ДЕМОНИЧНИ ПЕСНИ, Ф. ПОЛ УИЛСЪН

- Страхуваш ли се? - гласът му разцепи мрака. - Знаеш, че да. - промълвих. - И все пак си тук... - в тона му се прокрадна уважение. - Не би могло да бъде другояче. Трябва да стигна до теб. - заковах. - Трябва? - това като че ли го развесели и той се разсмя. Чудесно, нека ми се смее на воля. А аз ще използвам звука като ориентир. Заставих се да пристъпя напред. Трудна работа. Не виждах нищо. Твърдата почва под краката ми заплашваше да свърши всеки миг. Може би щях да пропадна. А може би щях да се блъсна в масивна скала и да ми се наложи да се катеря нагоре, докато въздухът стане още по-беден на кислород. - Свободна си да се откажеш по всяко време. Само една твоя дума и ще бъде светлина - щедро предложи той. "Ще ти се!" - изсумтях под нос. Усетих одобрителната му усмивка. Топлината й се разля по кожата ми. Бях близо! Завладя ме чувство на триумф... Тогава дойде жегата. Устата ми пресъхна, плувнах в пот. Налагаше се да потърся сянка. Чакай! Каква сянка? Та аз бях заобиколена от тъмнина. Усетих лек полъх. Отначало като успокояваща ласка. В един миг, обаче, повеят се изроди в силен вятър. Не ми позволяваше да си поема дъх. Искаше да ме събори. Едва вървях. Свалих обувките си и ги запокитих надалеч. Земята беше студена, влажна, остър чакъл се забиваше в ходилата ми. Майната му! Продължавам! Не, не на голи мускули, инат и желязна воля. Просто мракът беше отслабнал, а и май успявах да различа очертанията на своята цел. Аха, ето го и него... Застанал пред мен, със скръстени на гърдите ръце. И усмивка, която променяше чертите му неимоверно. - Добре си дошла! - рече ми Ф. Пол Уилсън. - Справи се с изпитанието отлично и току-що си спечели билет за първия ред. Днес се играе представлението "Демонични песни"...

"ДЕМОНИЧНА ПЕСЕН"

Животът е една нота. (категорична констатация на анонимен, рошав в прическата и мислите, уличен музикант)

Демоните, висящи на гроздове в настоящото фентъзи приключение, подкрепят цитираната сентенция с цяло гърло. Не ми ли вярваш? Ела насам и се убеди лично. Но внимавай! Парчето, дето ще ти издисонират, е тежичко. Толкова тежичко, че всеки блек метъл крясък, който се е случвало да погали слуха ти до момента, ще ти заприлича на нежна композиция от Вивалди, предназначена само и единствено за девствени (д)уши. Знаеш ли кой дирижира Уилсъновия демоничен оркестър, т.е. кого да виниш за наранените си тъпанчета (най-малкото)? Могъщия магьосник Расалом. А можеш ли да предположиш кой ще се опита да му отмъкне диригентската палка и да поръча нова музика? Без да си плати, естествено. Червенокосият странник Глекен, в чието досие прилежно е записано: "Юнак-меломан, чието минало се е спотаило в сенките и предпочита да си остане там, необезпокоявано от никого...". Двубоят между главния герой и антагониста няма да те остави безразличен.  Независимо дали обичаш да градиш или, напротив, изпитваш наслада да рушиш, в образите на Глекен и Расалом ще откриеш своя достоен сив/черен герой, на когото да стискаш палци. Аз виках за Глекен. Не само заради обещанията за бъдеща колумбийска вратовръзка, които има навик да оставя по вратовете на противниците си : ) Възхищавам се на храбреци, дето отсичат: "Дай една карта и ми покажи къде мога да намеря този магьосник!", без дори да се поинтересуват дали атмосферните условия за лов на вещери са подходящи, какви твари ще срещнат по пътя си и кога (if at all) ще се върнат. Знайно е, че седнеш ли да се задълбочаваш в детайли, никога няма да направиш първата крачка от приключението...

"МАЙСТОР ДЖАК: ДОМАШНИ ПОПРАВКИ"

Meet the Castlemans... (книжномомичешка вариация по Джей Роуч)

...едно (не)здраво сплотено семейство, състоящо се от счетоводител-садист и неговата боксова круша-тире-съпруга.

