовозелените, розови и стоманенолазурни" водни кончета и тяхната по(д)кана за безгрижни игри
  • посещението на провинция Идзумо, "Страна на осемте издигащи се облака", в компанията на местен екскурзовод - непреклонен самурай. Предупреждение: мрънканици от сорта "Обувките ми са неразработени.", "Не съм ял от сутринта." и "Стигнахме ли вече?" са напълно излишни
  • "слънчевата светлина, мека като спомен", "вечерното злато", "синята нощ", "блещукането на светулките", "детската песен на луната", "часа на зората". Къде са ти акварелните боички, Вини ван Гого?  : )
  • легендата за древната принцеса от планината Дакеяма. Благородната дама би засрамила дори Пенелопа Одисеевна с търпението и лоялността си
  • прочувственото изпълнение на сляпа улична певица. Не е нужно да познаваш езика и текста на песента. Ако имаш уши да слушаш, посланието ще стигне до теб, преодолявайки пречките със скоростта и лекотата на българска шампионка по бягане на 100 метра с препятствия
  • "кърмъзения цвят на яворите през есента"; острова, "където лятото никога не умира"; "вечно спящото море" и най-важното: мястото, където "сърцата на хората не остаряват" : ) 

"МОМИЧЕТО ОТ ПАРАВАНА"

Хей, къде тръгна? Отдавна не съм те канила на гости и съм ти подготвила двойна почерпка. Трябва задължително да пробваш другия ми вид чай - от портокал и джинджър, а във фурната се гушат и дремят бейби кроасанчета, пълнени със сладко. Ще ти ги сервирам ей сегичка, заедно с преписа на втория Лафкадиев бележник, който разглеждаме днес. Корицата на томчето не е толкова вдъхновяваща, колкото обложката на "Жената на самурая", но пък съдържанието... !!! Хайде, отвори книжката и... ще хлътнеш в плен на омагьосана картина: ще се изправиш с трепет в душата пред дверите на старинен замък с тридесет бойни кули; ще пристъпиш благоговейно прага му и ще те посрещне ромолящият звук на кото (или пък - на флейта, изработена от бамбуков корен); ще те почерпят с чаша вино, напълнена от сто различни винарни;  ще се разходиш из вълшебна градина и ще вдъхнеш аромата на черешите с бели и розови цветове, досущ "зърната на женска гръд, оросена с мляко", ще се трогнеш от разказа на девойката-върба и ще се възхитиш на дървото, цъфтящо (напук на всички природни закони) в най-големия студ; ще изследваш съкровищници и ще се сдобиеш със "скъпоценен камък с власт над огъня и скъпоценен камък - с власт над водата; нокти, изтръгнати от лапите на жив тигър; рог от конче, родено с вида на приказните еднорози"; ще се втурнеш в конюшните, ще си подбереш ат, чийто нрав да пасва отлично на твоето настроение и ще запрепускаш с Оникаге, кон-демон "с цвят на елен"; ще се влюбиш: "От нея и от одеждите й като че ли бликало сияние, подобно на лунната светлина, която блести иззад копринените облаци на нощното небе. Докато вървяла, свободно падащата й коса се полюшвала зад гърба й като клоните на плачеща върба, раздвижени от пролетен ветрец. Устните й били като прасковен цвят, напръскан с утринна роса...". Ех, сякаш ти описвам сцена от филм с Джан Дзъи*, нали? Тук си проличава страничното действие на сборника: ще те превърне в поет. Поне при мен ефектът беше такъв. За теб мога само да гадая : )

* Възмущаваш се от присъствието на китайска актриса в текст с японска тематика? Ей, забрави предразсъдъците (както и максимата на Йордан Радичков, че където има граници, винаги скърца), спомни си "Мемоарите на една гейша", поучи се от скандалите покрай лентата и прояви толерантност : )

Какво? Въртиш очи и скришом се прозяваш? Аха, разбрах! Търсиш нещо друго. Може би ти си запален издирвач на предизвикващи ледени тръпки истории? Ако случаят е такъв и по природа си ценител-колекционер на страшнотии, "Момичето от паравана" ще ти помогне да обогатиш сбирката си със следните експонати:

  • Муджина - язовец. Описание: променя облика си според обстоятелствата (или според жертвите си. Изобретателна гадинка!). Местообитание: в "пусти и самотни" местности (че как иначе?), за предпочитане - да има река наоколо. Активност: нощем (естествено). Взаимодействие с хората: о, той безкрайно им се радва, като не се колебае да им го покаже по всякакъв вреден за психиката и физиката начин
  • Отровен дракон. Описание: не бе открит очевидец, който да свидетелства, нито пък - естествоизпитател, горящ от желание да се заеме с dragonwatching и да събере информация за съответния биологичен вид. В момента се опитваме да установим връзка с недоволен бивш служител, за да се сдобием с повече данни относно драконовото местообитание, активност и предпочитани канали за комуникация с хора. 
  • Хейке - раци. Описание: с човешки лица на гърбовете. Местообитание: Дан-но-ура, близо до пролива Шимоносеки, където преди около 700 години се е провела чутовна морска битка. Активност: можеш ли да познаеш? Точно така, нощем. Взаимодействие с хора: старателно унищожаване на движимо имущество (потопяване на кораби) и упорит лов на бедни души, гмуркащи се в търсене на бисери
  • Гаки - кошмари, страдащи от постоянен глад. И тук е мястото да ме попиташ: глад, но за какво? Още по-интересно: докъде стигат гаки в мъките си да го задоволят? Дали няма да са ти благодарни, ако просто им подхвърлиш къшей хляб, да ти се усмихнат и да те изпратят с гръмко "Аригато, човече! (Thanks, man!)"? Или нуждите им са по-различни и най-вече... дълбоки?
  • Опасни за здравето кимона - но не защото са произведени в Китай
  • Отрова от "синя стоножка, син гущер и застояла вода, която е била държана дълго в кухо бамбуково стъбло". При вида й всеки достоен Борджия би се просълзил от умиление, все едно става свидетел на раждането и порастването на първородната си интрига
  • Омагьосана завивка, запазила духа (в прекия смисъл) на предишните си собственици и...
... така нататък. Както и сам се досещаш, списъкът не претендира за изчерпателност. Преди да те изпроводя да си вървиш по живо, по здраво, бих искала да споделя с теб още нещичко. Доволна съм. Напих те с чай и те натъпках с пърленки, кроасанчета и японски сказания. Ще се прибереш у дома наквасен, преял и с крещяща за помощ слухова сетивна система. Даже залиташ. На сутринта сигурно ще те боли главата : ) Не, няма нужда да ми благодариш. Пак заповядай : ) Моята експертна препоръка: детоксикация в домашни условия. Стой далече от книгите за една седмица : ))) Чак когато изтекат седемте дни (но не по-рано!), реши кой бележник на Лафкадио Хърн ти допада повече, "Жената на самурая" или "Момичето от паравана". А после си го прочети с удоволствие и мярка! Колкото до мен, аз се връщам при любимия си герой от двата сборника, върху когото съм поставила етикет "покрития с татуси музикант Хоичи с Ахилесовите уши".

понеделник, 27 октомври 2014 г.

"ГЕРОИ", ДЖО АБЪРКРОМБИ - РЕВЮ ОТ ГОСТУВАЩА ЗВЕЗДА : )

Не знам колко е часът и не ме интересува. Обаждам ти се, понеже ми се прииска приказка. Баба Зима подрани с тупането на губерите и снегопада, затова се налага да се сгрея с вълшебна история. Да, напълно трезва съм, а ти? Чудесно, радвам се, че уточнихме този въпрос, а сега хубаво разтъркай очи, за да прогониш съня от тях, провери дали плюшената ти костенурка-нинджа е  завита до брадичката под дебелия юрган, измъкни се от леглото и тръгвай с мен. Нали съм добро книжно момиче, няма да запазя топлината на приказката само за себе си, ами ще я споделя с теб. Имаш ли някакви предположения при кой магьосник-разказвач ще те отведа? Ммм, чакай, чакай, чакай... Да съм намеквала, че ще грейнем неканени на древногръцки купон, тъй де, философски симпозиум? Какво те кара да мислиш, че ще се наредя на опашка за разредено вино пред някой глинен кратЕр, докато Платон се опитва предварително да ми замае главата с медените си слова? Неее, тази вечер двамата с теб няма да се насладим на мита за Атлантида - та той все още не е нищо повече от палава рубинена искрица, святкаща ту тук, ту там из наполовина пълната чаша на влюбения в диалектиката мислител. Хайде, нека оставим елина да се опитва да улови Музата. Днешната ни спирка се намира другаде. Не се цупи, обещавам скоро да се отбием пак. Ще си купиш сувенир, ще се поглезиш с лъскав хитон от най-новата колекция на Арахна и ще си направиш селфи с Диоген, бъчвата и фенера му! А сега... напред към нашия домакин - Ловеца на дракони, страшен и могъщ чародей... За силата на словото му се носят чудни предания из целия познат свят - стигнали са даже до Персия. Старите хора разправят, че нявга Ловеца победил самата Шехерезада в двубой, протекъл по всички повели на тъкачеството на приказки. Носи се и мълвата, че от яд легендарната царица не мигнала в продължение на цели 1001 нощи...

Не се шашкай : ) Все още ми предстои да изобретя машина на времето, тъй че няма да те замъкна в далечни вълчодиви времена, за да се срещнем с тип, стар (но и вечнозелен) като секвоя, чиито любими занимания са да си мърмори налудничави заклинания, да си пощи брадата и да преследва (за предпочитане гигантски) огнедишащи хвъркати гущери, въоръжен с ентомологична мрежа. Приготвила съм ти нещо още по-готино : ) Днес ми гостува Спасимир Игнатов със свое ревю. Виждам, че лицето ти се озари. Името ти е познато, нали? Точно така, вече съм ти представяла автора на "Да намериш Дракон" - и един от Властелините на родните книги-игри - в публикацията си, посветена на втория брой на "Призвание: Герой!". Спас притежава безброй ценни качества (упоменати прилежно и надлежно в гореспоменатата статия), но отличителната черта, дето блести най-ярко сред всички тях, е неизчерпаемата му способност да причинява/вдъхновява/подпалва усмивки. Освен това блогът ми му е неимоверно благодарен за коментарите и градивната критика, поднесени остроумно, закачливо и красиво. И тъй като Спасимир Игнатов си няма свое лично поле за споделяне на книжни впечатления, аз и блогът ми решихме да го поканим да се изяви на наша територия : ) Идеята не е нова (хвърли око на сътрудничеството между Траяна Хаджитодорова - Шанара и Искрен Зайрянов в Приумици), не мога да подам заявление, за да я патентовам, но реализирането й ми достави удоволствие. Настъпи моментът да те запозная с резултата. С какво ли ще ни изненада Съшивателя на песни Спасимир? Дали ще посетим епоха на ясно поставени граници, когато бялото е било тъй чисто и блестящо, че на върлочерното черно му се е искало да докопа отнейде тъмни очила, та да си ги нахлузи и да се спаси от сблъсъка със светлината? Или ни дебне нещо съвсем различно? Чети, наслаждавай се и имай предвид, че бележките под линия са дело на автора на настоящото ревю : )


Горко на страна, която има нужда от герои!

Така започва не съвсем новата книжка на Джо Абъркромби - "Герои". Тя е част от неговата поредица, развиваща се в един и същи свят, но не е директно свързана с останалите книги, за които ще говоря и за които ще смятам, че читателят е прочел.

