(ГР)АДСКА ГОТИКА, БРАЙЪН КИЙН

Бягай обратно вкъщи! Глътни си хапчето против страх. Преди хранене и с малко вода. Изчакай да подейства... Едва тогава може да се върнеш при мен. Налага се да си добре подкован. Днес ще се позанимаем с една книга в жанр "splatter-f*ckin'-punk", която надмина очакванията ми. Нямам предвид количеството кръв и вътрешности, дето ще се изсипят върху теб (подобно на гигантски тиган със сос Болонезе), щом разгърнеш страниците. Става въпрос за друго - за героите. "Градска готика" на Брайън Кийн ще те сприятели с група бели агънца, решили да излязат от уютната кошарка и вместо да попасат тревица на познатата тучна зелена полянка у дома, изприпкват в гората, за да докажат, че са от стари кози ярета. Признавам си чистосърдечно, мислех, че сукалчетата няма да устискат дълго преди да се превърнат в среднощната закуска на Кумчо Вълчо. Само дето те ме опровергаха. И ме впечатлиха. Също като юначетата от отбора на Мексико в мача срещу Бразилия от предварителните групи на Световното по футбол. Момчетата и момичетата, доставени лично от чичко Кийн (с шут в г*за, въпреки надписа "ЧУПЛИВО", закарфичен на колета) до самия праг на Злото, първоначално напомнят на втрещени играчи, пуснати да се оправят както (не) могат сред големите лоши батковци от "Селесао", дето са способни даже в края на второто полувреме от двубоя (клането) да изфабрикуват и да приложат поне пет-шест различни начина за атака, при това - скоростно, ефективно и смъртоносно.

Ще бъда още по-конкретна. Брайъновите хлапета съумяват да контролират (що-годе) пръстеновидната си мускулатура и започват да се отбраняват в стил "Гийермо Очоа" - непоколебимия страж на мексиканците. Убедена съм, че всеки вратар би се нас*ал при перспективата да излезе срещу нахъсан, бърз и техничен нападател като бразилското торпедо Неймар, но не и сеньор Очоа. Тоя човек посрещаше даже най-силния удар с гърди, не спря да мисли дори за секунда и винаги беше на правилното място, в правилното време. Демонстрира хладнокръвие, целеустременост и воля до изведе съотборниците си до следващата фаза на първенството. Но знаеш ли кое е най-достойното за уважение негово качество? Успя да вдъхне смелост на съиграчите си да се опълчат на противника и да започнат да контраатакуват. Хей, да не си помислиш, че "Одата ми за Гийермо" е просто опит да си чеша езика, в случая - клавиатурата. Ще сбъркаш. Целта ми е да подчертая, че в "Градска готика" Брайън Кийн ще те срещне с точно такъв тип боец като Очоа - способен да те изкара и от най-големия кошмар цял-целеничък (е, доколкото е възможно). Кой е той? Разбери сам! Обаче първо се препаши с гумена месарска престилка, че ще има да се цапаш...

Преди началото на кървавите събития в романа, милият автор ти отправя приятелски съвет, който има точно същото въздействие върху теб, както и предупреждението "Не гледай надолу!", изстреляно докато вървиш по тесен въжен мост, опънат над пропаст, пълна с Клайвчета Баркъровци. Естествено, че ще погледнеш. Изгаряш от желание да го сториш. И... попадаш в книга-лудница, от която не можеш и не искаш да се измъкнеш. Тя няма да ти позволи да се разсееш или да я оставиш дори за миг. Ще те държи непрекъснато вързан, гладен и жаден. Ще се дразниш на всяко прекъсване, което те отдалечава от нея и ще ръмжиш, подобно на страшилищата, дебнещи между кориците й, срещу нахалниците, наумили си да те занимават със странични глупости. Срещу смелчаците, подредили се в "стена" пред екрана на телевизора ти, докато тече мачът: Шест бели хлапета - Несметен брой чудовища, за Купата на носителите на купи "Градска готика"...

ГРАД-ДОМАКИН НА ДВУБОЯ: "ВЛЕЗЕТЕ ЛИ В КВАРТАЛА СЛЕД ЗДРАЧ, ЗНАЧИ НЕПРЕМЕННО СИ ТЪРСИТЕ НЕПРИЯТНОСТИ. ИЛИ ДРОГА. ИЛИ СТЕ СЕ ИЗГУБИЛИ..."