Гас Касълман принадлежи към онзи тип послушковци с благоприлично държание и безукорно поведение, за които никога не би предположил, че  се превръщат в освирепели изчадия, щом се приберат вкъщи. На Гас му харесва да излива натрупаната, старателно прикривана от околните и запазена само за "привилегированите" членове на фамилията, омраза (както и горчилката от неудовлетворените си амбиции) върху по-слабите. Предпочитан ритуал за релаксиране: юмруци в бъбреците, нанасяни с професионална точност и финес, така че да не оставят видими следи. Но да болят. Адски. 

Сийл Касълман, жена и обична жертва на насилника, е учителка. Свястна, всеотдайна и предана. Търпелива. Носеща на бой. И всеопрощаваща. Накратко: идеалният спаринг-партньор за Гас, който с всеки изминал ден става все по-отдаден в любовните обяснения (натякване на непростими "недостатъци") и ласките си (ритници с възпитателна цел). Сийл понася издевателствата, притискайки до гърдите си еднопосочен билет към... битовия алкохолизъм. Отчайващо положение. Май е дошъл моментът да бъде потърсен съвет от специалист.  По (домашни) поправки...

"МОЛЯ ТЕ, НЕ МЕ НАРАНЯВАЙ"

Let's come together. Right now, oh yeah. In sweet harmony... (представителна извадка от парче на The Beloved)

Стигаме до една история с неочакван край. Повярвай ми, прехвърлях в ума си най-различни сценарии за завършек на разказа, но... абе, ще си затрая, за да не ти разваля удоволствието от прочита. Само ще маркирам отправната точка в сюжета: двама непознати (мъж и жена) се забърсват в бар и постигат взаимно съгласие да продължат в по-интимна обстановка обсъждането на парадокса за Ахил и костенурката, проблемите на ядреното разоръжаване и съществуването на Хигс бозона. Аха, правилно си усетил. Бъзикам те. Причината да се усамотят е пределно ясна. И прозаична. Но ти обещавам, че ще станеш свидетел на най-..., хм, да речем "неуместната" увертюра преди секс. Длъжна съм да отбележа, че досега не бях чела разказ, изграден само и единствено на базата на пряка реч. И то - безупречно. Изживях нещо ново и затова просто не мога да се сдържа и започвам да ръкопляскам на господин Уилсън...

НОЕМВРИЙСКА ИГРА

One, two, buckle my shoe... (фрагмент от детска песничка, която Агата Кристи ми тананикаше едно време)

Стихчетата, плюс съответната мелодийка, закънтяха зловещо в главата ми, малко преди да приключа с четенето на "Ноемврийска игра". Всичко започна съвсем невинно - купих си билетче за филм, на което пишеше "хайде да отдадем почит на "Октомврийска игра" от Рей Бредбъри". Не бях чела въпросната Бредбъриева творба, тъй че си нямах идея на какво точно ще отдавам почит и за какво съм похарчила паричките, които допреди миг стисках в шепа. Ох. По-добре да се бях наредила на опашката за посещение на някоя въртележка в цирка (където най-страшното нещо, на което бих могла да попадна, е забравилият да си облече долната част от моряшкото костюмче Доналд Дък).
Уводната сцена, т.е. уводното изречение в стил Иван Атанасов, ме накара да се поздравя мислено за благоразумието да не се заредя с пуканки/начос и кола преди прожекцията и породи в мен неистовото желание да стисна очи, за да не виждам психеделично блещукащия Уилсънов екран. Ама нали съм упорита, вместо да се насоча към изхода, аз потънах дълбоко в седалката и се облещих. Прозвуча рязък сигнал и историята се затъркаля из неблагонадеждните, криволичещи, треторазредни пътеки,  прокопани в главата на един звяр. На един "любящ" татко. Обстановката? Пълно отсъствие. На здрав разум. И едно особено присъствие... Дали ще ти се прииска да спреш да четеш, ей така, от жал, за да не станеш свидетел как главният герой отчаяно се опитва да избяга от онова, дето го е погнало? Неееее!