Основната част от повествованието се развива за три реални дни, хайде, пет да са. Веднага усещам как челите десетата част от Търкалото на времето изтръпват от студената пот, избила по вратовете им и бързам да ги успокоя. Страните тук са само две, основните герои се броят на пръстите на Кървавия Девет и няма описание на храна и рокли... или поне на рокли. Историите на Джо са от т.нар. натуралистично фентъзи. Газиш в кръв; препъваш се в черва; хората се напикават от страх преди, по време и след битка; мръзнат като порове; давят се и умират по всевъзможни гадни начини. Добре де, не и основните герои, но всички около тях - все пак това не е Р. Р. Мартин. Което ме подсеща, че няма секс, а магията е представена доста по-реалистично. Разбирай: маговете предпочитат да накарат хората да се избиват помежду си, вместо сами да се заемат с избиването им. Като цяло, положението с магията е малко пипкаво и моето впечатление е, че основното количество от нея е изтекло от света. Ако навремето е можело да щракнеш с пръсти и да промениш коритото на някоя река, сега ще е по-евтино и лесно да пратиш двеста души с лопати да свършат същото. Тука щях да пиша орки, които в този свят се наричат Шанка, но самите те сякаш са били изтрити от света и въобще не се споменават в текущата книга.

Та нека се върнем на самата книга. Имаме две враждуващи страни на макрониво, разбирай: маговете. Единият е братоубиец, родоотстъпник и би прегазил всеки и всичко, за да постигне целите си. И да - това е "добрият" магьосник. За другия можем да съдим единствено по думите на нашия познайник, а както се досещате - те не са никак ласкави.

На баш глобално ниво имаме пак две враждуващи сили: Съюза, който към момента е върхът на цивилизацията, разбирай: Ранното средновековие. Той се помещава в средата на океана, на самостоятелен континент с формата и площта на Австралия. Освен това има "колонии" по всички околни континенти и страшно си пада по това да праща миротворци навсякъде, където има петрол... тъй де, нужда от цивилизация. Интересното е, че сега, докато пиша тези редове, се сещам за една такава държава.

Но да продължим към другата страна в конфликта: Севера. Някои от вас може и да се изненадат, а други - не, но Севера се намира на север от Съюза и съвсем доскоро е бил сравнително мирна колония, живуркаща си под ботуша на Съюза. Малко над Севера една камара враждуващи кланове поддържат формата си* с малки, но за сметка на това постоянни войни помежду си.

По едно време някакъв пич на име Бетод обединява клановете, като им намира общ враг, когото да мразят и аха-аха да спечели войната, когато взима, че настъпва по мазола един от макроиграчите - да, познахте - добряка. Съответно историята му свършва трагично, а на мястото му се възкачва Кървавия Девет - един добряк със склонност да изпада в берсерк в не особено подходящи моменти. Неговото царуване завършва със скок от терасата в течащата под нея река след опит за преврат. И на престола се възкачва Дау Черния. И горе-долу тук започва настоящата история**.

Войната върви твърде бавно и освен това е твърде скъпа, затова макроиграчите се споразумяват да направят едно финално меле преди да преминат на следващата игрална дъска. От страна на Съюза ще видим: Финри, щерката на лорд-маршал Крой, главнокомандващ армията на Негово височество царя на Съюза; Бремър дан Горст - телохранител, който не успял да умре за господаря си и пратен в изгнание; ефрейтор Тъни, който е версия на Ноби Нобс от Диска и ... май това е. От страна на Севера: Калдер, син на Бетод, със склонност да заговорничи и в момента в нещо средно между изгнание и домашен арест; Кърнден Гушата - старо куче, който прави нещата постарому и Бек, хлапе, което е слушало за героите и искащо да стане такъв. Разбира се, има и разни други, но това са основно хората, през чиито очи виждаме развитието на събитията.

Малко по-подробно:
Бремър дан Горст - аха-аха да спечели световното по дуелиране и добрият маг го преебава жестоко, като дава магически допинг на опонента му. В настоящата история той се опитва да поеме ролята на Кървавия Девет, удряйки го на физика и рязане на глави, и можем да кажем, че донякъде се справя. Вторият образ, в който се опитва да влезе, е Сакатия, за чието име не се сещам. Текстът е представен също както в предишните книги - чрез непрестанно мрънкане, жалване и оплакване през мислите на героя, отделени от основния текст с курсив. И докато Сакатия беше осакатен и имаше що-годе основания да се жалва, той най-големият проблем на Бремър е пискливият му глас и ниското самочувствие. През неговите очи са представени голяма част от персонажите в книгата и можем да кажем, че той е главният герой в нея.
Финри - щерката на маршал Крой, заел мястото на маршал Уест***, болезнено амбициозна и по-скоро епизодична, колкото да има женски образи.
Ефрейтор Тъни - както казах и преди, това е ефрейтор Ноби Нобс в малко по-сериозен вариант. Полза от него и от хората около него почти няма, но ако сте се затъжили за Пратчет, то той ще ви усмихне, като изключим края на първата глава с негово участие, където имаше някаква несвойствено дълга мелодраматична реч, която прескочих.
Кърнден Гушата - "В битките, за които сте слушали като пеленачета, аз съм се бил.". От стара коза яре и се опитва да опази хората си, ако може да се мине без бой, ще опита да се мине без, а ако не може: "Гледайте да не ви убият!". Приятен образ, за когото ще се радвам да прочета още нещо.
Калдер - влиза в ролята на Змията и се справя доста добре, направен е доволно жив, мами, кръшка и всячески се опитва да не излиза в първата редица на битката. Аха-аха да стане крал на Севера, но открива с изненада, че има скрупули.
Бек - станал впоследствие Червения Бек. То за него казах и по-горе основното, но пък главите с него показват новобранците при северняците, както главите с ефрейтор Тъни показват как мрат новобранците при Съюза.

Като цяло, книжката е хубава, не знам дали си заслужава да си я купите, аз я взех назаем и си изкарах сравнително добре с нея. Евентуално, ако го бяха пуснали дигитално за 7-8 лева, ама 20 ми е над психологическата граница.

Игрите с вас!

* После някой твърди, че фитнесът не бил висше благо и не допринасял с нищо за световния мир.
** Абе уж нямаше да преразказвам предишните книги, пък то какво излезе...
*** Суперсимпатичен образ и единственият - дал фира, за което може да се съжалява. И да, споменава се само на едно място в настоящата творба.

петък, 12 септември 2014 г.

ДЕМОНИЧНИ ПЕСНИ, Ф. ПОЛ УИЛСЪН

- Страхуваш ли се? - гласът му разцепи мрака. - Знаеш, че да. - промълвих. - И все пак си тук... - в тона му се прокрадна уважение. - Не би могло да бъде другояче. Трябва да стигна до теб. - заковах. - Трябва? - това като че ли го развесели и той се разсмя. Чудесно, нека ми се смее на воля. А аз ще използвам звука като ориентир. Заставих се да пристъпя напред. Трудна работа. Не виждах нищо. Твърдата почва под краката ми заплашваше да свърши всеки миг. Може би щях да пропадна. А може би щях да се блъсна в масивна скала и да ми се наложи да се катеря нагоре, докато въздухът стане още по-беден на кислород. - Свободна си да се откажеш по всяко време. Само една твоя дума и ще бъде светлина - щедро предложи той. "Ще ти се!" - изсумтях под нос. Усетих одобрителната му усмивка. Топлината й се разля по кожата ми. Бях близо! Завладя ме чувство на триумф... Тогава дойде жегата. Устата ми пресъхна, плувнах в пот. Налагаше се да потърся сянка. Чакай! Каква сянка? Та аз бях заобиколена от тъмнина. Усетих лек полъх. Отначало като успокояваща ласка. В един миг, обаче, повеят се изроди в силен вятър. Не ми позволяваше да си поема дъх. Искаше да ме събори. Едва вървях. Свалих обувките си и ги запокитих надалеч. Земята беше студена, влажна, остър чакъл се забиваше в ходилата ми. Майната му! Продължавам! Не, не на голи мускули, инат и желязна воля. Просто мракът беше отслабнал, а и май успявах да различа очертанията на своята цел. Аха, ето го и него... Застанал пред мен, със скръстени на гърдите ръце. И усмивка, която променяше чертите му неимоверно. - Добре си дошла! - рече ми Ф. Пол Уилсън. - Справи се с изпитанието отлично и току-що си спечели билет за първия ред. Днес се играе представлението "Демонични песни"...



"ДЕМОНИЧНА ПЕСЕН"

Животът е една нота. (категорична констатация на анонимен, рошав в прическата и мислите, уличен музикант)

Демоните, висящи на гроздове в настоящото фентъзи приключение, подкрепят цитираната сентенция с цяло гърло. Не ми ли вярваш? Ела насам и се убеди лично. Но внимавай! Парчето, дето ще ти издисонират, е тежичко. Толкова тежичко, че всеки блек метъл крясък, който се е случвало да погали слуха ти до момента, ще ти заприлича на нежна композиция от Вивалди, предназначена само и единствено за девствени (д)уши. Знаеш ли кой дирижира Уилсъновия демоничен оркестър, т.е. кого да виниш за наранените си тъпанчета (най-малкото)? Могъщия магьосник Расалом. А можеш ли да предположиш кой ще се опита да му отмъкне диригентската палка и да поръча нова музика? Без да си плати, естествено. Червенокосият странник Глекен, в чието досие прилежно е записано: "Юнак-меломан, чието минало се е спотаило в сенките и предпочита да си остане там, необезпокоявано от никого...". Двубоят между главния герой и антагониста няма да те остави безразличен.  Независимо дали обичаш да градиш или, напротив, изпитваш наслада да рушиш, в образите на Глекен и Расалом ще откриеш своя достоен сив/черен герой, на когото да стискаш палци. Аз виках за Глекен. Не само заради обещанията за бъдеща колумбийска вратовръзка, които има навик да оставя по вратовете на противниците си : ) Възхищавам се на храбреци, дето отсичат: "Дай една карта и ми покажи къде мога да намеря този магьосник!", без дори да се поинтересуват дали атмосферните условия за лов на вещери са подходящи, какви твари ще срещнат по пътя си и кога (if at all) ще се върнат. Знайно е, че седнеш ли да се задълбочаваш в детайли, никога няма да направиш първата крачка от приключението...


"МАЙСТОР ДЖАК: ДОМАШНИ ПОПРАВКИ"

Meet the Castlemans... (книжномомичешка вариация по Джей Роуч)

...едно (не)здраво сплотено семейство, състоящо се от счетоводител-садист и неговата боксова круша-тире-съпруга.
Гас Касълман принадлежи към онзи тип послушковци с благоприлично държание и безукорно поведение, за които никога не би предположил, че  се превръщат в освирепели изчадия, щом се приберат вкъщи. На Гас му харесва да излива натрупаната, старателно прикривана от околните и запазена само за "привилегированите" членове на фамилията, омраза (както и горчилката от неудовлетворените си амбиции) върху по-слабите. Предпочитан ритуал за релаксиране: юмруци в бъбреците, нанасяни с професионална точност и финес, така че да не оставят видими следи. Но да болят. Адски. 
Сийл Касълман, жена и обична жертва на насилника, е учителка. Свястна, всеотдайна и предана. Търпелива. Носеща на бой. И всеопрощаваща. Накратко: идеалният спаринг-партньор за Гас, който с всеки изминал ден става все по-отдаден в любовните обяснения (натякване на непростими "недостатъци") и ласките си (ритници с възпитателна цел). Сийл понася издевателствата, притискайки до гърдите си еднопосочен билет към... битовия алкохолизъм. Отчайващо положение. Май е дошъл моментът да бъде потърсен съвет от специалист.  По (домашни) поправки...

