ХРОНИКИТЕ НА ПИТАКЪС ЛОР

Имало едно време една планета на име Лориен. Нейните жители съществували в мир, любов и хармония както помежду си, така и със заобикалящата ги природа. Идеални същества, градящи идеално общество, радващи се на спокойствие и благополучие. Как да не им завиди човек? И как да не му се прииска да им разруши пясъчните замъци (разбирай мечти, ценности и идеали)? Естествено, злото не закъснява да надигне свирепа муцуна, да тропне с железен юмрук по масата и да докаже смазващото си превъзходство. Следвайки принципа "Видите ли светлина, угасете я!!! (освен ако не идва от собственото ви оръжие)", с чудовищните си космически кораби довтасват могадорианците. Грозни копелета с още по-грозен характер, опустошили родната си кочина (искам да кажа родната си скална буца, скитаща около някоя достойна за съжаление звезда) и решили да съсипят всяко нещо, изпречило се на пътя им. Тежко им на лориенците! Тяхната планета е обречена. Или пък не? Може би има надежда? Разбира се! Група лориенчета, надарени със "завети" (свръхестествени способности, проявяващи се след навършване на определена възраст), са изпратени заедно със своите "сепани" (наставници) на Земята. Там те трябва да се крият и да се обучават, докато пораснат и станат напълно готови да се изправят срещу гадовете от Могадор. Нелека задача, защото лошите разполагат със свръхмощни средства за унищожение, армия от поробени инопланетянски зверове (гладни, освирепели и разкъсващи наред, без да подбират), а също и с дарбата така да объркат мислите ти, че да се чудиш къде се намираш и да се питаш защо оня грамаден извънземен със змийския поглед се хили обещаващо (съвет от мен: ако нямаш "химера" - вярно животно, способно да променя формата си и да ти спасява кожицата от тегави ситуации - подръка, а мечът ти е предал Богу дух, беж да те няма и недей да спираш да питаш за посоката!). Но да се върнем на бежанците от Лориен. Знам, мислите си, че група малки деца и техните стреснати учители (покосени на всичкото отгоре и от земен културен шок) са лесна плячка за своите преследвачи. Не е точно така. Малчуганите са защитени. Донякъде. От нещо като заклинание. 1, 2, 3, 4 (и така до 9) не са просто номера, дадени на бъдещите оръжия срещу мрака за удобство (за да не се налага читателят да помни досадни подробности като имената им, например). Обаче няма да ви разкривам какво точно  означават тези цифри. Ще ви оставя да намерите отговора сами в "Аз съм номер четири" - първата книга от хрониките на Питакъс Лор (псевдоним на писателите Джеймс Фрей и Джоуби Хюз), посветени на сблъсъка между наследниците на Лориен и завоевателите от Могадор. Прочетох романа преди почти две години и моментално се влюбих както в историята, така и в образите. Особено ми допадна Сам - най-добрият приятел на главния герой Джон -  с неговите откачени теории и още по-откачени тениски, но този, който успя да превземе сърцето ми с щурм, всъщност беше Бърни Косар : ) 

С две думи, "Аз съм номер четири" се нареди сред предпочитаните от мен представители на младежката литература с фантастичен сюжет. Чаках с огромно нетърпение издаването на продължението - "Силата на шестимата". Привърших го наскоро и... Останах със смесени чувства. Раздвоена съм. За първи път не знам коя от двете си половини - добрата (лориенската) или лошата (могадорианската) - да послушам. Затова реших да напиша коментар първо от името на едната, а после - от името на другата. Да видим чии доводи ще бъдат по-убедителни.

"СПЛОТЕНИ СМЕ СИЛНИ"

(Коментар на доброто ми аз, поддало се на сантименталната си природа и хубавите спомени, останали от "Аз съм номер четири")

Какво е общото между двойките имена Били Уайлдър и Джак Лемън, Люк Бесон и Жан Рено, Мартин Скорсезе и Леонардо ди Каприо, Педро Алмодовар и Антонио Бандерас, Адам Сандлър и Роб Шнайдер? Нямам предвид очевидното (че става дума за режисьори/продуценти и актьори), а нещо друго - успешното и ползотворно сътрудничество, родило не един и два хита. Същия резултат наблюдаваме и при съвместната работа на Джеймс Фрей и Джоуби Хюз на книжното поле. Двамата се допълват отлично. Доказателство за това е новият им роман "Силата на шестимата". Фразата "сплотени сме силни" важи в пълна степен не само за персонажите, но и за авторите.

 В "Силата на шестимата" вниманието на читателя приковават две сюжетни линии. Едната проследява приключенията на вече познатите от "Аз съм номер четири" герои: Джон, Сам, Бърни Косар и Шест. След събитията в първата книга тримата другари и кучето трябва да се покрият (за главите им е обявена тлъста награда, което означава, че не само полицията и големите злодеи са по петите им, но и всеки негодник, занимаващ се с лов на престъпници, се юрва да ги гони), да поближат рани  (телесни и душевни) и да съставят план за по-нататъшни действия (намиране на сигурно убежище, график на тренировките "как да разплачем майчицата на могадорианците", издирване на останалите лориенски момичета и момчета, пръснати из цялото земно кълбо и т.н.). Общите им усилия да си стъпят на краката са възпрепятствани от възникването на любовен триъгълник (закъде без него?) и от едно разтърсващо писмо, разкриващо факти около произхода на Джон (както и нещичко за Сам).