КОГАТО БЕШЕ ПРЕКРАСЕН

Балетът има нужда от фон, както математиката - от нули. Но е тъжно да си нула. (реплика на Доротея Тончева от филма "Черните лебеди")

Сега ще те запозная с един от най-трогателните образи в сборника, който страда от куп комплекси, но единственият му недостатък, според мен, е липсата на увереност в себе си. Онова прегърбено създание, завряло се там долу, е Дъг - момче по поддръжката на жилищна сграда. Хващаме го в малко неподходящ момент - докато е нагазил до коленете в мръсотия, вторачил се е в нещо желеподобно и се чувства пр**бан по всички параграфи. Хайде да се приближим и да разменим две приказки с него. Питай бедничкия Дъг как би се определил. Гаранция ти давам, унилият отговор ще гласи, че той е от типовете, на които човек би обърнал внимание, само ако ги настъпи или се блъсне в тях без да иска. Даже и тогава не е много вероятно да направят впечатление. На Дъг му е пределно ясно, че не може да те заслепи с очарователен външен вид, нито може да те смае с ораторско майсторство. Социалният му живот е ограничен до мятане на жадни погледи към недостижимите обитателки на кооперацията, колкото до професионалния живот - обичайната му задача е да почиства разни гадости, запушили отводнителната система. Като тази гнусна, неидентифицирана субстанция в краката му... Гледай, Дъг коленичи, за да добие по-добра представа за положението, хич не му се занимава, ама няма мърдане. И тогава... Какво по...?!? Пълзене, просмукване, борба, хленч, беззвучен писък... Защо??? Пауза. Дали това не е краят? Оживял кошмар от "Крадци на тела"? Нова версия на сериала "Война на световете"? Или... нещо съвсем различно?


СЪНИЩА

...and now your dream is real... (гребнато с върха на ножа от песен на Dire Straits)

Чудя се как да опиша разказа по най-подходящ начин. Избери си вариант.
1) Приказка за Франкенщайн, която разглежда познатото чудовище от ново парче, ъъъ, нов ъгъл? Болезнено красива. Ще те изпълни с жал. По горгонски грозна. Ще те ужаси.
2) Втрещяващ наръчник с инструкции "Как да превърнете някого в убиец-социопат" (подзаглавие: "Дори невинната ви жертва да няма съответното генетично предразположение и страстно влечение")? Ще ти се доплаче.
3) Сполучлив опит за доказване на теоремата: "Обществото само създава извергите си"? Ще се засрамиш.
Нужни ли са ти още квалификации? Съгласна съм с теб, да зарежем описанията и да се съсредоточим върху най-важното. В "Сънища" Ф. Пол Уилсън къртовски се е потрудил, за да е стопроцентово сигурен, че ще остави дълбока следа в своя читател. Авторът изважда тежката артилерия и я насочва срещу теб. След като веднъж ти е вдигнал мерника, той няма да ти позволи да избягаш, да извърнеш глава или да закриеш очите си с ръка при гледката. Според него е недопустимо да пропуснеш събитията, които предстои да се разиграят. Недопустимо е да не участваш. Затова те запокитва във водовъртеж. По-точно: влизаш в съприкосновение с ума и сърцето на страшилището. Озоваваш се в сънищата (?) му и ти, абсолютно беззащитен, се изправяш пред спомените му, мислите му, попиваш емоциите му - Страх, Самота, Болка, Гняв, БОЛКА. Ще можеш ли да се съвземеш от тях? И ако да, как ще се справиш с последиците?

ЗАРОД

Animals are not ours to eat, wear, experiment on, or use for entertainment. (слоган на PETA)