"МОЛЯ ТЕ, НЕ МЕ НАРАНЯВАЙ"

Let's come together. Right now, oh yeah. In sweet harmony... (представителна извадка от парче на The Beloved)

Стигаме до една история с неочакван край. Повярвай ми, прехвърлях в ума си най-различни сценарии за завършек на разказа, но... абе, ще си затрая, за да не ти разваля удоволствието от прочита. Само ще маркирам отправната точка в сюжета: двама непознати (мъж и жена) се забърсват в бар и постигат взаимно съгласие да продължат в по-интимна обстановка обсъждането на парадокса за Ахил и костенурката, проблемите на ядреното разоръжаване и съществуването на Хигс бозона. Аха, правилно си усетил. Бъзикам те. Причината да се усамотят е пределно ясна. И прозаична. Но ти обещавам, че ще станеш свидетел на най-..., хм, да речем "неуместната" увертюра преди секс. Длъжна съм да отбележа, че досега не бях чела разказ, изграден само и единствено на базата на пряка реч. И то - безупречно. Изживях нещо ново и затова просто не мога да се сдържа и започвам да ръкопляскам на господин Уилсън...

НОЕМВРИЙСКА ИГРА

One, two, buckle my shoe... (фрагмент от детска песничка, която Агата Кристи ми тананикаше едно време)

Стихчетата, плюс съответната мелодийка, закънтяха зловещо в главата ми, малко преди да приключа с четенето на "Ноемврийска игра". Всичко започна съвсем невинно - купих си билетче за филм, на което пишеше "хайде да отдадем почит на "Октомврийска игра" от Рей Бредбъри". Не бях чела въпросната Бредбъриева творба, тъй че си нямах идея на какво точно ще отдавам почит и за какво съм похарчила паричките, които допреди миг стисках в шепа. Ох. По-добре да се бях наредила на опашката за посещение на някоя въртележка в цирка (където най-страшното нещо, на което бих могла да попадна, е забравилият да си облече долната част от моряшкото костюмче Доналд Дък).
Уводната сцена, т.е. уводното изречение в стил Иван Атанасов, ме накара да се поздравя мислено за благоразумието да не се заредя с пуканки/начос и кола преди прожекцията и породи в мен неистовото желание да стисна очи, за да не виждам психеделично блещукащия Уилсънов екран. Ама нали съм упорита, вместо да се насоча към изхода, аз потънах дълбоко в седалката и се облещих. Прозвуча рязък сигнал и историята се затъркаля из неблагонадеждните, криволичещи, треторазредни пътеки,  прокопани в главата на един звяр. На един "любящ" татко. Обстановката? Пълно отсъствие. На здрав разум. И едно особено присъствие... Дали ще ти се прииска да спреш да четеш, ей така, от жал, за да не станеш свидетел как главният герой отчаяно се опитва да избяга от онова, дето го е погнало? Неееее!

КОГАТО БЕШЕ ПРЕКРАСЕН

Балетът има нужда от фон, както математиката - от нули. Но е тъжно да си нула. (реплика на Доротея Тончева от филма "Черните лебеди")

Сега ще те запозная с един от най-трогателните образи в сборника, който страда от куп комплекси, но единственият му недостатък, според мен, е липсата на увереност в себе си. Онова прегърбено създание, завряло се там долу, е Дъг - момче по поддръжката на жилищна сграда. Хващаме го в малко неподходящ момент - докато е нагазил до коленете в мръсотия, вторачил се е в нещо желеподобно и се чувства пр**бан по всички параграфи. Хайде да се приближим и да разменим две приказки с него. Питай бедничкия Дъг как би се определил. Гаранция ти давам, унилият отговор ще гласи, че той е от типовете, на които човек би обърнал внимание, само ако ги настъпи или се блъсне в тях без да иска. Даже и тогава не е много вероятно да направят впечатление. На Дъг му е пределно ясно, че не може да те заслепи с очарователен външен вид, нито може да те смае с ораторско майсторство. Социалният му живот е ограничен до мятане на жадни погледи към недостижимите обитателки на кооперацията, колкото до професионалния живот - обичайната му задача е да почиства разни гадости, запушили отводнителната система. Като тази гнусна, неидентифицирана субстанция в краката му... Гледай, Дъг коленичи, за да добие по-добра представа за положението, хич не му се занимава, ама няма мърдане. И тогава... Какво по...?!? Пълзене, просмукване, борба, хленч, беззвучен писък... Защо??? Пауза. Дали това не е краят? Оживял кошмар от "Крадци на тела"? Нова версия на сериала "Война на световете"? Или... нещо съвсем различно?


СЪНИЩА

...and now your dream is real... (гребнато с върха на ножа от песен на Dire Straits)

Чудя се как да опиша разказа по най-подходящ начин. Избери си вариант.
1) Приказка за Франкенщайн, която разглежда познатото чудовище от ново парче, ъъъ, нов ъгъл? Болезнено красива. Ще те изпълни с жал. По горгонски грозна. Ще те ужаси.
2) Втрещяващ наръчник с инструкции "Как да превърнете някого в убиец-социопат" (подзаглавие: "Дори невинната ви жертва да няма съответното генетично предразположение и страстно влечение")? Ще ти се доплаче.
3) Сполучлив опит за доказване на теоремата: "Обществото само създава извергите си"? Ще се засрамиш.
Нужни ли са ти още квалификации? Съгласна съм с теб, да зарежем описанията и да се съсредоточим върху най-важното. В "Сънища" Ф. Пол Уилсън къртовски се е потрудил, за да е стопроцентово сигурен, че ще остави дълбока следа в своя читател. Авторът изважда тежката артилерия и я насочва срещу теб. След като веднъж ти е вдигнал мерника, той няма да ти позволи да избягаш, да извърнеш глава или да закриеш очите си с ръка при гледката. Според него е недопустимо да пропуснеш събитията, които предстои да се разиграят. Недопустимо е да не участваш. Затова те запокитва във водовъртеж. По-точно: влизаш в съприкосновение с ума и сърцето на страшилището. Озоваваш се в сънищата (?) му и ти, абсолютно беззащитен, се изправяш пред спомените му, мислите му, попиваш емоциите му - Страх, Самота, Болка, Гняв, БОЛКА. Ще можеш ли да се съвземеш от тях? И ако да, как ще се справиш с последиците?

ЗАРОД

Animals are not ours to eat, wear, experiment on, or use for entertainment. (слоган на PETA)

Ф. Пол Уилсън не е от хората, дето търпят глупости.  Ако нещо във възгледите ти не му допадне, подразни го или предизвика дълбоко възмущение у него, той няма да си замълчи, ами ще изрази ясно позицията си. Я с унищожителна забележка, я с язвителна реч, я с поучителен разказ. Именно тук се корени една от основните причини да харесвам този автор. Разказът "Зарод" се занимава с чистото човешко тъпоумие, дестилираната празноглава суета и рафинираната вещомания. С онзи вид произлезли от шимпанзетата същества, чието самочувствие зависи от придобиването на първокачествени и уникални материални блага. Независимо от цената. Чувал ли си за чантата "Бъркин"? Всяка достойна последователка на Беки Б. би изпаднала в унес при вида й и би започнала нова Троянска война, за да се докопа до един екземпляр от въпросното произведение на изкуството. В "Зарод" си имаме работа тъкмо с подобна лелеяна чанта. Соленичка ще ти излезе, но купиш ли си я, моментално попадаш в клуб "Каймака на каймака". Чувстваш се привилегирован, богоизбран, с класи над останалите, само защото си окачил на рамото си, гушнал си под мишницата или си приютил в дланта си аксесоара-шедьовър с дискретна щампа. Чувстваш се Някой. Да, обаче марковата глезотийка, носеща подписа на Ф. Пол Уилсън, е малко по-особена. Интересува ли те да разбереш повече за нетрадиционния материал, от който е направена тя? А каква е технологията на производство? Прочети разказа и, след като откриеш отговорите на двата въпроса, ми сподели как би променил посланието на PETA (цитирано по-рано), тъй че да пасне в случая...

СРЕДНОЩНА МЕСА

...Изхождайки от сегашната ситуация, аз си представям една нощ, тъмна като смола, и един самотен човек в нея. Човекът шепне: "Помогнете ми да мина през тази чернилка, помогнете ми да доживея до сутринта, научете ме да обичам." И изкуството трябва да улови тоя шепот, да изведе странника от лабиринта на нощните дебри... (Рей Бредбъри)

Достопочтен равин, гушнал разпятие + католически свещеник, гушнал бутилка + извратен вампир, сияещ в спретнатото си расо, влизат в църква. Не, това не е началото на смахнат виц, нито пък - завръзката на поредната банална история за кръвопийци, ами кратичко представяне на основните герои в "Среднощна меса". Предупреждавам те: дори не си помисляй да се съмняваш в качествата на произведението или да хвърляш камъни по него. Сториш ли го, ще си имаш работа с мен. По-конкретно - с разгневената ми до червено версия, вързала бойната забрадка, яхнала турбометлата и въоръжена с огнемет. За моя милост тази творба е специална. Тя генерира ярка светлина, способна да достигне и до най-тъмния, потънал в прах, паяжини и миши екскременти ъгъл и да го про-/пре-/из-чисти. Тя хваща за ръката изгубения в нощта пътник на Рей Бредбъри и му посочва изхода от лабиринта. От нея те побиват тръпки (но не само от страх). Тя с-/о-грява. Няма да се учудиш, ако ти споделя, че именно тук, в "Среднощна меса" открих своя светлоносец, т.е. любим герой от "Демонични песни", нали? Отец Джо. Представител на рядката порода същества, които биха ме накарали да ги следвам като послушно куче, накъдето и да поемат. Разбираш ли, той вярва. Истински. Пази искрицата дълбоко в себе си. Въпреки че, Бога ми, Джо има достатъчно основания да я угаси. Достатъчно причини старателно да се опитва да се удави в алкохол, да се отърве от душата си и да се превърне в поредното зомби, дето се тътри наоколо. Или да се преобрази в най-обезнадежденото, обезсърчено, цинично и мразещо всичко/всички около себе си копеле, озарявало с мрачното си присъствие тази земя. Е, той почти успява в тези тъй времеемки и трудоемки начинания. Милият Джо си въобразява, че е достигнал сериозни низоти в деградирането (и връщане нагоре няма), когато на портата на бара (въшливата му бърлога) потропва стар приятел - равинът Зев - с молба за помощ срещу шайка вампири-убийци-осквернители. Отец Джо е нужен. По възможност - трезвен. А, освен това - колкото по-бесен, толкова по-добре...

МАЙСТОР ДЖАК: ИНТЕРЛЮДИЯ ПРИ ДУЕЙН

Народът казва: "SOSDD!"
Майстор Джак казва: "Ден, в който не носиш желязо, е като ден, в който си излязъл без дрехи."

Ех, няма спирка! То бива, бива, ама... Нали знаеш, че на кадърните и компетентни хора не им се полага почивка, затрупани са от камари със задачи и винаги трябва да са на линия, за да оправят бакиите на другите? Такъв е случаят и с майстор Джак - отново му се налага да поработи по основната си специалност - поправки и ограничаване на щетите, причинени от зли (мало)умници. При това - в събота вечер. Началото се поставя с една обикновена разходка, в компанията на стара приятелка, и с едно непланирано отбиване в дрогерия. Спонтанното решение отключва скрит Ф.-Пол-Уилсънов механизъм и "Интерлюдия при Дуейн" рязко превключва на шеметни обороти. Внимавай в картинката, защото ще изслушаш лекция по класически и неокласически екшън похвати и ще проследиш демонстрация по справедливо нанесен/ заслужено понесен тупаник. Ще станеш свидетел на бързата мисъл и адекватните реакции на Майстора. Ще се възхитиш на желязното му самообладание и способността му да импровизира в напечена ситуация. Ще се хилиш, гъделичкан от безсрамното му чувство за хумор, което никога не спи и не се колебае да се изяви дори и в най-тегавия момент. Ще пиеш с наслада от неизчерпаемата му, подкрепена с живописни примери, житейска мъдрост. Ще цъкаш с език на глупостта на няколко гангстерчета, дето си въобразяват, че са с най-яките т*пки в квартала и, за да го докажат, решават да извършат обир, като избират погрешния ден, час и място за целта (и погрешния човек, с когото да се е*ават). Ще се опиташ да се скриеш от гнева на една огнеопасна жена, която просто иска да си купи малко шарена козметика, без да й пречат, м*мка му. И... ще научиш какво може да се постигне с няколко флакона "Райд" : )

WHAT? NO, NO, NO, NO! BRING THE BEAT BACK!

