ЖИВОТЪТ ПРЕД ТЕБ от Ромен Гари (Емил Ажар) - не е възможно журито, присъждащо наградата "Гонкур", да сгреши (и то два пъти)!

Когато започнах да чета "Животът пред теб", нямах конкретна представа с какво се захващам. Единственият ми ориентир бяха трите изречения от анотацията на гърба на книгата. Те се оказаха крайно недостатъчни. Отгръщайки първите страници, се озовах (по-скоро бях грабната, всмукана, от-/по-/ у-влечена) в света на Ромен Гари. И нямаше измъкване. Изгорях. А трябваше да внимавам повече. Предупредителните знаци (псевдонимите на автора, който е руски евреин, са резултат от игра на думи: гари/гори, ажар/жарава) си стоят преспокойно и самодоволно ми се хилят от предната корица: "Казвахме ти ние, ама кой да слуша?!". Да, наистина, сама съм си виновна. По-нататък следва изповедта/коментарът на една лекомислена читателка за срещата й (и то каква) с героите на Гари. По време на тази среща всички останали книги избледняха в съзнанието й. Остана само тази.

Как ви звучи изразът "Животът е пред теб!"? Оптимистично, нали? Чуваме го често, обикновено, когато сме увесили нос и някой се опитва да ни вдъхне кураж, да ни даде надежда. Но как бихте го възприели, ако бяхте десетгодишно дете от малцинствата (като главния герой Мохамед/Момо), с неясен произход, отглеждано от възрастна, трудноподвижна жена (мадам Роза), която през деня е полунадрусана, а през нощта - преследвана от кошмари, свързани с концлагери? При това не се намирате в някой изискан квартал и частна детска градина, а в "пансион" за копелета на проститутки в един от най-скапаните райони на града, населен с пришълци от  цял свят. Там се смята за лукс наличието на една тоалетна за 100 обитатели на даден коптор, извинете, жилищна сграда. Представете си, че за своята крехка възраст сте видели повече от живота (имам предвид неговите най-грозни, уродливи и оставящи неизлечими белези страни), отколкото някой деветдесетгодишен старец. Да кажем, че най-близкото нещо до приятел, което имате на разположение, е един чадър, стъкмен като кукла и кръстен Артюр (виж корицата). А за капак нещата за вас се сговнясват все повече с всеки изминал ден. Какво ще си кажете тогава, ако някой ви подхвърли "Животът е пред теб!"? Как ще ви се сторят тези четири думички? "Страшнички" е меко казано. Принуден да расте, да живее в такава среда, всеки би се огънал, би рухнал, би се превърнал в деформирано човешко същество. Или би прибегнал до боцкането с "щастие", както някои от героите на романа избират да направят. Но не и Момо. Не, той е различен. Рядка порода е. По-точно казано - мелез. Но всички знаем, че мелезите са много по-издръжливи, проявяват много повече и по-добри качества от всеки чистокръвен, изнежен и разглезен пес. И са също толкова достойни за любов, нежност и внимание. Ако не и повече. А колко могат да дадат в замяна на малко грижи и ласки! Но да не се отклоняваме, иска ми се да споделя кога, как и защо Момо се настани трайно в сърцето ми.

Кога? Започна да ми влиза под кожата на страница седма, на девета нещата вече станаха сериозни и необратими : )

Как? Лесно, бързо и неусетно.

Защо?

1. Защото има голямо, щедро и жалостиво сърце. Защото е добър, стойностен човек, въпреки средата, в която вирее. Мисли първо за благополучието на другите, а после за себе си (за справка: епизодите със Супер, с престарелия господин Хамил и болната мадам Роза).

2. Защото разсъждава като страшно умен малък философ. Рядко едно седемгодишно дете ще се сети да те пита възможно ли е да се живее без любов. Може да се издаде отделна книжка с негови интересни мисли за всички аспекти на живота. Би била изключително ценно притежание. В същото време той си остава и типично дете, за което няма нищо по-хубаво и радващо от шоколадов сладолед с ягоди, поръсен с ядки.

3. Защото те кара да се просълзяваш от жал, докато ти разказва как стои с часове пред магазина с милата продавачка или в чакалнята на доктор Кац, с надеждата да получи трошица внимание и една добра дума, или как прекарва "рождения" си ден свит на улицата. Или как, в тежки ситуации, вика въображаеми лъвици, полицаи и клоуни, първите и вторите - за да го пазят, а третите - за да го разведрят.

4. Защото те кара да се смееш, докато описва живо останалите герои (лицето на един от телохранителите на сводника Н' Да Амеде ми напомни картина на Пикасо със своята "симетричност", а самия сводник си представих като копие на Snoop Dogg от клипа към P.I.M.P.). А сцената с обредните негърски танци и песнопения около полуживата от уплаха, току-що свестила се от пристъп мадам Роза, е направо трепач!

5. Защото е жилав, не се предава, не поема по лесния път надолу, колкото и мамещ да е той.

6. Защото не съди другите и ги приема такива, каквито са ( отношението му към мадам Лола е показателно).

Бих могла да продължа с изреждането, но е по-добре да ви оставя сами да откриете всички останали качества, а защо не и недостатъци, на Момо. Успех в начинанието! Това не е дете, а океан. Въоръжете се с точна карта, компас и стабилен кораб, за да го преплавате и изследвате целия.Ще ви е нужно и време в запас. Обаче обещавам, че ще се насладите на всяка минута. Защото разказът на малкия герой засяга широк спектър от теми (религия, наркотици, морални ценности, проблемите на малцинствата, предразсъдъци от всякакъв вид и тяхната безсмисленост, последиците (най-вече върху психиката) от войната, нищетата, болестите, старостта, безмилостното приближаване на края на земния път, самотата, нуждата от любов, подкрепа и приятелство, силата на характера и т.н, и т.н.).

Иска ми се да добавя само още нещо. Чели ли сте "Сянката на вятъра" на Сафон? Е, там героят Даниел попада в "Гробището на забравените книги". Като всеки човек, озовал се за пръв път на това място, той получава възможността да си избере една книга, да я вземе и да се погрижи тя никога да не изчезне, винаги да си остане жива. След като приключих с "Животът пред теб", вече не изпитвам колебания на коя бих се спряла аз. Именно на творбата на Ромен Гари. А ако (пази Боже!) живеех в свят като онзи в "451 градуса по Фаренхайт" на Рей Бредбъри и ми се наложеше да спася/съхраня в паметта си някой роман/стихосбирка/сборник с разкази или пиеси и пр., историята на Момо щеше да е сред първите заглавия, за които бих се сетила. Тя е уникално написана и всяка думичка, сцена и поука от нея си струват!