Ф. Пол Уилсън не е от хората, дето търпят глупости.  Ако нещо във възгледите ти не му допадне, подразни го или предизвика дълбоко възмущение у него, той няма да си замълчи, ами ще изрази ясно позицията си. Я с унищожителна забележка, я с язвителна реч, я с поучителен разказ. Именно тук се корени една от основните причини да харесвам този автор. Разказът "Зарод" се занимава с чистото човешко тъпоумие, дестилираната празноглава суета и рафинираната вещомания. С онзи вид произлезли от шимпанзетата същества, чието самочувствие зависи от придобиването на първокачествени и уникални материални блага. Независимо от цената. Чувал ли си за чантата "Бъркин"? Всяка достойна последователка на Беки Б. би изпаднала в унес при вида й и би започнала нова Троянска война, за да се докопа до един екземпляр от въпросното произведение на изкуството. В "Зарод" си имаме работа тъкмо с подобна лелеяна чанта. Соленичка ще ти излезе, но купиш ли си я, моментално попадаш в клуб "Каймака на каймака". Чувстваш се привилегирован, богоизбран, с класи над останалите, само защото си окачил на рамото си, гушнал си под мишницата или си приютил в дланта си аксесоара-шедьовър с дискретна щампа. Чувстваш се Някой. Да, обаче марковата глезотийка, носеща подписа на Ф. Пол Уилсън, е малко по-особена. Интересува ли те да разбереш повече за нетрадиционния материал, от който е направена тя? А каква е технологията на производство? Прочети разказа и, след като откриеш отговорите на двата въпроса, ми сподели как би променил посланието на PETA (цитирано по-рано), тъй че да пасне в случая...

СРЕДНОЩНА МЕСА

...Изхождайки от сегашната ситуация, аз си представям една нощ, тъмна като смола, и един самотен човек в нея. Човекът шепне: "Помогнете ми да мина през тази чернилка, помогнете ми да доживея до сутринта, научете ме да обичам." И изкуството трябва да улови тоя шепот, да изведе странника от лабиринта на нощните дебри... (Рей Бредбъри)

Достопочтен равин, гушнал разпятие + католически свещеник, гушнал бутилка + извратен вампир, сияещ в спретнатото си расо, влизат в църква. Не, това не е началото на смахнат виц, нито пък - завръзката на поредната банална история за кръвопийци, ами кратичко представяне на основните герои в "Среднощна меса". Предупреждавам те: дори не си помисляй да се съмняваш в качествата на произведението или да хвърляш камъни по него. Сториш ли го, ще си имаш работа с мен. По-конкретно - с разгневената ми до червено версия, вързала бойната забрадка, яхнала турбометлата и въоръжена с огнемет. За моя милост тази творба е специална. Тя генерира ярка светлина, способна да достигне и до най-тъмния, потънал в прах, паяжини и миши екскременти ъгъл и да го про-/пре-/из-чисти. Тя хваща за ръката изгубения в нощта пътник на Рей Бредбъри и му посочва изхода от лабиринта. От нея те побиват тръпки (но не само от страх). Тя с-/о-грява. Няма да се учудиш, ако ти споделя, че именно тук, в "Среднощна меса" открих своя светлоносец, т.е. любим герой от "Демонични песни", нали? Отец Джо. Представител на рядката порода същества, които биха ме накарали да ги следвам като послушно куче, накъдето и да поемат. Разбираш ли, той вярва. Истински. Пази искрицата дълбоко в себе си. Въпреки че, Бога ми, Джо има достатъчно основания да я угаси. Достатъчно причини старателно да се опитва да се удави в алкохол, да се отърве от душата си и да се превърне в поредното зомби, дето се тътри наоколо. Или да се преобрази в най-обезнадежденото, обезсърчено, цинично и мразещо всичко/всички около себе си копеле, озарявало с мрачното си присъствие тази земя. Е, той почти успява в тези тъй времеемки и трудоемки начинания. Милият Джо си въобразява, че е достигнал сериозни низоти в деградирането (и връщане нагоре няма), когато на портата на бара (въшливата му бърлога) потропва стар приятел - равинът Зев - с молба за помощ срещу шайка вампири-убийци-осквернители. Отец Джо е нужен. По възможност - трезвен. А, освен това - колкото по-бесен, толкова по-добре...

МАЙСТОР ДЖАК: ИНТЕРЛЮДИЯ ПРИ ДУЕЙН

Народът казва: "SOSDD!"
Майстор Джак казва: "Ден, в който не носиш желязо, е като ден, в който си излязъл без дрехи."