Ето това ми се прииска да извикам, когато и последната нота от "Демонични песни"  бе изсвирена : ) Понеже сравнението с кутия шоколадови бонбони "Асорти" звучи точно на място, произнесено от Форест Гъмп, но ако го използвам аз, ще залъха на избеляло от пране клише, ще се огранича до простичката констатация: всяка една от деветте творби, поместени в изданието, си струва прослушването. А знаеш ли кое ми достави най-голямо удоволствие в сборника? Авторовите преддверия към произведенията. Ф. Пол Уилсън ми издаде разрешително да разгледам строителната му площадка и ми разкри: къде, кога и при какви (не)нормални условия го е нокаутирала тухлата на вдъхновението; как е седнал да изстиска лимонада от лимоните (т.е. разказ от цицината); как е тиктакал творческият процес; кой "дърт дебил" му е досаждал и го е ръчкал в името на напредването на строителните работи и т.н. Мистър Уилсън разговаря с мен непринудено и ми намигаше през цялото време. Имах чувството, че правя интервю с легендарен рокдинозавър, който откровеничи пред мен за своите "бебчета", разбирай: албуми (за да не съм голословна: заглавието на един от разказите му се заиграва с парче на Джордж Харисън). Ето защо завършвам настоящото ревю с категорично твърдение. На този етап изпитвам безусловна вяра в:

1) музиката на Бомбай Байсикъл Клъб
2) филмите на Адам Сандлър
3) рекламите на Хайнекен
4) Ф. Пол Уилсън и неговите книги.

: ) Не бързай да излизаш от блога ми.  Ще ти обърна внимание върху още нещо. Страшно се кефя, когато попадам на качествена творба, поднесена ми по качествен начин. Разгледай художественото оформление на "Демонични песни". Дело е на Мирослав Георгиев. Човекът действа със стил и е майстор в представянето на страховити (не)човешки лица, които настоятелно впиват поглед в теб и внушават... Чакай, май е по-добре да откъснеш очи от изображението на корицата, преди да е станало късно. Ако си способен, разбира се. На мен ми е трудно. То е хипнотизиращо. Работа, свършена както трябва! Похвала заслужава и преводачът на сборника - Коста Сивов. Заради отличния подбор на разказите, чудесното въведение, в което представя без излишни подробности както автора, така и творбите, поместени в книгата и детайлните, суперинтересни бележки под линия. Заради компетентното предаване на особеностите на речта на разните герои и сглобяването на конструкции от типа: "ластари от светлина", "гласовете им потекоха през един отворен прозорец", "отговорът ме зашлевява тежко", "лунно-бяла кожа". Но най-вече защото ме запозна с Ф. Пол Уилсън - нов приятел, ъъъ, автор, с когото си пасваме чудесно : )



неделя, 31 август 2014 г.

АВГУСТОВСКО, МОРСКО И КНИЖНО, КНИЖНО, КНИЖНО : )

В случай че се питаш, аз съм нахалната маймунка, дето гледа отвисоко. И се чуди на акъла на Робинзон : ) 

Това лято пребоядисах лодчицата си (кръстена е "Луничка"), подредих внимателно такъмите си (със статут на ветерани), зарязах компаса, избрах звездите за водач и потеглих на книголов в непознати води. Натисках греблата без да усещам умора. Изпълваше ме нетърпение и се взирах в хоризонта, все едно бих могла да съзра целта си от такова голямо разстояние : ) Скоро морският въздух ми замая главата, но нямах нищо против. Вдишвах го жадно и се чувствах толкова свободна, че запях с цяло гърло някаква неприлична песничка, дето неотдавна бях научила от страховит ямайски пират. Наистина вложих сърце в изпълнението и разгърнах вокалната си дарба, която достигна неподозирани висоти. Напълно сериозна съм : ) Успях да стресна две чайки, които (след като си плюха в пазвата) ми хвърлиха съжалителен поглед и побързаха да се отдалечат, цъкайки с език. Пожелах им попътен вятър и се замислих за моите си неща. Надявах се, че тази година, за разлика от миналата, ще смогна да хвърля котва в родния си пристан, натоварена с достоен книжен улов. Накратко, през останалата част от плаването бях изключително заета да мечтая и сама да си стискам палци : ) Почти неусетно стигнах местенцето, което си бях набелязала за книголов и зяпнах. Чакаха ме пасажи, пасажи от книги! Приближаваха се до мен без страх, заобикаляха ме и ми намигаха: "Хвани ни, ако можеш!". Кориците им блещукаха на светлината в най-различни светове, тъй де, цветове. Но с коя от тях да започна първо? Сетих се! С Немо,  разбира се! Т.е. с детската литература. Залових се за работа без да губя време. Няколко мънички русалки, играещи си наблизо, изоставиха гоненицата и се занадпреварваха да ме засипят с препоръките си : ) И да ми попречат. Абе, с две думи, бая се постараха да ми отмъкнат плячката. По-нататък, докато хвърлях въдицата си за местен представител на фентъзито (или на твърдата научна фантастика), се натъкнах на доста неориентирана в жанровете птица, която ми поднесе с човката си роман от Дан Браун. Чудесно, ама въпросният автор не беше ли американец? А още по-интересно, не пишеше ли трилъри? Третата ми среща беше с усмихната жена-ловец на бисери, която ми подхвърли книга с обещанието: "Ще се смееш. Много.". Грабнах томчето начаса. Прибрах го при останалия си улов и въздъхнах доволно. А после подскочих. Някакъв брадясал тип с вид на контрабандист беше кацнал неусетно на носа на "Луничка", гледаше ме съучастнически и размахваше вместо примамка буркан със златна рибка (всъщност -  криминале от старо злато). Не можах да устоя и позволих на нахалника да си тръгне с шепа от моите жълтици в замяна на привилегията да си имам Златоперка за компания. Сигурно ще ме попиташ дали наистина рибокът изпълнява желания, по стара приказна традиция? Ще си замълча : Р Но ще ти покажа част от онова, което видях и заснех на отиване и връщане от своя книголов. Enjoy!

ДЗЕН ИЛИ ИЗКУСТВОТО ДА СЕ ПОДДЪРЖА ВЕЛОСИПЕД



А. ЦВЕТЕ В САКСИЯ


Б. ЦВЕТЕ В ПЪТНА НАСТИЛКА


Кое от двете растения е по-красиво според теб? Вариант А или вариант Б?

ОТКРИХ! ОТКРИХ!

Ето къде Дядо Мраз е зарязал ботушките си за през лятото : )

 ...WITH THE SUNLIGHT IN MY EYES



КАЦНАЛ(И) НА ЕДНО ДЪРВО

Сладка двойка са, нали : ) Какво ли й пее на ушенце?

петък, 18 юли 2014 г.

ЮЛИ. МНОГО ДЪЖД, АКОРДЕОН И МАЛКО ЯВОР ЦАНЕВ

За да не се оплачеш, че те тормозя като зъл книжен тиранин, оставям на теб да решиш с какво ще се занимаваме днес. Предлагам ти две възможности за избор. Да, правилно ме прочете, само две. Скръндза съм и не отпускам повече.



Опция номер едно: да ми се довериш, да излезем навън, да пренебрегнем (нагло) упорития дъжд и да се изплезим (дръзко) на свъсените облаци, дето еженощно се опитват да ни лишат от лятната усмивка на луната. Ако си навит, нека го направим под съпровода на цигански джаз : ) Ще ни акомпанира бандата, щракната на горната фотография. Разгледай снимката внимателно. Китаристите, цигуларят и контрабасистът са добрите момчета. Имам предвид, че единствената им цел е да ти доставят удоволствие с музиката си. "Босоногата графиня" с дайрето и безобидният наглед акордеонист, обаче, имат съвсем други намерения. Непочтени. Обзалагам се, че във вените и на двамата тече кръвта на онези сами и диви, т.е. самодивни, същества, които са имали навика да подмамват с песните си окъснели пътници дълбоко в тайнствения лес, далеч от отъпканите, безопасни пътеки. Певицата ще те омагьоса с гласа и усмивката си. Ще се заиграе с теб. Всяко нейно движение излъчва лекота, свобода и радост. Разпръсква живот. А "циганският барон"... Е, той ще засвири с акордеона си точно онази мелодия, която ще те сграбчи за китката и ще те дръпне да танцуваш. Обърни внимание на пръстите му. Понякога пробягват през клавишите със свръхчовешка скорост, изтръгвайки без усилие желаното лудо темпо. Понякога ги галят. Кротко. Увещавайки и молейки да му отвърнат. Вълшебна комбинация! Искаш ли да я изпробваш? Какво? Не ти се ще дъждът да те намокри? Тогава минаваме към...



Опция номер две: да ми се довериш (отново), да останем на сушинка в блога ми (виждам, че се усмихваш) и да те запозная с някои творби от стихосбирката "Необходими ангели" на Явор Цанев. Досега май не съм ти говорила за поезия? Ще ти доверя, че напоследък (едно твърде дълго "напоследък") бягам от чистия й вид като дяволица - от тамян. Или като градоносен облак  - от сребърен йодид. Единственият ми досег с тази страна на литературата е под формата на песни. Но и това се брои, нали о : ) Сега си представи, че слънцето най-сетне е решило да ни се покаже (и да ни "намаже" щедро с витамин Д), настанили сме се в парка под шарена сянка, дървената пейка е малко неудобна (все пак, не може всичко да е съвършено) и аз ти чета следните Цаневи стихове на глас:

Казваш, че го няма...

А може би не си го хранил...
А може би не си се грижил...
А може би не си го топлил...
А може би не си излюпил...

Необходимия ти ангел.


БЪДНИ ВЕЧЕР

На хълма - параклис.
Заскрежена тревица.
Поскърцваща порта.
Разтопени свещици.
Схлупен
мъничък храм,
брулен от ветровете.
Вътре 
пламъкът
сам
се разбужда
и
светва.


ЕЛЕМЕНТАРНО

...и искам да съм като огън,
 да мога искам, да те стопля...

...и искам после да съм въздух,
да можеш, искам да ме вдишваш...

...вода аз искам да ти бъда 
и с мене да си напоена...

...земя аз искам да съм в края,
с пръстта си пак да те прегърна.


ЗАТОВА

Защото сълзите ти почват да сладнят
и черепът на клетка заприличва.
Защото тялото ти се превръща в склад
на мислите, които не пречистват.
Защото имаш бели дробове, 
но няма го инстинктът ти да дишаш.

И твоите попътни ветрове
надолу всъщност те натискат.

УМОРЕНИЯТ АНГЕЛ

Когато спи на крак, в съня си пак е чуден.
Но ако има как, той би останал буден.

Главата му лежи - отпусната и лека - 
за малко е заспал, а буден е човекът.

Крилете му потръпват. Перата му искрят.
И тази нощ е ред над него да побдят.

Запалих ти една съвсем мъничка искрица от стихотворчеството на Явор Цанев. Задържах я за кратко, бях нежна и внимателна, а после я пуснах на свобода - да пресече пътеките и на други хора. А знаеш ли кое е името, което отива най-много на поезията, обект на днешната ми публикация? "Тъмнулка" (думичката е измислена от Любомир Николов, аз само я заемам). Вземи и прелисти книгата. Прочети останалото - онова, което не разкрих пред теб. И ми кажи дали съм права. Имам още една молба. Докато пътуваш из света на Явор Цанев, улови своята специална тъмнинка и я сподели с мен...