Филаделфия. Гето. Квартал, из който всеки журналист с инстинкт на лешояд би се разходил с удоволствие. Местенце, където човешките същества отрастват сред мръсни (в най-оптимистичния вариант) прозорци и поредният зацапан/счупен джам няма да им направи никакво, ама абсолютно никакво впечатление. Бунище, чиито обитатели оставят проблемите да гангренясват и да се разсмърдяват до небесата, без дори да се опитат да предприемат нещо. На никого не му дреме за инфекциите на "живущите" там, така че защо и на самите тях да им пука за нещо? В очите им ще прочетеш единствено безразличие, примирение или още по-лошо: ще намериш зееща пустота. Камарите боклук се трупат една върху друга. Наслояват се безжалостно върху белите дробове и постепенно задушават всичко. И да чуват викове за помощ (или изстрели), хората просто покриват уши с ръце (като оная маймунка от  прочутата тройка "Не знам! Не чух! Не видях!"). След време съкварталците се научават да не обръщат внимание на "смущения" от този род и свикват да живеят с тях. А ако някой се опита да се измъкне от помията или да се прави на майстор-стъклар, ще го нарекат "глупак", извинявай - "мечтател". Безрадостен пейзаж. Ала все пак... Докато трае посещението ти, ще откриеш, че не всички лампи на прозорци* в гетото са безвъзвратно повредени или угаснали...
* Бележка на автора: лампа на прозорец = героинята Мери от разказа "Работен ден" на Труман Капоти.

СТАДИОН, НА КОЙТО СЕ ПРОВЕЖДА ДВУБОЯТ: "ДОКАЗАТЕЛСТВО, ЧЕ ЖИВОТЪТ МОЖЕ ДА СЪЩЕСТВУВА НАВСЯКЪДЕ. ДОРИ В ТЪЙ ОТВРАТИТЕЛНИ ДУПКИ..."

Класическите ленти на ужасите те учат, че щом космоизправящите злодеи отстъпват/падат на колене пред теб, значи зад гърба ти разкършва снага нещо в пъти по-страшно от собствените им очарователни личности. Я се обърни и виж... Е, че какво толкова - "съборетина във викториански стил в средата на гетото", ще подчертаеш авторовото описание ти. Влезеш ли, най-много да те лъхне миризма на мухъл и да настъпиш някой плъши екскремент. Или заблуден самотен призрак да те стресне, в опита си да спечели твоята компания за вечерта. Помисли още веднъж и тогава реши дали да зарежеш безопасния си дом и телевизора и да преминеш през прага на самотната постройка, за да се насладиш на мача от първия ред. Зданието е сякаш замислено и проектирано от изверги, изпълзели от "Убийствен-пъзел-избери-си-която-искаш-част". Бърлогата е пълна с капани, задънени коридори, зазидани прозорци и врати, водещи наникъде. Мобилният ти ще се окаже безполезен. "Кухнята" и съдържанието на нейния хладилник биха причинили адско главоболие на всеки съвестен санитарен инспектор и, съответно - истеричен припадък на всеки съвестен готвач. Хрус-хрус. Внимавай, бе - подовата настилка (където я има) се състои от кости.  Най-разнообразни, в това число и човешки. Паяците и техните яйца ще бъдат най-малкият ти проблем, миризмата на гнило ще бъде за теб свеж полъх, а скърцащите дъски ще галят ушите ти - в сравнение с появата на сърдечните ти домакини... Под звуците на тотално сбъркан химн. Сега те са твърде заети, налага се да играят футбол с други посетители и не могат да ти се посветят изцяло. Но потърпи малко, ще дойде и твоят ред да се насладиш на северняшкото гостоприемство...

ОТБОРЪТ НА ГОСТИТЕ: "ИИСУСЕ, АЗ СЪМ ШИБАНА КАША. УЖАСЕНА СЪМ. УСПОКОЕНА СЪМ. Ч*КА МИ СЕ. И ДОРИ НЕ ЗНАМ КЪДЕ, НА МАЙНАТА СИ, СЪМ..."

Имам чувството, че Кийн е запретнал ръкави и е седнал да преработи българската приказка за братята и счупената каруца. В страховита и песимистична версия. Три двойки младежи на прага на колежа: Тайлър и Кери (демонстриращи доста интересни за разчовъркване взаимоотношения), Брет и Стефани (двойка-оксиморон) и Ксавиър и Хедър (пасващи си като две парченца от курабийка с късметче) закъсват с колата в опасен квартал, натрисат се на група намусени цветнокожи, заключават, че ще станат главни обезобразени трупове в следващия епизод на "От местопрестъплението: Фили" и драсват да бягат към по-малко плашещата на външен вид близка старовремска сграда, чиято врата е гостоприемно (и предвидливо) оставена отключена... Потърси личния си букмейкър. Отсега може да започнеш да се обзалагаш кое/кои от децата ще оцелее/ят и ще се измъкне/ат от "Малката къща в Гетото". И да си поблъскаш главата над още куп въпроси, съдържащи местоимението "кой": кой ще се окаже най-слаб психически и физически по време на срещата? Кой - най-издръжлив? Кой ще си закачи капитанската лента и ще поведе групата към Купата, т.е. Дневната светлина? Кой пръв ще извърши нарушение в наказателното поле и ще потъпче моралните си ценности? Кой ще бъде преследван не само от гнусните твари-домоуправители, но и от собствените си угризения? Кой ще прекоси дистанцията дефанзивен страхливец- офанзивен герой- дефанзивен страхливец за най-кратко време, гонен по петите от оживелия си кошмар? Кой ще приключи мача като "желирана лазаня"/"кървавица"? Кой ще вкара гол на домакините от непряк свободен удар? Кой ще стане майстор на финтовете ще успее да открадне топката от противника? И така нататък...