Ех, няма спирка! То бива, бива, ама... Нали знаеш, че на кадърните и компетентни хора не им се полага почивка, затрупани са от камари със задачи и винаги трябва да са на линия, за да оправят бакиите на другите? Такъв е случаят и с майстор Джак - отново му се налага да поработи по основната си специалност - поправки и ограничаване на щетите, причинени от зли (мало)умници. При това - в събота вечер. Началото се поставя с една обикновена разходка, в компанията на стара приятелка, и с едно непланирано отбиване в дрогерия. Спонтанното решение отключва скрит Ф.-Пол-Уилсънов механизъм и "Интерлюдия при Дуейн" рязко превключва на шеметни обороти. Внимавай в картинката, защото ще изслушаш лекция по класически и неокласически екшън похвати и ще проследиш демонстрация по справедливо нанесен/ заслужено понесен тупаник. Ще станеш свидетел на бързата мисъл и адекватните реакции на Майстора. Ще се възхитиш на желязното му самообладание и способността му да импровизира в напечена ситуация. Ще се хилиш, гъделичкан от безсрамното му чувство за хумор, което никога не спи и не се колебае да се изяви дори и в най-тегавия момент. Ще пиеш с наслада от неизчерпаемата му, подкрепена с живописни примери, житейска мъдрост. Ще цъкаш с език на глупостта на няколко гангстерчета, дето си въобразяват, че са с най-яките т*пки в квартала и, за да го докажат, решават да извършат обир, като избират погрешния ден, час и място за целта (и погрешния човек, с когото да се е*ават). Ще се опиташ да се скриеш от гнева на една огнеопасна жена, която просто иска да си купи малко шарена козметика, без да й пречат, м*мка му. И... ще научиш какво може да се постигне с няколко флакона "Райд" : )

WHAT? NO, NO, NO, NO! BRING THE BEAT BACK!

Ето това ми се прииска да извикам, когато и последната нота от "Демонични песни"  бе изсвирена : ) Понеже сравнението с кутия шоколадови бонбони "Асорти" звучи точно на място, произнесено от Форест Гъмп, но ако го използвам аз, ще залъха на избеляло от пране клише, ще се огранича до простичката констатация: всяка една от деветте творби, поместени в изданието, си струва прослушването. А знаеш ли кое ми достави най-голямо удоволствие в сборника? Авторовите преддверия към произведенията. Ф. Пол Уилсън ми издаде разрешително да разгледам строителната му площадка и ми разкри: къде, кога и при какви (не)нормални условия го е нокаутирала тухлата на вдъхновението; как е седнал да изстиска лимонада от лимоните (т.е. разказ от цицината); как е тиктакал творческият процес; кой "дърт дебил" му е досаждал и го е ръчкал в името на напредването на строителните работи и т.н. Мистър Уилсън разговаря с мен непринудено и ми намигаше през цялото време. Имах чувството, че правя интервю с легендарен рокдинозавър, който откровеничи пред мен за своите "бебчета", разбирай: албуми (за да не съм голословна: заглавието на един от разказите му се заиграва с парче на Джордж Харисън). Ето защо завършвам настоящото ревю с категорично твърдение. На този етап изпитвам безусловна вяра в:

1) музиката на Бомбай Байсикъл Клъб
2) филмите на Адам Сандлър
3) рекламите на Хайнекен
4) Ф. Пол Уилсън и неговите книги.

: ) Не бързай да излизаш от блога ми.  Ще ти обърна внимание върху още нещо. Страшно се кефя, когато попадам на качествена творба, поднесена ми по качествен начин. Разгледай художественото оформление на "Демонични песни". Дело е на Мирослав Георгиев. Човекът действа със стил и е майстор в представянето на страховити (не)човешки лица, които настоятелно впиват поглед в теб и внушават... Чакай, май е по-добре да откъснеш очи от изображението на корицата, преди да е станало късно. Ако си способен, разбира се. На мен ми е трудно. То е хипнотизиращо. Работа, свършена както трябва! Похвала заслужава и преводачът на сборника - Коста Сивов. Заради отличния подбор на разказите, чудесното въведение, в което представя без излишни подробности както автора, така и творбите, поместени в книгата и детайлните, суперинтересни бележки под линия. Заради компетентното предаване на особеностите на речта на разните герои и сглобяването на конструкции от типа: "ластари от светлина", "гласовете им потекоха през един отворен прозорец", "отговорът ме зашлевява тежко", "лунно-бяла кожа". Но най-вече защото ме запозна с Ф. Пол Уилсън - нов приятел, ъъъ, автор, с когото си пасваме чудесно : )