понеделник, 23 юни 2014 г.

(ГР)АДСКА ГОТИКА, БРАЙЪН КИЙН

Бягай обратно вкъщи! Глътни си хапчето против страх. Преди хранене и с малко вода. Изчакай да подейства... Едва тогава може да се върнеш при мен. Налага се да си добре подкован. Днес ще се позанимаем с една книга в жанр "splatter-f*ckin'-punk", която надмина очакванията ми. Нямам предвид количеството кръв и вътрешности, дето ще се изсипят върху теб (подобно на гигантски тиган със сос Болонезе), щом разгърнеш страниците. Става въпрос за друго - за героите. "Градска готика" на Брайън Кийн ще те сприятели с група бели агънца, решили да излязат от уютната кошарка и вместо да попасат тревица на познатата тучна зелена полянка у дома, изприпкват в гората, за да докажат, че са от стари кози ярета. Признавам си чистосърдечно, мислех, че сукалчетата няма да устискат дълго преди да се превърнат в среднощната закуска на Кумчо Вълчо. Само дето те ме опровергаха. И ме впечатлиха. Също като юначетата от отбора на Мексико в мача срещу Бразилия от предварителните групи на Световното по футбол. Момчетата и момичетата, доставени лично от чичко Кийн (с шут в г*за, въпреки надписа "ЧУПЛИВО", закарфичен на колета) до самия праг на Злото, първоначално напомнят на втрещени играчи, пуснати да се оправят както (не) могат сред големите лоши батковци от "Селесао", дето са способни даже в края на второто полувреме от двубоя (клането) да изфабрикуват и да приложат поне пет-шест различни начина за атака, при това - скоростно, ефективно и смъртоносно.

Ще бъда още по-конкретна. Брайъновите хлапета съумяват да контролират (що-годе) пръстеновидната си мускулатура и започват да се отбраняват в стил "Гийермо Очоа" - непоколебимия страж на мексиканците. Убедена съм, че всеки вратар би се нас*ал при перспективата да излезе срещу нахъсан, бърз и техничен нападател като бразилското торпедо Неймар, но не и сеньор Очоа. Тоя човек посрещаше даже най-силния удар с гърди, не спря да мисли дори за секунда и винаги беше на правилното място, в правилното време. Демонстрира хладнокръвие, целеустременост и воля до изведе съотборниците си до следващата фаза на първенството. Но знаеш ли кое е най-достойното за уважение негово качество? Успя да вдъхне смелост на съиграчите си да се опълчат на противника и да започнат да контраатакуват. Хей, да не си помислиш, че "Одата ми за Гийермо" е просто опит да си чеша езика, в случая - клавиатурата. Ще сбъркаш. Целта ми е да подчертая, че в "Градска готика" Брайън Кийн ще те срещне с точно такъв тип боец като Очоа - способен да те изкара и от най-големия кошмар цял-целеничък (е, доколкото е възможно). Кой е той? Разбери сам! Обаче първо се препаши с гумена месарска престилка, че ще има да се цапаш...

Преди началото на кървавите събития в романа, милият автор ти отправя приятелски съвет, който има точно същото въздействие върху теб, както и предупреждението "Не гледай надолу!", изстреляно докато вървиш по тесен въжен мост, опънат над пропаст, пълна с Клайвчета Баркъровци. Естествено, че ще погледнеш. Изгаряш от желание да го сториш. И... попадаш в книга-лудница, от която не можеш и не искаш да се измъкнеш. Тя няма да ти позволи да се разсееш или да я оставиш дори за миг. Ще те държи непрекъснато вързан, гладен и жаден. Ще се дразниш на всяко прекъсване, което те отдалечава от нея и ще ръмжиш, подобно на страшилищата, дебнещи между кориците й, срещу нахалниците, наумили си да те занимават със странични глупости. Срещу смелчаците, подредили се в "стена" пред екрана на телевизора ти, докато тече мачът: Шест бели хлапета - Несметен брой чудовища, за Купата на носителите на купи "Градска готика"...

ГРАД-ДОМАКИН НА ДВУБОЯ: "ВЛЕЗЕТЕ ЛИ В КВАРТАЛА СЛЕД ЗДРАЧ, ЗНАЧИ НЕПРЕМЕННО СИ ТЪРСИТЕ НЕПРИЯТНОСТИ. ИЛИ ДРОГА. ИЛИ СТЕ СЕ ИЗГУБИЛИ..."

Филаделфия. Гето. Квартал, из който всеки журналист с инстинкт на лешояд би се разходил с удоволствие. Местенце, където човешките същества отрастват сред мръсни (в най-оптимистичния вариант) прозорци и поредният зацапан/счупен джам няма да им направи никакво, ама абсолютно никакво впечатление. Бунище, чиито обитатели оставят проблемите да гангренясват и да се разсмърдяват до небесата, без дори да се опитат да предприемат нещо. На никого не му дреме за инфекциите на "живущите" там, така че защо и на самите тях да им пука за нещо? В очите им ще прочетеш единствено безразличие, примирение или още по-лошо: ще намериш зееща пустота. Камарите боклук се трупат една върху друга. Наслояват се безжалостно върху белите дробове и постепенно задушават всичко. И да чуват викове за помощ (или изстрели), хората просто покриват уши с ръце (като оная маймунка от  прочутата тройка "Не знам! Не чух! Не видях!"). След време съкварталците се научават да не обръщат внимание на "смущения" от този род и свикват да живеят с тях. А ако някой се опита да се измъкне от помията или да се прави на майстор-стъклар, ще го нарекат "глупак", извинявай - "мечтател". Безрадостен пейзаж. Ала все пак... Докато трае посещението ти, ще откриеш, че не всички лампи на прозорци* в гетото са безвъзвратно повредени или угаснали...
* Бележка на автора: лампа на прозорец = героинята Мери от разказа "Работен ден" на Труман Капоти.

СТАДИОН, НА КОЙТО СЕ ПРОВЕЖДА ДВУБОЯТ: "ДОКАЗАТЕЛСТВО, ЧЕ ЖИВОТЪТ МОЖЕ ДА СЪЩЕСТВУВА НАВСЯКЪДЕ. ДОРИ В ТЪЙ ОТВРАТИТЕЛНИ ДУПКИ..."

Класическите ленти на ужасите те учат, че щом космоизправящите злодеи отстъпват/падат на колене пред теб, значи зад гърба ти разкършва снага нещо в пъти по-страшно от собствените им очарователни личности. Я се обърни и виж... Е, че какво толкова - "съборетина във викториански стил в средата на гетото", ще подчертаеш авторовото описание ти. Влезеш ли, най-много да те лъхне миризма на мухъл и да настъпиш някой плъши екскремент. Или заблуден самотен призрак да те стресне, в опита си да спечели твоята компания за вечерта. Помисли още веднъж и тогава реши дали да зарежеш безопасния си дом и телевизора и да преминеш през прага на самотната постройка, за да се насладиш на мача от първия ред. Зданието е сякаш замислено и проектирано от изверги, изпълзели от "Убийствен-пъзел-избери-си-която-искаш-част". Бърлогата е пълна с капани, задънени коридори, зазидани прозорци и врати, водещи наникъде. Мобилният ти ще се окаже безполезен. "Кухнята" и съдържанието на нейния хладилник биха причинили адско главоболие на всеки съвестен санитарен инспектор и, съответно - истеричен припадък на всеки съвестен готвач. Хрус-хрус. Внимавай, бе - подовата настилка (където я има) се състои от кости.  Най-разнообразни, в това число и човешки. Паяците и техните яйца ще бъдат най-малкият ти проблем, миризмата на гнило ще бъде за теб свеж полъх, а скърцащите дъски ще галят ушите ти - в сравнение с появата на сърдечните ти домакини... Под звуците на тотално сбъркан химн. Сега те са твърде заети, налага се да играят футбол с други посетители и не могат да ти се посветят изцяло. Но потърпи малко, ще дойде и твоят ред да се насладиш на северняшкото гостоприемство...

ОТБОРЪТ НА ГОСТИТЕ: "ИИСУСЕ, АЗ СЪМ ШИБАНА КАША. УЖАСЕНА СЪМ. УСПОКОЕНА СЪМ. Ч*КА МИ СЕ. И ДОРИ НЕ ЗНАМ КЪДЕ, НА МАЙНАТА СИ, СЪМ..."

Имам чувството, че Кийн е запретнал ръкави и е седнал да преработи българската приказка за братята и счупената каруца. В страховита и песимистична версия. Три двойки младежи на прага на колежа: Тайлър и Кери (демонстриращи доста интересни за разчовъркване взаимоотношения), Брет и Стефани (двойка-оксиморон) и Ксавиър и Хедър (пасващи си като две парченца от курабийка с късметче) закъсват с колата в опасен квартал, натрисат се на група намусени цветнокожи, заключават, че ще станат главни обезобразени трупове в следващия епизод на "От местопрестъплението: Фили" и драсват да бягат към по-малко плашещата на външен вид близка старовремска сграда, чиято врата е гостоприемно (и предвидливо) оставена отключена... Потърси личния си букмейкър. Отсега може да започнеш да се обзалагаш кое/кои от децата ще оцелее/ят и ще се измъкне/ат от "Малката къща в Гетото". И да си поблъскаш главата над още куп въпроси, съдържащи местоимението "кой": кой ще се окаже най-слаб психически и физически по време на срещата? Кой - най-издръжлив? Кой ще си закачи капитанската лента и ще поведе групата към Купата, т.е. Дневната светлина? Кой пръв ще извърши нарушение в наказателното поле и ще потъпче моралните си ценности? Кой ще бъде преследван не само от гнусните твари-домоуправители, но и от собствените си угризения? Кой ще прекоси дистанцията дефанзивен страхливец- офанзивен герой- дефанзивен страхливец за най-кратко време, гонен по петите от оживелия си кошмар? Кой ще приключи мача като "желирана лазаня"/"кървавица"? Кой ще вкара гол на домакините от непряк свободен удар? Кой ще стане майстор на финтовете ще успее да открадне топката от противника? И така нататък...

ОТБОРЪТ НА ДОМАКИНИТЕ: "ВСИЧКО Е НАРЕД, ПИСЕ... АКО СЕ ПОКАЖЕШ СЕГА, ЩЕ ТИ ИЗВИНТЯ ГЛАВАТА И ЩЕ ТЕ УБИЯ НАИСТИНА БЪРЗО, ТЪЙ ЧЕ НЯМА ДА УСЕТИШ КАК ЩЕ ТЕ ЛАПАМЕ..."

По-горе споменавам химна на домакините. Знаеш ли кое заглавие би му отивало? "The only thing that looks good on me is you!" Чуваш ли? Най-много сърце и душа при интерпретацията на официалната "национална" песен влага капитанът, който има силно развит вкус към "неделните рокли" от, да кажем, естествена кожа. Виждаш ли оня безразсъдно смел тип, дето завира камерата си в мутрите на изчадията? Това е операторът и в момента се фокусира върху централния нападател, ама не може да го улови в кадър дори наполовина, 'щото гадината е висока над 213 сантиметра. Благодари се, че си на безопасно разстояние (засега) и великанът не е в състояние да те ритне и повали... със смрадта си. Минаваме нататък. Ония нисички, нечленоразделно сумтящи купчинки са халфовете. Играят като младия Вини Джоунс, т.е. гаднярската, и използват зъби (тези, които са им останали в зейналите ями, наречени усти). Накрая стигаме до защитниците - "бебетата". Те не реват за купа. Единственото, от което се нуждаят, е прясно месо. А да - и нови залъгалки. Необходима ли ти е повече информация относно състава на домакините? Как, кога и защо са се пръкнали обитатателите на Къщата? Ще замълча по мулешки и ще те оставя сам да прочетеш романа и да напипаш отговорите. В тъмното... Дали пък тварите не представляват деформираните, бракувани продукти от кръвосмесително, безконтролно (човешко?) размножаване? Или са някакъв изкривен вариант на (д)еволюционна стълбица? Питанките ще си висят тук без коментар. Ала в "Градска готика" има едно изплюто от изчадие твърдение, което ме безпокои: "Това е нашият дом. Нашето място. Тук не могат да ни наранят. Никой човек не може да ни посегне тук.". Почти ми стана жал. Казвам "почти", защото в ума ми непрестанно изниква страница 161 с полезните инструкции относно приемането на протеини...

