четвъртък, 21 февруари 2013 г.

KALLOCAIN

Научих за шведската писателка Карин Бойе и нейната антиутопия "Калокаин" от едно предаване, посветено на скандинавската литература. Заинтригувах се и реших да си купя книгата. Защо избрах именно този роман, писан през далечната 1940, а не някой по-съвременен образец на северното слово, дело на Йон Айвиде Линдквист или Камила Лекберг? Първо, винаги съм имала слабост към всякакви антиутопии/дистопии/какотопии и към каквито още -топии с отрицателен нюанс в началния компонент на думата се сетите. Второ, авторката е живяла през първата половина на 20-ти век, т.е. била е свидетел-очевидец на наистина вдъхновяващ период за създаване на творба от този жанр. Дучето, Хитлер и Сталин са били във вихъра си, а моделите им на управление представляват учебникарски пример за всеки писател, тръгнал по стъпките на Олдъс Хъксли. Приносът на гореспоменатите лидери за "напредъка" на техните общества несъмнено изкушава поезията да изкопира действителността. Ражда се "Калокаин". И тук стигаме до третата причина Карин Бойе да излезе с едни гърди пред своите колеги и сънародници (майстора на ужаса Линдквист и любителката на смразяващи мистерии Лекберг) в моите очи - дамата успява да вдъхнови със своя роман не кого да е, а именно Джордж Оруел. Не бих могла да измисля по-добра препоръка.

Какво? Колебаете се дали да ме послушате и да посетите Световната държава, създадена от въображението на Карин Бойе? Нека ви запозная с Лео Кал, затворник от Химически град номер четири. Господинът е химик и бивш перспективен служител в лаборатория за органични отрови и упойки. Има жена и три деца. През по-голямата част от съзнателното си съществуване той е изпълнявал една-единствена функция - да бъде пълноценен, продуктивен и послушен (леснозаменим) чарк от механизма, движещ Държавата (не се учудвате, че изписвам "държава" с главно "д", нали?). Никога не се е интересувал от своите мисли и чувства, а още по-малко - от тези на околните (освен ако това няма някакво практическо приложение, естествено). Щастлив е да служи на висшата цел - добруването на Държавата - и отрича своите потребности. Затова мисля, че той е идеален гид за вашите първи стъпки в света на шведската авторка. Чуйте какво ми сподели Кал и може би ще съберете смелост да пообщувате с него без моето посредничество. 

"ДЪРЖАВАТА Е ВСИЧКО, А ИНДИВИДЪТ - НИЩО"

"ПРАЗНИК Е ВСЕКИ ДЕН, КОГАТО СЕ СЛУЧИ НЕЩО, ДОВЕЛО ДО БЛАГОСЪСТОЯНИЕТО НА ДЪРЖАВАТА" 

"ДЪЛГ НА ДРУГАРИТЕ ВОЙНИЦИ Е ВИНАГИ ДА СЕ ВОДЯТ ОТ ГРИЖАТА ЗА ДОБРОТО НА ДЪРЖАВАТА"

"ОТ ИНДИВИДУАЛИЗЪМ КЪМ КОЛЕКТИВИЗЪМ"

"КАЖЕТЕ "НЕ" НА ЛИЧНИЯ ЖИВОТ"

"ДА ОТУЧИМ ХОРАТА ДА ВИЖДАТ ЧОВЕК В ДРУГАРЯ ВОЙНИК"

"ВАЖНА Е СПОСОБНОСТТА ДА СЕ ОТКАЖЕШ ОТ СОБСТВЕНАТА СИ ГЛЕДНА ТОЧКА И ДА УСВОИШ ПРАВИЛНАТА"

"ЧРЕЗ ПРИНУДА - КЪМ ПРЕДАНОСТ"

"ТОЗИ, ОТ КОГОТО НИКОЙ НЕ СТРАХУВА, НЕ МОЖЕ И ДА ИСКА НЯКАКВО УВАЖЕНИЕ"

Току-що прочетохте основните лозунги, които осмислят живота на другарите войници от Световната държава. Под "другари войници" имам предвид не специализирана армейска част, а цялото население. Да, цялото. Даже и бебетата са такива - малки патрончета в патрондаша, опасал исполинското Държавно тяло, готови като пораснат безмилостно и себеотрицателно да покосяват врага (войнствено настроена съседна страна или заплаваща статуквото вредна идеология) и с тиха радост, че са изпълнили своята мисия на този свят, да се превърнат в непотребни гилзи. За които на никого няма да му пука. Но нека хвърлим поглед върху условията им на обитание.

