Пак е утро. Ставаш от леглото и потегляш към банята, докато тихичко (и самодоволно) си скандираш първите стихове от "Илиада". На старогръцки. Не, не си полупобъркан гений, чиято най-голяма радост е да декламира с патос тухлени класически произведения по време на къпане. Да, натъпкал си Омировите песни в главата си само за няколко часа (!), но без да полагаш никакво усилие и без да принуждаваш мозъка си да скача, т.е. да разгръща капацитета си според тоягата. Как си постигнал това? Благодарение на хипнообучението през нощта. Сега из главата ти се търкалят куп нови думички, които бързат да се свържат и да заиграят шестостъпно хоро. Усмиряваш ги с освежителен ултразвуков душ. После се отправяш към кухнята за своята полезна закуска: генетично модифицирани продукти, които никога не са се хранили от естествена почва и никога не са били целувани от слънцето. Докато дъвчеш подобията на парченца румена праскова и ги прокарваш с подобие на домашно кисело мляко, ти:
а) си пускаш холовизията - нищо не подобрява апетита така, както гледането на новини (може би момчетата от Глобалната федерация най-сетне са успели да уговорят икономическия тигър Китай да направи някои отстъпки на сгромолясалия се мечок Русия);
б) решаваш да сърфираш из Решетката (Мрежата е остарелица) - надяваш се да попаднеш на някоя примамлива оферта. Трябва ти ново "суфльорче" - машинка, която помни вместо теб. Достатъчно е да я доближиш до слепоочието си и търсената информация изскача от спомените ти;
в) се чудиш дали да не използваш наночипа, "посаден" в главата ти - за да се обадиш в службата и да предупредиш, че ще закъснееш. Наизустяването на "Илиада"-та покрай новия ви проект май ти е докарало главоболие. Абе, я бъди честен! Мързи те, та две не виждаш...
Избираш една от трите възможности и прекарваш полезно и приятно мързелуването си, ъ, закуската, де. Следва обличане и привеждане в сресан вид. Излизаш със забързана походка от апартамента си, качваш се на покрива на жилищната сграда и хващаш първото летящо такси, което ти видят очите. За нула време пристигаш в офиса и (съвестно?) започваш да се трудиш. Идилия!
Какво (освен ГМО-тата) не е наред в картинката от бъдещето? Първо, забеляза ли, че си сам? Партньор, деца, приятели, златни рибки - none. Отчужденост и самодостатъчност - ей ги на най-близките ти дружки. Второ, тоя комуникационен чип, дето го чоплиш, не те ли притеснява? Мяза на средство за дистанционен контрол. Ами ако някой без/със да иска ти натисне копченцето power off? Трето, как ти звучат съчетанията "имплантатор на личности", "невронен пистолет" и "ламбда хипноза"? Сигурна съм, че не би искал да опиташ значението им. Ще ти загорчи. И четвърто, живееш в интересни времена (по стандарта на китайските проклятия). Човечеството може и да се радва на бейби бум-а в технологиите, но (изненада!) е заплашено от гибел. А най-малкият му проблем е, че е забравило как да се усмихва...
Сега ще ми кажеш: "Човеците сме застрашени? Е, нищо чудно! Who are we gonna call?". Да помислим... The Expendables? Хм, CV-тата им на спасители са безупречни, но не предлагат решение на проблема. В конкретния случай не е необходима груба физическа сила - няма астероид за разпарчетосване или вманиачен гадняр с източноевропейски акцент за залавяне. Заплахата е съвсем различна, но също толкова опасна - хората масово страдат от хронична депресия, галантно придружена от самоубийствен уклон. За ситуацията голяма отговорност носят творците-съвременници: не са създали нито едно литературно произведение или филм с поне малко обнадеждаващ край. Тъй че, ако искаш да осигуриш "светли бъднини" за всички, изхвърли от ума си "последния бойскаут" и набери номера, т.е. чипа на Герман Кънев - "един от последните писатели с оптимистична нагласа". Нужно ти е той да напише такъв роман, който да промени нагласата на обществото, да повиши фактора на добротата. Да накара хората отново да изпитват желание да се събуждат. Всъщност, не може да се обадиш на Герман. За да се свържеш с него, трябва да разполагаш с машина на времето и да се върнеш 140 години назад. Я пак? В гаража имаш паркиран лъскав времеход с чисто новичък надпис "made by Dr. Emmett Brown"? Отлична гаранция за качество... Остава ти да преодолееш всичките си опасения, да се подготвиш за културния шок (все пак ще се сблъскаш с век и половина изостаналост), да яхнеш машинарията и да тръгнеш да търсиш помощ за спасяването на човешкия вид. Точно както правят героите на Кънчо Кожухаров - екип специалисти, водени от психоаналитичката Анджелина Дейвидсън. Смелата дама се е нагърбила с нелека задача, а дори и не подозира, че членовете на оперативната й група може да се окажат с не толкова чисти и човеколюбиви намерения... И че Великите сили следят с всякакви непозволени средства протичането на мисията, планират да си организират бомбастично празненство и да подхванат любимата си игра "да преначертаем картата и да поделим тортата" (по братски?). За да й бъде още по-трудно, Кънчо Кожухаров поставя героинята си и пред допълнително изпитание - влюбването в точния човек...