ГОЛ СЛЕД ГОЛ, ДАЖЕ СЛЕД КРАЯ НА ПРОДЪЛЖЕНИЕТО НА РЕДОВНОТО ВРЕМЕ (ВИЖ МАЧА ФРАНЦИЯ - ШВЕЙЦАРИЯ)

Познай чия врата е пронизвана най-често от нападателите? Точните попадения валят безспир и са толкова светкавични, че дори и печеният Камен Алипиев би се препотил поне 100 пъти, докато ги отразява. На помощ на спортния коментатор се притичва услужливият Брайън Кийн с вещия си маниер на изразяване: "Вложи разочарованието си във въздишка", "Пипалата на мрака сякаш се събраха около пламъка.", " Зад нея бликна смях и я загриза по петите.". Кийн трябва да бъде поздравен не само за живия си изказ, но и за посоката, в която е избрал да движи героите и читателите си. Авторът е от онези престъпни мозъци, дето третират  току-що споменатите две категории като мишки в суперсложен лабиринт. Буквите EXIT блещукат в примамливо, успокояващо зелено нейде в далечината, но дали опитните животинки ще имат силиците (и нервите) да ги достигнат, преди да им се пръснат сърчицата?

Кийн заслужава потупване по гърба и по друг повод. "Градска готика" се явява като учебник по психология на групата: стадото на привилегированите белушковци, със светлото бъдеще зад тях; глутницата на 'лапетата от гетото, на чиито чела по рождение е щампован евфемизмът: "dog without credentials"; и лигата на чудовищата, които чувствителният (прикрит с благоуханна кърпичка) нос на обществото отказва да помирише, т.е. да признае съществуването й. Начинът, по който героите се позиционират в напечена ситуация, разкрива характерите им по-красноречиво от всичко. Дали ще избягат (от преследвачите си и собствените си угризения) или ще пристъпят напред, защитавайки съотборниците си? Дали ще разглеждат ситуацията като видеоигра и ще предложат адекватна стратегия или ще се изпуснат в гащите? А може би и двете. Ще заръсят ли нелепи майтапи, стряскайки околните и избухвайки в кикот, доказващ максимата, че човек се смее, когато иска да запази разума си, или когато е решил завинаги да се сбогува с него? Ще оцелеят ли заедно? Или поотделно? Ще имат ли желание да продължат напред? Ще се изродят ли?  И ще им стигне ли куражът да направят правилното нещо? Да направят НЕЩО изобщо?

Преди да ти кажа "чао" за днес, ще ти разкрия кой пасаж от книгата е най-страшен. За да се подготвиш. Страница 27. ТОВА Брайън Кийн не си го е измислил. Може да бъдеш сигурен.

понеделник, 16 юни 2014 г.

"СЪНОВИДЕНИЕ", ЕМАНУЕЛ КЕРО

Бягащият човек да ти прилича на Белмондо?
Книгата-игра "Съновидение" си седеше кротко на мястото, когато влязох в стаята. Регистрира присъствието ми доста преди да се запътя към нея, оживи се и се повдигна на пръсти, за да ме вижда по-добре. Знаеше, че рано или късно ще дойда, за да я взема в ръце и да я прочета, тъй че нямаше нищо против търпеливо да почака да се приближа. Хвърли едно око в огледалото и остана доволна от отражението си. Изправи гръбче, изпъчи корици, напери страници и започна да разпръсква тъмнина. После прикова книжния си поглед в мен. Дори не се опита да прикрие настоятелността в него. Искаше ме за читател и държеше да разсее всякакви съмнения по този въпрос. Обещаваше да ми разкаже мрачна история - класическа (лъвкрафтовска) и предизвикваща тръпки по кожата. Тъкмо според желанията ми. Усмихнах се, направих крачка към книжката и се протегнах да я разгледам отблизо. Беше съвсем мъничка и лекичка. Потънах във взора й и... се стъписах. Очите на "Съновидение" бяха (и все още са) черни. Дълбоки. Търсещи. Разбиращи. Познати. Живи... Нямаше начин да я оставя в този момент. Намерих кътче, където да се настаним удобно, въздъхнахме доволно и се зачетохме една в друга. Тя наблюдаваше съсредоточено изражението ми през цялото време. Щеше й се да отгатне как (и дали изобщо?) написаното стига до мен. Въздейства ли ми нейната атмосфера? Разбирам ли езика на героите й? Успяват ли да ме направят съпричастна? Кой епизод смятам за най-ужасяващ? Кой миг - за най-ценен? Коя сцена -  за най-тъжна? Бих ли желала да споделим и други книжни часове, освен тези, които току-що се търкулнаха неусетно? Отговорът ми на всички питанки беше: "Потрай малко. Скоро ще разбереш : )" 

СЕТИНГ В КНИЖНАТА РЕАЛНОСТ: ЖЕСТОКА ЗИМА В НОВИ ЙОРК

Авторът на "Съновидение", французинът Емануел Керо, те повежда на разходка из Бруклин от... не знам точно коя година. Споменаването на газови фенери, както и моделът на автомобил "Панар", изобразен в книгата, ме навеждат на мисълта, че си канен на гости в края на XIX/началото на XX век (като изиграеш играта, ще ми кажеш дали си съгласен с мен). Задължително облечи най-студоупорното си палто, вземи ръкавиците и шала, изплетени с любов от баба ти и руската си шапка с наушници. Чака те беломечи мраз. Не преувеличавам. Има опасност да се превърнеш в идеалния строителен материал за иглу, докато стигнеш до апартамента на героя, в чиято кожа ще се превъплътиш. А гледките, на които ще станеш свидетел по пътя до заветното жилище, ще те накарат да се чувстваш като пътешественик (а защо не и участник?) в приказка на Андерсен. Разтрепери ли се? Недей, Малка кибритопродавачке, скоро ще стигнеш до сградата, където ще намериш искрица топлина. Ох, не ми вярвай. Просто се опитвам да те окуража, за да не спреш да се движиш напред. Истината е, че домът на семейството, което ще посетиш, няма да сгрее нито крайниците, нито душата ти. Ето, вече чукаш на вратата на твоя бъдещ персонаж. Той е млад писател на фантастични новели с чудовища. Току-що е публикувал своя първи роман  - "Новият човек". Звучи като произведение на философ-хуманист, а? Или като наименование на новооткрит, непубликуван досега ръкопис на Хърбърт Уелс (поздравявам Керо за хрумката). За съжаление, въпреки големите надежди (и намекващото за страхотен потенциал заглавие), отзивите за "Новият човек" са далеч от благосклонни. Личният живот на неговия автор също е лишен от оптимистични краски - здравословното състояние на съпругата му, Соня, е сериозно влошено. Не се учудвай, ако двамата страдалци не те посрещнат с палаво пращящ огън в камината, греяно домашно вино и весели усмивки. Забрави и за тлъстата пържола и изпускащите ароматна пара печени картофи с подправки. Българският писател Кънчо Кожухаров споделя, че човешкото щастие се състои в това всеки ден да отиваш с желание на работа и всяка вечер да се прибираш с желание вкъщи. Къде се класира според посоченото определение прохождащият творец от книгата на Керо? Ей там, където е мерителната чертица за отчаяние? Съгласна съм с теб. Мислиш ли, че би могъл да помогнеш на момчето да изпълзи от блатото? Има само един начин да разберем. Хвани ръката му и... стани главно действащо лице в "Съновидение"!

СЕТИНГ В КНИЖНИЯ СЪН: ЖЕСТОК КОШМАР В СЛЯПА УЛИЦА

Има един високомерен индоевропейски език, в който думичката за "лекарство" и "отрова" е една и съща. Разликата се състои единствено в ударението - дали ще го поставиш на първата или на последната сричка. Въпросният факт изскочи на преден план, когато Керо обяви старта на истинското приключение. Сега ще ти обясня защо мислите ми свиха в тази посока. Твоят герой избира да прибегне до сънна терапия, за да се спаси поне за малко от изпиващия силите и ума гнет на действителността. Да, ама отървавайки се от компанията на господин Трън, се запознава с мистър Глог (с "г", а не с "к", нямам предвид пистолета. Все още.). Илачът (отвратителен, горчив, слузест) се оказва още по-опасен и страшен от самата етиология на заболяването. Труден, да не кажем невъзможен, за преглъщане. Вместо да получиш доза възстановителен сън, ти, нахлузил обувките на писателя-фантаст, попадаш в ноктите на кошмар. Улица без изход, над която логиката, разумът и оптимизмът рядко благоволяват да изгреят. Улица, населена с лица от обкръжението ти (които, естествено, се подвизават на странни места, играят нетипични роли и се държат подозрително) и непознати чудовища (които май са за предпочитане пред твоите познати). Ще успееш ли да откриеш "ключа" и да се измъкнеш, преди да изгубиш разума, волята си за живот  и... жена си (без значение в какъв ред)? Позволи ми да ти цитирам откъс от творбата, така ще добиеш по-ясна представа за ситуацията: "Острите нокти потъват в черепа като в масло и от него бълва гейзер от мозък, сива течност и парченца кост. Ноктите си проправят път към шията, разрязвайки главата на листове, подобно на страници на разтворена книга...". Какво сравнение само! Чуй как преминах през съновидението аз и се поучи от моя опит. То започва по съвсем невинен начин - с посещение в провинциалното имение на тъста и тъщата...

Да ти призная описанието на величествения, охраняван от любвеобилни доберманчета, имот във викториански стил ме заблуди и аз започнах да си представям как прехвърчам с елегантността, плиткоумното безгрижие и безпомощността на Фицджералдова героиня из стоте му (най-малко) помещения. Бях запленена от възможността да търся отговор на загадката в библиотеки, покрити от пода до тавана с книги, да надничам в стари лични дневници, да задействам скрити механизми и да проверявам отдавна прашасали тайници. Даже в един момент ми се причуха мамещите звуци на призрачно пиано. Сякаш лично  Коул Портър се беше заел да озвучава лутаниците ми из обвитата в мистерия къща. Малко оставаше да затанцувам, хипнотизирана от съпровода на мелодията и да си затананикам. Но Емануел Керо ми позволи да си играя на тази площадка само за кратко. После ми свирна, че времето е изтекло, иззе ми пълната  с шампанско "Кристал" чаша (без дори да отрази капризния ми хленч), връчи ми торба с експлозиви и ме прати в окопите. Буквално. 

Бях командирована в близкото градче Кингуич. Нужно ми беше време, за да се адаптирам. И кофа с ледена вода - да си я излея върху главата. От напудрената Дейзи с блестящи вълнисти коси, загрижена да не съсипе екстравагантния си тоалет на Шанел, докато си пъха вирнатото носле в зловещите тайни на частните богаташки салони,  превключих на Сънданс Кид - корав тип, дето не е виждал (и искал) баня от месеци, доверява се единствено на най-близкия си приятел Сам (Колт) и е способен да организира, с гениалността на индийски шахматист, перфектната защита/обсада на крепост. Била тя и бар. Преходът беше рязък и изпитах лек шок. Сънданс Кид? Ще ми се, по-скоро приличах на палето Чико от "Великолепната седморка". Все пак, успях ли да се представя достойно? Ами, доказах се като майстор-жичкаджия. Научих се да стрелям с пушка и да внимавам да не се нараня с нея при отката. Тренирах нервите си, така че гледката на човешки останки, залепнали в спечена кръв по лапите на гигантски звяр, да не представлява кой знае какво неудобство за мен. И да не ме отклони от мисията по спасяването на Соня. Също така се опитах да си внуша, че адските изчадия-предвестници на злото, пълзящи гладно към мен, не са нищо повече от разбеснели се бонбонки "маршмелоу", тръгнали да мъстят на човеците за вредите, нанасяни ежегодно по Хелоуин върху крехката психика на сладкишите...