Ще ви кажа какво ми направи особено впечатление, докато попивах откровенията на Лео Кал. Свързано е с Държавния апарат. Както във всяко добре развито антиутопично общество, покриващо 101 % от изискванията, налагани от току-що употребеното прилагателно [вкл. и това робите да обичат господаря си и да вярват, че той само и единствено за тяхно добро ги смазва ежедневно - кога с машинно масло (промиване на мозъка и агитации), кога с чук (лов на вещици, нагласени процеси и тежки наказания)], така и тук на преден план стоят Министерството на полицията и Министерството на пропагандата. Образование? Има, разбира се, но то не включва отвлечени, ненужни неща като запознаване с идеите на древногръцките философи или изучаване на направленията в изкуството. Не. Още на осем годинки децата биват отделяни от родителите си и пращани в лагери за подготовка (познайте какъв е нейният характер!), където заменят играчките ("детски експлозиви" !!!) с по-сериозни занимания. Боже! Тук се сетих за малките африканчета в разкъсваните от междуособици  държави на Черния континент, държащи в ръчичките си автомати АК-47 все едно не са нищо повече от тръбички за изстрелване на фунийки. А в очите им се чете, че много добре знаят как да си служат с изобретението на чичко Миша Калашников. И нямат угризения да открият огън. Здравеопазване? Присъства. Нали все пак някой трябва да се погрижи за пораженията от новите химически отрови, разработвани в Химическите градове и тествани върху доброволци. Култура? Да се спрем на киноиндустрията. Тя не се отличава много от съвременната масова холивудска бълвоч - основата й цел е да доведе до затъпяване.  Което пък разчиства пътя и подготвя почвата за внушаване на "правилните" възгледи, ценности, стремежи. Хвърлят се щури пари и средства за филми (насочени към младата и податлива аудитория), рекламиращи "професията" "опитно зайче": Бъди герой, запиши се в Доброволната жертвена служба, позволи ни да те превърнем в развалина, прилагайки върху теб най-новите постижения на нашите учени! Помогни да умножим мунициите си в битката с дебнещия неприятел! А той не спи и чака момента да връхлети твоята ДържаваВ този миг пред очите ви няма начин да не е изникнал Рамбо, сеещ справедливост (справедливост? Не знам, питайте виетнамците) из някоя джунгла. Обзалагам се, че на съвременните му последователи редовно им пускат Първа кръв 2, за да ги надъхат преди мисия. Социални грижи? Тук вече нямам забележки. И как бих могла? Навред господства принципът на равнопоставеността. Всеки другар войник (от най-висшестоящия до най-нисшестоящия) носи стандартни униформи (две - една за работа и една за свободно време. Чакайте, униформа за "свободното" ти време?!), яде стандартна храна (безвкусна, в неособено големи количества, но питателна),  притежава стандартно едностайно жилище (е, създалите семейство и разплодилите се в името на Държавата, са възнаградени с допълнителна стая) и е надарен със стандартен мозък (грижливо подкастрян, според нуждите). Абе всичко е свобода, равенство, братство. Уж. Че са равни, равни са. На Държавата не й пука за мравките в мравуняка, стига дисциплинирано да си изпълняват отредените функции и да не разсъждават много. Братя? М-м-м, не. Параноични доносници, които виждат заплаха и зловреден агент дори в съседското куче. Страхливци, надпреварващи се да клеветят близките си пред властта чрез скалъпени обвинения, за да получат похвала и потупване по безгръбначния гръб.Дори най-върлите поклонници на маккартизма биха се изчервили от срам на това място. Свободни? Я пак: говорим за антиутопия, а не за книжна форма на антидепресант. Държавата контролира всичко чрез своите органи. Във всяко жилище има поставени полицейски очи и уши - апарати, следящи какво става даже и по време на най-интимните моменти в спалнята. Кореспонденцията на хората се проверява и отсява - те нямат нищо против. Домашните им помощници си водят подробен отчет за всеки проведен разговор и го докладват - пак без възражения. Населението се държи в постоянен страх - а знаем от Лъвкрафт, че той е древно и мощно средство, което се подхранва най-добре от неизвестността. Следователно, дезинформационната сянка винаги е налице. И, не на последно място, сред обикновените граждани се внедряват провокатори, опитващи се да предизвикат антидържавна реакция. Получи ли им се мръсотията, Държавата веднага насочва фагоцити към проблемния обект и го поглъща, за да не би той да се репродуцира и да разпространи неудобното си ДНК. Средствата за успешното неутрализиране не се жалят. Именно на едно от тях - калокаина - е кръстена книгата на Карин Бойе.

ЛЕО КАЛ - BEFORE KALLOCAIN ABUSE
(уточнявам, Кал никога не си инжектира калокаин, но контактът с хората, на които го е поставил, води до такъв ефект, че все едно сам си е праснал конска доза)

Страх ме е от излагането на опасни за познатия ми, добре структуриран свят вътрешни и външни влияния! Страх ме е да изляза от пещерата и да видя истинските неща, чиито сенки ме заобикалят... Страх ме е да започна да чувствам... Страх ме е да протегна ръка, защото не знам дали ти ще се отзовеш на моя призив... Страх ме е да поискам... нещо... различно... каквото и да било... Страх ме е...

