понеделник, 4 юни 2012 г.

НЕ ПИПАЙ ТАЗИ КНИГА! (важи само за заклети почитатели на Х.Ф. Лъвкрафт)

Две са причините, поради които си закупих "Розата и ключът".
Първо, в анотацията пише, че Шеридан льо Фану е духовен баща на Лъвкрафт. Представих си, че ирландският автор (да, льо Фану е родом от страната на детелините, леприконите и хубавото уиски, а не от тази на петлите, миризливото сирене и висшата мода, както заблуждава името му) е допринесъл за развитието на жанра на ужаса също толкова, колкото и Уилки Колинс -  за това на криминалния роман. Оказа се, обаче, че авторът на "Розата и ключът" може да се счита за баща по-скоро на писатели като сестрите Бронте и Джейн Остин.
Второ, названието на творбата ме изкуши. Заприлича ми на заглавие на средновековен рицарски роман. Тук очакванията ми се оправдаха. Кулминацията на историята е свързана с една легенда за красива девойка, смел рицар, обсада на замък и ... брадва : ) Много е забавна!
Преди да уточня защо не препоръчвам "Розата и ключът" на закоравели фенове на Лъвкрафт, ще споделя няколко думи за сюжета. Той наподобява страшно много приказката за "Снежанка", вдъхновила доста филми, сериали и музикални клипове напоследък. Имаме си красива богата наследница ( девойка в беда), благороден влюбен момък (рицар в блестящи доспехи), "мила" РОДНА майка (архизлодей, горд представител на клуба на социопатите), зам. архизлодей (със специални способности, ако шефката му е Батман, то той е Робин), персонажи в поддържаща отрицателна роля (те не могат да се организират и да мислят самостоятелно, трябва им спойката и твърдата ръка на кралицата-майка), както и положителни герои (сред тях можете да откриете първообраза на Мис Марпъл, весели слугинчета от типа на Дорина в "Тартюф", авторитет, споменаван през по-голямата част от романа, но появяващ се едва накрая, за да разчисти положението и да въдвори ред, и, разбира се, ирландец). Всичко се върти около мотива "Как да разкараме невинното момиче от пътя си за 10 дни" (ако успеем за по-кратък срок, ще има бонус от милейди). Налице са необходимите предпоставки за всяка драма, както и финал, подходящ едновременно и за трагедия, и за комедия. И какво се получава? Смесица от готически, рицарски и любовен роман, театрално представление и "Нравоучителен наръчник по поведение за млади госпожици". Аз лично бих подходила предпазливо към подобен коктейл. За да не ме боли глава после : )
Дойде моментът да обясня на Лъвкрафт-маниаците, защо не трябва да пипат книгата, предмет на настоящия коментар. Освен ако вече не са се сетили и сами.
Да кажеш, че ТОЧНО льо Фану е вдъхновил гореспоменатия американец, е все едно да изтърсиш, че Ботичели със своята картина "Благовещение" е послужил като модел за подражание на Йеронимус Бош. Или пък, че Едвард Мунк е ревностен последовател на школата на Констабъл. Това, което искам да подчертая, е, че "Розата и ключът" просто не е достатъчно страшна. Наистина, тя носи основните характеристики на готическия роман: мрачни и зловещи описания на природни картини и явления, с цел да се повлияе допълнително върху емоциите на читателите, лутане из гори тилилейски (запустели местности, тъмни коридори), престой в лудница, безсънни нощи (озвучени от странни шумове, стонове и истерични смехове), загадъчни срещи (зачезвания, предупреждения и съвети), пъклени заговори срещу неспособни да се защитят създания, зли преследвачи със стряскаща външност, завещания със съмнителни и неясни клаузи, тайнствени сенки от миналото, дочути смразяващи откъслеци от двусмислени разговори и т.н. Но тези съставки се оказват твърде силно разредени със сладкия ликъор в стил "викториански чиклит". Ето какво имам предвид.
На всеки що-годе страховит гореизброен елемент противостои един типичен "Дарси и Елизабет" момент: описания на пасторални пейзажи и великолепни имения, принадлежащи на аристократични семейства, чиито корени може да се проследят чак до Уилям Завоевателя, разходки из  огромни, добре поддържани паркове (плюс пикници и игри на крокет), покани за гостуване в провинциални резиденции, посещения на балове с много танци (и кексчета, пайове, и литри лимонада), лицемерни (отегчителни) празнословия по време на вечеря, безгръбначни душици, паразитиращи върху местния виден благородник, романтични срещи (тайни годежи),  любовни писма/бележчици, уредени женитби (бащи, опитващи да се отърват от дълговете си, чрез дъщерите си), зестрогонци, глупави  момичета, съблазнени от млади пройдохи и т.н. Да не говорим, че дори лудницата в началото прилича на излязла от "Алиса в Страната на чудесата", а не от филма "Готика" например. Единствените по-впечатляващи моменти включват вече споменатата безсънна нощ (впрочем, героинята се справи доста мъжки с нея, ако прекараш една такава нощ в замъка на Дракула, на сутринта ти дават медал за смелост), нагледна демонстрация на методите за усмиряване на пациенти с пристъп, и, стомашна помпа. Ще попаднете на тези трепетни мигове само, ако имате търпение да преодолеете първите триста - триста и петдесет страници. Но ако харесвате Хийтклиф и Кати или господин Рочестър, това няма да ви е проблем.  Ще си изкарате страхотно. Даже изобилието от печатни (пък и всякакъв друг вид) грешки в текста няма да ви развали удоволствието от четенето.
Преди да завърша своя коментар, бих искала да похваля Шеридан льо Фану за някои неща. От големия брой препратки към класически литературни творби, митологични и религиозни сюжети и произведения на изкуството си личи, че авторът е начетен и притежава обширни познания в много области. В романа си той вмъква доза ирония, поставя ударение върху някои социални проблеми и добавя щипка ирландски национализъм. Прави чудесни преки и косвени характеристики на героите си. Заслужава да се отбележи и чувството му за хумор. Герои като  госпожа Фолджамб (има в арсенала си за светски разговор един-единствен лаф и не пропуска да ощастливява всеки срещнат с него), капитан Бам (най-безочливо използващ дамата, чийто кавалер се явява, за да стигне до масата с почерпка преди всички), дон Фернандо Чорапогащника (на сцените с него съм се смяла с глас) и пияният Том Тюксбъри са голяма глътка свеж въздух.
Независимо от всички гореизброени достойнства, книгата си остава недостатъчно въздействащ представител на жанра "готически роман". Тя би накарала да настръхне само някоя наивна представителка на висшето английско общество от 19 век, пристрастена към амонячните соли, докато го чете тайно от всички, на мъждива светлина, в будоара си. Или пък човек, който чете такава история за пръв път в живота си. Или пък съвсем малко детенце, изследващо криещите безброй тайни и приключения съкровища в библиотеката на своите родители.

Няма коментари:

Публикуване на коментар