С горния параграф, кажи-речи, се изчерпва докладът ми пред теб за протичането на мисията. Любопитна съм. Как ще се почувстваш ти, докато четеш "Съновидение"? Къде ще те отведе въображението ти? Ще се радвам да споделиш с мен.

МАЛКА ЧЕРНА КНИГА

За финал ще подчертая атмосферата, създадена от Емануел Керо. После те оставям да прочетеш книгата-игра на спокойствие. Типично за творба, вдъхновена от Лъвкрафт, "Съновидение" тъне в мрак. Даже по някое време да светне (по-вероятно да замъждука) случайна лампа, не бързай да се радваш. Токът скоро ще прекъсне. Или крушката кротко ще изгори. Или ще се пръсне на хиляди дребни парченца в краката ти, потапяйки те в плашеща (подценявам ситуацията) тъмнина. Чел ли си коментара ми за разказа "Ще крача редом с теб" от Бранимир Събев? Е, обстановката, в която те запраща Емануел Керо, е същата. Ще се мъчиш да издрапаш на повърхността, преследван от рефрена "ТО иска теб! Единствено теб!", без да си имаш и понятие кое е ТО и, още по-интересно, откога не е яло. За един кратък миг Керо ще ти позволи да си поемеш дъх. Ала веднага след това, досущ майстор-инквизитор, отново ще натисне главата ти под мътната, бъкаща от кой знае какви твари, вода. Ще изглеждаш мокър, скапан и обезверен. Позволи ми да ти го нарисувам още по-ясно: тече мачът от Световното по футбол в Бразилия между отборите на Холандия и Испания; наблюдаваш края на второто полувреме; железният от близо 14 години насам вратар на "Ла Фурия" Икер Касияс е на колене под дъжда и безпомощно се опитва да смели отбелязването на пети (!!!) гол в своята врата. Нужно ли е да разяснявам повече?

Завършвам публикацията с един пример за тъждествени понятия: Емануел Керо = Стил, Класа. Ако си почитател на интелигентно поднесения ужас, на играта с психиката, на "тъмните" (тъжни) истории - присъедини се към "купона". Няма да ти липсва и сплатърпънк изживяване (спомняш ли си цитата с парченцата сиво вещество по-горе? Е, той далеч не е най-втрещяващият.), доукрасено от прекрасните илюстрации на Елоди Марз, които отговарят едно към едно на сцените в книгата. Ще успееш ли да доведеш съновидението до читав край? Ще смогнеш ли да затвърдиш мястото си в нравствената еволюционна стълбица или ще се сринеш безславно, озверял в битката за оцеляване? Ще съумееш ли да прецениш кога е време да се правиш на герой и кога  - да помислиш за собствената си кожа? Ще спасиш ли себе си и жена си? Света? Ако Керо и дебнещата лудост ти позволят...

неделя, 25 май 2014 г.

"ПРИЗВАНИЕ ГЕРОЙ!", БРОЙ ВТОРИ

Заповядай на борда : )
Разхождам си се аз преспокойно по улицата, зяпам разсеяно витрините на магазините и си мисля за хиляди различни умности. Не щеш ли, пред мен изскача умален (но не твърде) модел на Грампианските планини и ми прегражда пътя. "Стой, войнико!" излайва страшно грамадата-подобие на Хълк и ме смразява с погледа на учителката ми по физическо от гимназията (който Арийката впи в моя милост, когато откри, че имам нахалството да погазя свещения й салон с кубинки). Какъв войник, бе? Просто съм тръгнала на пазар, въоръжена с автоматичен... чадър. Ама няма смисъл да си хабя думите да му обяснявам. Човекът е неопровержимо луд и явно си пада по маскировъчните дрехи и макиажа (от онзи, дето си мацаше Арнолд Шварценегер в "Командо"). Опитвам се да заобиколя изтрещеняка (нелека задача) и тъкмо си мисля, че щеше да ми бъде по-лесно да се отърва, ако се бях хванала да го изкача (с каска, въже и карабинери, разбира се), когато Хълкчо (или Бен Грим, както предпочиташ) бърка в щурмовата си раница и измъква оттам... книга. Ъ? Зяпнах все едно беше извадил порцеланов сервиз за чай и ми беше предложил да ударим по един ройбос на крак. "Призована си!" кресва той и ми тика книгата в ръцете. "Дано се покажеш достойна..." изсъсква скептично и промърморва нещо за неадекватната преценка на Взводния си... После изчезва. WTF? Вторачвам се в корицата на "подаръка" и... Сърцето ми се разтропва като краката на Майкъл Флетли върху дървен концертен подиум - та това е вторият брой на сборника с книги-игри "Призвание герой!"!!! Отгръщам на първата страница и се ококорвам. На нея е написана категорична заповед (предизвикателство?): "Осмели се! /следва нагло изрисувано злорадо човече и пожеланието: Игрите с теб!/". Усмихвам се и промълвявам: "Благодаря, Хълк!". Не съм сигурна, но май чух едно отсечено "Пак заповядай!" (речено с половин уста). Гушвам книгата и отново се ухилвам. Еха! Чакат ме подвизи за вършене : ) Искаш ли да погеройстваш с мен?

"ДА НАМЕРИШ ДРАКОН" ОТ СПАСИМИР ИГНАТОВ

Започвам с историята, култова сцена от която краси корицата на сборника. В "Да намериш дракон" Спасимир Игнатов великодушно ти дава възможност да избереш като какъв искаш да играеш по време на приключението: гоблин, трол или гном. Предоставя ти профилите (украсени с компромати, тъй де, "снимки") на съответните същества, а на теб се пада задачата да премериш недостатъците и... недостатъците им : ) и да се спреш на своя герой. При първото изиграване аз си заплюх трола Съртолакс (Сърт), защото одобрявам начина, по който се е сдобил с ранга вобан, т.е. капитан на кораб : ))), пък и владее Древния език. Но е също толкова забавно да играеш и с Риктеат (гоблина), и с Фикдинес (гнома). След като определиш предпочитанията си, се отправяш на тежка оперативка, ъ, среща с Шефа - зир-зир-клана Хазараг (името му се превежда като "Обединителя"). Той е в много лошо настроение, защото някаква си анархична гад - гоблинът Гугрикх - е отвлякла летящия кораб "Дракон" и върши поразии на воля. Твоята задача е да намериш "Дракон" и да го унищожиш. С цената на Пирова победа, Танталови мъки и... на каквото още се сетиш. Успееш ли, ще се окичиш с титлата "зир-вобан": повелител на въздушните господари. След кратък размисъл стигаш до констатацията, че не ти стиска да откажеш на Шефа, повишението си го бива, а и страшно ти се играе, тъй че се съгласяваш. Предстои ти да стегнеш кораба си, да се запознаеш с екипажа си и още: да научиш как да си избереш (не)достопочтена пивница, за да се отцепиш както трябва; да се запознаеш с трола "Три скали" (изключително чаровен тип) и гнома Нард Кюри (достоен да носи своята фамилия); да докажеш теоремата, че троловете и гоблините не се обичат много; да участваш в творческия процес на гномите-гении, да изпиташ на собствен гръб резултата от него и (бонус) - мъниците да ти признаят как стигат до блестящите си умозаключения; да запомниш начина, по който се тълкува терминът "грабеж" в книжовния гоблински език и официалните медии; да вземеш пример как да се сдържиш да не заплачеш за майка си, докато вражите воини се опитват да ти светят маслото по 10 различни начина, проявявайки изобретателността на виетнамски партизани, изскочили от американски екшън; да ти светне лампичката що е то "мъртво небе" при въздухоплаване; да си припомниш лекция по взривяване на кораб, да ти набият в главата съвети за перманентни възпитателни мерки (хвърляне зад борда) и повдигане на бойния дух на екипаж (лаконично и ритНично) и още куп готини нещица, поднесени от автора. Успех в мисията!!!

Сега ще те помоля да изчакаме с представянето на втората книга-игра и да ми позволиш да се обърна директно към Спасимир Игнатов. Авторе, ти подхващаш читателя от самото начало на книгата с неповторимия си гоблинско-човешки речник и не му даваш да се намръщи нито един път чак до края. Даже бележките под линия, старателно водени от щатния тактик, дежурния оръжейник и други подобни сладури, са си чисто злато. Официално спрях да броя усмивките на 26 страница. Към 37-а страница (една от най-яките ever!) вече бях готова да те моля за милост : ) Защото там ти ме запозна с любимия ми герой в историята - Гарган (моя помощник-вобан, т.е. капитан). Такива запознанства аз си отбелязвам с червено в календара : ))) Достигайки до 48-а страница, окончателно вдигнах ръце в знак, че се предавам и нарочно започнах да взимам идиотски решения, само и само да прочета твоя коментар. А на 52-ра страница съм си отбелязала следния въпрос към теб: "Искаш ли да ти покажа с колко захилени личица съм изрисувала полетата на твоята история?". Питанката е вдъхновена от етимологията на думичката "Бродуей" : ) Този, който ме е чел и преди, знае, че обичам да усмихвам и да ме усмихват. Тъй че: браво за чудесната история!

Виж, под "чудесна" нямам предвид единствено чувството за хумор, с което си я написал. Обърнал си внимание на всеки елемент, задължителен за качествена книга-игра: като започнем от разкошния дневник (дело на Светлана Паунова-Мурджева),  минем през самото приключение, което е не само забавно, но и истинско предизвикателство за ума и съобразителността на читателя, и стигнем до страхотните илюстрации (излезли изпод молива на Станислав Андреев). Картинките са пълни с чаровни детайли. Особено ми допадна представянето на гномската лаборатория и нейните обитатели: намръщения гном със смеещото се човече, щамповано на пояса му, хвръкналия във въздуха гном, гнома, дето ти се хили за добре дошъл, дъската с налудничавите формули... Бях много доволна от себе си, когато открих мечето-талисман, окачено на балистата (ей че съм наблюдателна!),  пък и когато забелязах Кулата на Копитото (не се лъжа, нали?), избрана за фон на зрелищна битка. Ама знаеш ли кое ми обра точките? Живописното изображение на боя в кръчмата. Ужас, голямо меле ще да е било, щом дори столовете цъфват с цицини : ))) Изобщо, подбрал си точния художник, с когото да работиш по своя проект.

За да стане абсолютно ясно, че те харесвам като автор, ще маркирам още няколко яркости, характерни за твоя стил : ) Отдаваш дължимото на "Едрия Уейн", Никсата и други твои колеги/властелини в писането/материализирането на книги-игри. Препращаш (с намигване) читателя към класически филмови и книжни заглавия ("Хаджи Димитър" звучи наистина специално в изпълнение на Гарган, а и винаги съм си мислела, че трон, направен от мечове, е бая неудобно местенце за разпускане пред телевизора). Изразяваш се цветисто (подчертавам сравненията: снежинки = "бавно спускащи се капки кръв", "в гласа му се усеща същата ведрина, която носи спускаща се по стръмен склон каменна лавина"). Освен това си композитор. На думички. Цитирам: алконавт, прискалявам се, елфопад и пр.  Даваш свежи определения за понятия от типа "борба в класически стил" = "пастьоризиране" и обогатяваш художествения си език, като разбиваш и преобразуваш вкаменелости от вида: "Ще се види кой - крив, кой - прав.", "Когато си в Рим, прави като римляните" : ) Имам само една препоръка към теб... Продължавай в същия дух!!!