MY HEAD'S UNDER WATER, BUT I'M BREATHING FINE
Ревюто продължава с цитиране на кратко откъсче от романа. Ако то не те убеди да посегнеш към "Факторът на добротата", всичко друго е безсилно.
"Дишаше учестено, а копринената й кожа от време на време леко потрепваше. В началото бе понечила да се извърне по гръб и да отговори на ласката му, но той притисна рамото й и меко прошепна: "Не бързай." Гледаше безупречно изваяния гръб, по който се плъзгаше дланта му, и се удивляваше на невидимия поток от топлина, който се вливаше от пръстите му в нейното тяло, а светът наоколо изглеждаше светъл, гостоприемен и добър.
Сетне усетът му за ритъм и мярка го накара да забави движенията си и той каза:
- Хайде сега ти да ме погалиш. Само не прибързвай. Аз ще реша кога да се любим.
Докато тя на свой ред се привдигаше на лакът, той избута настрани възглавницата и прилепи буза върху хладния чаршаф.
- Не мога - някак виновно и по момичешки несигурно каза тя. Беше извърнала длани нагоре и ги гледаше с недоверие. - Ръцете ми са празни...
Той се усмихна търпеливо.
- Ще се напълнят. Ти само започни да ме галиш - увери я с убеденост, на която по-късно сам щеше да се удивлява. И с безметежност, която не й даваше никаква възможност да продължи да възразява, притвори очи и зачака.
Ръцете й наистина бяха празни, ала това трая само няколко дълги мига. После долови как в ласката се вля вълна от обич и разбра, че е успял. Неземното усещане за победа му помогна да удържи желанието си, за да й даде време да се наслади и да свикне с новооткритата си дарба да дарява любов.
После отвори очи и се взря в най-красивата гледка на света - надвесена над теб влюбена жена. Усмихна се и я привлече към себе си..."
DANCING IN THE BOOKLIGHT
Писането на ревю за хубава книга е като да танцуваш на хубава музика. Даже да не си роден танцьор, да си зле с координацията и да влизаш в ритъм плахо, пуснеш ли си правилната песен - всичко се променя. Сърцето ти изпреварва краката ти и скача да интерпретира онова, което чува. Останалата част от теб не може да се сдържи и се включва в изпълнението. Мелодията е в душата ти, не ти убягва нито един детайл от нея и успяваш да отразиш всеки нюанс на композицията с движенията на тялото си. Правиш го естествено, свободно и без капчица притеснение, скованост, несигурност. И не ти пука кой те гледа. Чувстваш се великолепно. Както аз в момента, докато завършвам публикацията си. Мисля, че си се досетил защо книгата на Кънчо Кожухаров е толкова ценна за мен. Съвсем простичко казано: пръстите на автора прелитат през точните (за моето ухо) клавиши - пътешествие във времето; приказка за дракон; история с врабче; завладяващ мъжки персонаж и женски образ, който не му отстъпва ни най-малко; интелигентно замислен (особено от психолингвистична гледна точка) картинен код, който крие отговора на заплетена загадка; разговор на тема "писане-власт-отговорност" (трябва да внимаваш, за да не се окажеш опасен като blind-man-shooting-at-the-world писател) и средства за масова манипулация на обществото; подкана за тълкуване на понятието "добро"; разяснения по източна философия (и бойни изкуства); необичайна концепция за елементарните частици "адрони" (тук се усмихвам); обмяна на мнения за най-красивия софийски сезон; чувство за хумор и съответно - съвети как "да прибереш делово усмивката си"; интересни факти (особено онзи за шестте дабълюта) и... резултатът е "Факторът на добротата" - творба, която вълнува в еднаква степен и сърцето, и ума.
Няма коментари:
Публикуване на коментар