Ако мозъкът на главния герой на Бойе излъчваше на радиочестоти, горе-долу това биха доловили вашите приемници. Лео Кал не е смел. Той не е от хората, разсичащи лиани с мачете и проправящи пътища сред опасни гори за вървящите след него изнежени изследователи (за тези, които нямат топките да поемат водачеството). Не очаквайте геройски постъпки от химика. Нито изблици на излишни емоции. Ала нуждаете ли се от вярна, безволева пионка-работохолик, копнееща да ви докаже предаността си, Кал е вашият човек. Тъкмо на него му хрумва блестящата идея да докаже безпрекословната си отдаденост на Държавата, като създаде лекарство-серум на истината, което кръщава на свое име. Средството за развързване на езици се разработва с идеална цел - оценката на стойността на другарите войници. Провеждат се предварителни изследвания върху доброволци (от преждеописаната Доброволна жертвена служба) и се оказва, че ефикасността надминава очакванията. Щастливият Кал тичка с отличните резултати, за да се похвали пред големите клечки. Една инжекция и потърпевшият ще си изпее и Държавното мляко! Началството е предпазливо и нарежда допълнителни проучвания. И тук започва началото на края за стария Кал. Екипът му прави неочакван пробив - попада на група хора с меко казано противоестествени разбирания и неудобни за господстващата доктрина убеждения. Те нарушават Закона против недържавните сдружения. Под влиянието на калокаина разкриват немислими за коня с капаци, извинете, за брилянтния учен неща. И неочаквано, техните думи намират отклик някъде дълбоко в рудиментарната душа на Кал. И обсебват мислите му, зазвучават в главата му с упоритостта на песен на Висоцки. И химикът се променя. Също като Монтаг на Бредбъри при сблъсъка му с решените да запазят с цената на всичко живота на книгите си хора.

ЛЕО КАЛ - AFTER KALLOCAIN ABUSE

Не искам вече да съм зомби (б.а. репликата е взета назаем от Айзък Мериън)... Завиждам на тези странни хора... Сякаш им влизам в положението, когато изплакват, че отказват повече да живеят така... че не са щастливи... че търсят да открият отново смисъла в съществуването си... Събудих се... Боже, звездите винаги ли са били толкова ярки? А вятърът... не знаех, че може да шепти така нежно... Нима в очите ти блести отговорът на въпроса, който се страхувах да задам? Нима ме разбираш? Нима двамата сме достатъчно силни, за да променим всичко?

Кал, човече, ти се събуди, щастлив си (намерил си разбиране, а както написа един герой от "Ще доживеем до понеделник" на Станислав Ростоцки: щастието е, когато те разбират.), поставил си си възвишени цели, но злината вече е сторена. Лекарството ти е хит, властимащите го използват по свое усмотрение, за да се освободят от неудобните за тях. Прокаран е Закон против престъпния начин на мислене. Сега вече и мислите на хората не са нещо съкровено, а поредното унищожително оръжие срещу тях. Да не говорим, че преди да ти дойде акълът в главата, извърши нещо много долно, воден от страхливостта. Нещо, което няма да ти дава мира до края на живота ти, убедена съм. Хубавото е, че споделяш историята си с нас. Независимо дали попадне в правилните ръце или не, независимо дали я цензурират или скрият, нея я има. Също като еделвайса - цъфти в неблагоприятни условия и чака някоя заблудена пчела, за да утоли глада и жаждата й. Винаги, когато чета финалните редове от твоята изповед (всъщност хронология на твоята вътрешна метаморфоза), ще си пускам Hurts Like Heaven на Coldplay. Тях не ги знаеш. Съвременна група са. А въпросната песен (с чудесно анимирано клипче) е единственият им продукт, докоснал ме поне малко в хубавия смисъл. И страшно подхожда на пейзажа в историята, която разказваш. Благодаря ти за разходката из твоите спомени, а също и че ми позволи да надникна в личния ти свят. Няма да те забравя.

Е, след като прочетохте параграфите "преди" и "след", ви е станало ясно, че в крайна сметка нашият гид в Световната държава - Лео Кал се оказва голямо разочарование за своите ръководители. Но не и за своите близки. Нито пък за своите слушатели. Защото никой не знае какво носи в себе си наистина - дали е овчедушен последовател или роден да води битки (пък били те и с вятърни мелници), докато не му се наложи да го докаже. А и няма нищо по-красиво от това да наблюдаваш как се ражда искра от утробата на напукана, бедна и камениста почва. Наистина!






Няма коментари:

Публикуване на коментар