ОТБОРЪТ НА ДОМАКИНИТЕ: "ВСИЧКО Е НАРЕД, ПИСЕ... АКО СЕ ПОКАЖЕШ СЕГА, ЩЕ ТИ ИЗВИНТЯ ГЛАВАТА И ЩЕ ТЕ УБИЯ НАИСТИНА БЪРЗО, ТЪЙ ЧЕ НЯМА ДА УСЕТИШ КАК ЩЕ ТЕ ЛАПАМЕ..."

По-горе споменавам химна на домакините. Знаеш ли кое заглавие би му отивало? "The only thing that looks good on me is you!" Чуваш ли? Най-много сърце и душа при интерпретацията на официалната "национална" песен влага капитанът, който има силно развит вкус към "неделните рокли" от, да кажем, естествена кожа. Виждаш ли оня безразсъдно смел тип, дето завира камерата си в мутрите на изчадията? Това е операторът и в момента се фокусира върху централния нападател, ама не може да го улови в кадър дори наполовина, 'щото гадината е висока над 213 сантиметра. Благодари се, че си на безопасно разстояние (засега) и великанът не е в състояние да те ритне и повали... със смрадта си. Минаваме нататък. Ония нисички, нечленоразделно сумтящи купчинки са халфовете. Играят като младия Вини Джоунс, т.е. гаднярската, и използват зъби (тези, които са им останали в зейналите ями, наречени усти). Накрая стигаме до защитниците - "бебетата". Те не реват за купа. Единственото, от което се нуждаят, е прясно месо. А да - и нови залъгалки. Необходима ли ти е повече информация относно състава на домакините? Как, кога и защо са се пръкнали обитатателите на Къщата? Ще замълча по мулешки и ще те оставя сам да прочетеш романа и да напипаш отговорите. В тъмното... Дали пък тварите не представляват деформираните, бракувани продукти от кръвосмесително, безконтролно (човешко?) размножаване? Или са някакъв изкривен вариант на (д)еволюционна стълбица? Питанките ще си висят тук без коментар. Ала в "Градска готика" има едно изплюто от изчадие твърдение, което ме безпокои: "Това е нашият дом. Нашето място. Тук не могат да ни наранят. Никой човек не може да ни посегне тук.". Почти ми стана жал. Казвам "почти", защото в ума ми непрестанно изниква страница 161 с полезните инструкции относно приемането на протеини...

ГОЛ СЛЕД ГОЛ, ДАЖЕ СЛЕД КРАЯ НА ПРОДЪЛЖЕНИЕТО НА РЕДОВНОТО ВРЕМЕ (ВИЖ МАЧА ФРАНЦИЯ - ШВЕЙЦАРИЯ)

Познай чия врата е пронизвана най-често от нападателите? Точните попадения валят безспир и са толкова светкавични, че дори и печеният Камен Алипиев би се препотил поне 100 пъти, докато ги отразява. На помощ на спортния коментатор се притичва услужливият Брайън Кийн с вещия си маниер на изразяване: "Вложи разочарованието си във въздишка", "Пипалата на мрака сякаш се събраха около пламъка.", " Зад нея бликна смях и я загриза по петите.". Кийн трябва да бъде поздравен не само за живия си изказ, но и за посоката, в която е избрал да движи героите и читателите си. Авторът е от онези престъпни мозъци, дето третират  току-що споменатите две категории като мишки в суперсложен лабиринт. Буквите EXIT блещукат в примамливо, успокояващо зелено нейде в далечината, но дали опитните животинки ще имат силиците (и нервите) да ги достигнат, преди да им се пръснат сърчицата?

Кийн заслужава потупване по гърба и по друг повод. "Градска готика" се явява като учебник по психология на групата: стадото на привилегированите белушковци, със светлото бъдеще зад тях; глутницата на 'лапетата от гетото, на чиито чела по рождение е щампован евфемизмът: "dog without credentials"; и лигата на чудовищата, които чувствителният (прикрит с благоуханна кърпичка) нос на обществото отказва да помирише, т.е. да признае съществуването й. Начинът, по който героите се позиционират в напечена ситуация, разкрива характерите им по-красноречиво от всичко. Дали ще избягат (от преследвачите си и собствените си угризения) или ще пристъпят напред, защитавайки съотборниците си? Дали ще разглеждат ситуацията като видеоигра и ще предложат адекватна стратегия или ще се изпуснат в гащите? А може би и двете. Ще заръсят ли нелепи майтапи, стряскайки околните и избухвайки в кикот, доказващ максимата, че човек се смее, когато иска да запази разума си, или когато е решил завинаги да се сбогува с него? Ще оцелеят ли заедно? Или поотделно? Ще имат ли желание да продължат напред? Ще се изродят ли?  И ще им стигне ли куражът да направят правилното нещо? Да направят НЕЩО изобщо?

Преди да ти кажа "чао" за днес, ще ти разкрия кой пасаж от книгата е най-страшен. За да се подготвиш. Страница 27. ТОВА Брайън Кийн не си го е измислил. Може да бъдеш сигурен.