"ПРАХ И СОЛ" ИЛИ СИКАМОР БРАЙТ СЕ РАЗВИХРЯ 

Читателю, настъпи часът да яхнем конете и да се отправим към следващото си приключение. Помниш ли малкия Непокор, една от звездите в коментара ми, посветен на "Призвание герой!" 1? Момчето, което става свидетел на жестокото убийство на баща си и се заклева кърваво да отмъсти на гадовете, оставили го сираче, е твоят герой в "Прах и сол" - приказка № 2 от Грешната земя. Искам от теб да си припомниш всички свои знания и умения, придобити в часовете по византийска дипломация, римска риторика и римски бойни тактики, управление на арабски флот и география на фентъзи светове. Действай като господар. На ума, оръжието и емоциите си. Само така ще можеш да помогнеш на Непокор, защото пътят, избран от него, е труден, стремежите му са амбициозни (и не се ограничават само до отмъщение), а шансът му за успех... тъне в мъгла. Не се тревожи, няма да се сражаваш сам. В мисията ще ти помагат канарата Рагнар от Огнесевер, златоустият Абас от Отремер и досетливата девойка Наан. Троицата се изхранват като наемници. Някога твоят Непокор ги е спасил от гибел и те са се заклели да му служат, докато върнат дълга си. Поне така декларират под клетва, но аз не им вярвам : )  Относно частта за поемането в различни посоки, де. Връзката между четиримата е толкова калена и здрава, че те трудно биха се разделили, даже питото да е вече платено. И тъй, сигурно отдавна си изгубил търпение и се питаш каква е задачата, с която ще се нагърбиш, влизайки в кожата на Непокор. Пробвал ли си се някога да разплетеш Гордиевия възел? Ама не по начина, указан от най-прочутия ученик на Аристотел, а по конвенционалния метод : ) Е, въпросното упражнение ще ти се стори леко като румънска поп песен в сравнение с онова, пред което ти предстои да се изправиш. Изброявам: да се покажеш като достоен водач на Безименния народ; да си подсигуриш лоялността на собствените бойци; да кръстосаш надлъж и шир Грешната земя (това си е страшно, предвид имената на населените места в нея, напр. Пъклобяс); да правиш дипломатически визити на зле настроени (не си очаквал друго, нали?) народи и да се опиташ да ги привлечеш за съюзници в името на важна кауза, докато те се чудят дали да ти разпорят корема и да започнат да гадаят по вътрешностите ти или да се задоволят с един прост удар с тъп предмет по дебелата ти тиква ('щото така ще бъде по-чистичко); да правиш дипломатически визити на цивилизовани народи, чиито лидери ще те посрещнат любезно (не се шегувам), но през цялото време ще пресмятат наум (или като си помагат с пръсти) какви дивиденти и лихви ще извлекат от евентуална спогодба с теб; да се проявиш като достатъчно изобретателен тип и да си подсигуриш флот; да се справиш с моралните си дилеми. Всичко изброено дотук е с една цел: да избавиш Грешната земя от тиранията на Мрак, чиито крале са главните виновници за тежката травма, която си получил в детството. Как ти се струва? Ще се справиш ли? Аз ти стискам палци и те оставям за мъничко, защото тук отново ще се обърна директно към автора - Сикамор Брайт.

Брайт, ти ми даде възможността да играя от името на Непокор. Нещо, за което си мечтая още от първата ти история, посветена на Грешната земя. Благодаря ти! Няма да се изненадаш, ако ти кажа, че ми беше страшно хубаво, докато четях "Прах и сол", нали? Тук ти наистина се развихряш. Изградил си своя свят далеч по-детайлно, читателят научава повече за неговата история, география, етнография. Посещението в огнесеверския Стоманенен град (познай на кое място се отбих първо? В библиотеката, където срещнах един от любимите си герои в историята - Салеан) и съприкосновението с жителите му (малко нещо немци, а?) почти ме убедиха да се преместя да живея там. Щях да го направя, ако стоманеноградчани се усмихваха по-често. Впрочем, техният лорд Ерин и далновидната му политика предизвикват дълбоко уважение. А гостуването при копиеносците от Дарокръв и огненобрадия Улфрик (вторият ми любимец в играта), в чиито жили "тече не кръв, а гръмовен прах", ще запомня с произнасянето на най-дългата и сочна обида в света: "Това са червеи, синове на камили, заченати от кучета и отгледани от чакали, които са си лягали с братовчедите им, които пък са били наложници на най-болния козел в най-бедното стадо на селото им!" : ) За да не си помислят нещо лошо за теб читателите (като че ли това изобщо е възможно), ще добавя, че ти се справяш отлично не само с обидите, но и с измислянето на красиви топоними като Сребросклон, Теснобриз, Ледоръб, Дъболист. Пък и отправяш едно от най-хубавите пожелания, които съм чувала: "Дано нощта ти бъде спокойна, а решенията ти - мъдри!". За мен беше истинско удоволствие да избирам бойни стратегии (една от които ме подсети за скитските конници-стрелци с лък), но и да се справям с опърничави владетели по примера на Андрей Ляпчев : ) Ти ме накара да си припомня истории от детството, свързани с Утремер и Картаген, но и ме натъжи с майчината песен и "Песента за прашния крал". Колкото до великолепния дневник и чудната карта (от онези старинните, върху които неизследваните територии са били обозначавани с чудовища), те увеличават на n-та степен удоволствието от четенето и играта. Отлична работа на художниците Антон Тончев и Slava Gerj. Завършвам с въпрос към теб, Брайт: кога ще разкажеш приказката за Безименните?


"ОТНОВО ЗАЕДНО" ОТ МАЙКЪЛ МАЙНДКРАЙМ ИЛИ БЯГСТВО КЪМ РЕАЛНОСТТА

При представянето на третото приключение, което те очаква, читателю, ще сменя подхода и първо ще започна с редове,  адресирани до Майкъл Майндкрайм, а после ще те въведа в играта. Майндкрайм (псевдонимът ти един вид предупреждение ли е?), ти спечели лоялността ми като почитател с три неща. Първо, в своите "няколко думи от автора" споделяш, че слушането на музика е важна част от творческия ти процес. Дори разкриваш до кои банди си прибегнал, за да се настроиш на писателска вълна. Било ти е трудно.  Групите, рекрутнати от теб, въпреки искрените си усилия, не са смогнали да създадат подходящото настроение за построяването на творбата : ) Точното парче не идвало и не идвало. След известно лутане, помощта се появила в лицето на... Ще запазя името на музикантите в тайна от публиката на настоящото ревю : Р Като човек, който вирее на всекидневно поливане с музика и преобразува въглеродния диоксид в органични съединения с помощта не на слънчева светлина, а на мелодия, няма как да не оценя това твое признание. Втората причина да харесам стила ти, Майндкрайм, се корени във факта, че всяка думица от твоята история доказва с колко грижа и внимание си замислил и създал героите си. Пука ти за момчетата. Сигурна съм, че би говорил с голям ентусиазъм за което и да било от тях, и че би се борил здравата, за да не допуснеш компромис и да не съсипеш образите им, с цел съкращаване на обем или задоволяване на фенските капризи. Така ги виждаш, така ги пресъздаваш и така ги пазиш - по твоя начин. Докато играех, внимавах много, защото се страхувах да не сгафя, да скапя деня на героите ти и да получа възмутено изсумтяване от теб. Най-малкото : ) Третата причина да започна да те уважавам е следната: овладял си тънкостите на писането до такава степен, че не усетих да си изпитал дори грам трудност по време на своята работа. Напротив, имах чувството, че всичко ти е идвало отръки, че нещата са вървели по "бира и пръжки", както казва един от любимите ми писатели Ивлин Уо. Уверен и стабилен пилотаж. Преди да продължа с представянето на "Отново заедно", искам да подчертая (с две червени линии) един доста интересен твой похват. В края на даден епизод от играта препращаш читателя да прочете три други епизода, съдържащи три възможни продължения на ситуацията, давайки му възможността да разучи добре всичките и да избере едно от тях. Готино. Стига за теб : ) Сега се връщам при своята публика.

Извинявай, че пак те оставих : ) Обещавам да те компенсирам. Споменах, че на Майкъл Майндкрайм му пука за героите му, нали? Е, затова се е погрижил да ги представи подходящо, да ги изгради стабилно и да те накара им симпатизираш, да се почувстваш съпричастен, преди да те хвърли в дълбокото - истинското приключение, което ти обещава в продължението на историята. Неговото заглавие е "Пътешествието",  а действието му ще се развива в чужбина, ще препуска бясно и ще сритва задници без да те остави да си поемеш глътчица въздух .  Поне така се зарича авторът, да видим дали ще удържи на думата си. Обаче аз пак се увлякох. Защо не ме спря и не ми напомни, че днешната публикация е посветена на книгата-игра "Отново заедно"? И така, хванеш ли се да я играеш, ще се впуснеш в бягство към реалността. Да, писателят те среща с четирима герои със съвсем реални черти, които ще те помолят да участваш в разрешаването на съвсем реалните им проблеми. Приятели от детинство, запазили дружбата и близостта си и след като са се превърнали в зрели мъже на по 27 години. Ела да се запознаеш с тях. Асен работи в консултантска фирма и поддържа топли отношения с родителите си. Необвързан. Чаровникът в групата. Борис е оперативен мениджър в компания за изработка на евтини уеб сайтове. Току-що е получил повишение. Вълко е женен, с дете и работи в склад. Някога се е занимавал професионално с футбол. Огнян е програмист и тим лидер, живее със съпругата и двете си деца в дома на тъща си, спестява за жилище. Моят фаворит от персонажите. Най-много се старах да помогна на него, но за съжаление в края на деня (без да искам) изпортих работите. И то в най-лесната част, тъй че внимавай и не се отпускай. Ето, с повечко подробности, какво иска да вложиш в играта си Майкъл Майндкрайм: да докажеш на родителите си, че ставаш за нещо, а не си разглезено келешче, дето се интересува само от новия си Баварец; да демонстрираш на шефа си, че е взел правилното решение, като ти е гласувал доверие и те е издигнал в йерархията; да не се поддаваш на провокациите на наежената си тъща в името на децата, жената и мира в къщата; да се разправиш по най-добрия начин с некадърни колеги-кръшкачи, които гледат да те наклепат пред началството; да знаеш кога е настъпило времето да разпуснеш и как да се забавляваш пълноценно; и най-важното: да сграбчиш всяка възможност, която ти се предоставя. От теб и твоите решения зависи дали ще оправдаеш очакванията на автора и дали ще доведеш героите, които ти е поверил, до достоен финал на тази част от историята. Какво ще ти направи особено впечатление? Графата "удоволствие" в дневника на книгата. Да, ще трябва да се потрудиш на момчетата да си прекарат както трябва, докато играеш от тяхно име. Както вече си признах по-горе, аз не се справих блестящо от първия път. Развалих настроението на Вълко и Огнян. При втория прочит, обаче, се поправих. Твой ред е! 

За финал ще ти благодаря за вниманието и ще ти споделя как преминах през "Призвание герой" 2. С малки крачки, също както вървя редом до човек, чиято компания ми е приятна и с когото не бързам да се разделя. За да мога да удължа времето, прекарано заедно, максимално : ) И да запратя неминуемото "чао" колкото е възможно по-далеч от нас. В случая с настоящия сборник ми беше по-леко да отроня "Довиждане!", защото знам, че предстои издаването на "Призвание герой!" 3. Любопитно ми е да разбера кои автори ще участват този път в сборника. А на теб? Освен това книжката с новите приключения на Таласъмчо и Никола Райков вече е излязла от печат, а Ал Торо обещава съвсем скоро да организира пътешествие на борда на своя  "Абаносов дракон". Нямам търпение : )