Другата сюжетна линия ни запознава с Марина, известна също и като номер 7. Девойката се укрива заедно със своята сепан във високопланински  манастир/сиропиталище в Испания. Мястото е мрачно и студено, а характерът на монахините не е по-топъл и приветлив. Да не говорим, че наставницата на Марина е изгубила всякаква вяра в каузата "да спасим Лориен" и се е отдала на пост и молитви, оставяйки повереницата си да се обучава и да развива заветите си както сама намери за добре. Единствената светлина в живота на момичето е рисуването (да си призная, тя ме спечели тъкмо с отношението си към него). Друг живителен лъч е (никога не бихте се досетили) селският пияница Ектор Рикардо. Голяма скица. Нека останем на вълна изобразително изкуство - ярък, весел цвят (нанесен върху еднообразното ежедневие на Марина щедро и с размах) представлява мъничката Елла, която обещава да я пази от всички и от всичко. С такава защитница до себе си всеки би се почувствал способен да сече глави на змейове : ) А на номер 7 много скоро ще й се наложи да го направи. Независимо дали се чувства готова или не.

Нови герои (симпатични и запомнящи се), близки срещи от нежелан вид с могадорианска сган (толкова близки, че да усетиш зловонния  дъх на нашествениците), мащабни бойни сцени (включващи нещо като дъщерята на  Годзила, мачкаща де що свари в полза на добрите), провеждане на операции "в тила на врага" (инициаторите им са смели до глупост или по-точно глупави до смелост), разкриване на неочаквани тайни (ама от тези дето променят целия ти свят в един миг), както и доста точно описание на болестното състояние "влюбен" - ще се сблъскате с всичко това, прелитайки през страниците на "Силата на шестимата". Мисля, че пътуването ще ви хареса.

"УЖАС!!! КЪДЕ МИ Е САНДЪКЪТ???"

(Коментар на злото ми аз, смучещо вдъхновение и настървение от неоправданите си очаквания относно "Силата на шестимата")

Няма да започна като наивната си половина с цитати в стил "хан Кубрат", нито ще ви питам какво е общото между двойките Гийермо дел Торо и Котарака в чизми и Ози Озбърн и щерка му Кели. То е ясно. Никога, ама никога не е трябвало да им минава през главите, че да работят заедно е готина идея. Не ме разбирайте погрешно. Не искам да кажа, че Джеймс Фрей и Джоуби Хюз трябва да проклинат деня, в който творческата искра е припламнала между тях (или между техните агенти). Двамата по принцип са добър екип. Но техните отрочета "Аз съм номер четири" и "Силата на шестимата" си приличат с "Шрек Първи" и "Шрек Четвърти", с "Пълен мрак" и "Хрониките на Ридик", а защо не и с "Ченгето от Бевърли Хилс 1" и "Ченгето от Бевърли Хилс 3" по един много съществен признак - страхотно е, че първите ги има, колкото до вторите - ядват се, но и да не фигурираха в световното културно наследство, никой не би усетил липсата им. Фразата, която обобщава най-точно новата рожба на Фрей и Хюз е "Къде ми е сандъкът?". Не се шегувам.

В "Силата на шестимата" вниманието на читателите раздвояват две сюжетни линии. Едната проследява идиотщините на познатите ни от "Аз съм номер четири" герои: Джон, Сам, Бърни Косар и Шест. Думата "идиотщини" е комплимент за тях. Мога (и искам) да бъда по-гадна. Но заради Бърни Косар ще се въздържа. Да, само заради кучето. Сам вече не ми е любимец. Някъде по пътя е загубил свежестта, чувството си за хумор и шантавите си тениски. Джон не остава по-назад. Той се е разделил с  половината от коефициента си на интелигентност и с 90 % от коефициента си на полезно действие. Шест не е за изхвърляне, обаче засенчва другарчетата си от мъжки пол - има по-здрави cojones от тях (в преносен смисъл, разбира се). Тримата умници (с това епитетче пак проявявам милост) не могат да постигнат съгласие дали да хукнат да помагат на изпадналите в нужда останали лориенски номера (задача от първостепенно значение по нескромното ми мнение), дали да търсят сандъка на Джон (пълен с важни предмети и ключови указания за спасението на Лориен, нашичкият губи и него, наред с почти всичките си ценни качества) или пък - да седнат и да се разберат кой кого харесва и иска да сваля.

Другата сюжетна линия ни запознава с Марина, известна също и като номер 7. Нищо лошо не мога да изсъскам против момичето, криещо се от страшните извънземни в католическа света обител и оставено без надзор от вманиачената си по религията наставница. Марина е страхотна, но има и очеизбождащ недостатък - и тя като Джон си прекарва по-голямата част от времето в търсене на своя сандък. Голяма работа, все ще изскочи отнякъде. Има по-належащи работи за вършене. И още нещо. Номер 7 привлича читателите към себе си и открадва шоуто от нищичко неподозиращия видиотен Джон. Не разбрах, кой е главният герой, все пак? Или Фрей-Хюз са поели по стъпките на крал Артур, създавайки Задругата на героите на Кръглата маса - всеки от които е еднакво важен и необходим? Ако е така, то по-добре всяка отделна книга от планираните шест да бъде посветена на отделен персонаж. Наистина, няма да издържа още четири романа, в които Джон се терзае коя девойка да определи за дама на сърцето си. Ще ми стане скучно. За да не ви се сторя прекалено заядлива (абе всъщност съм си точно такава), ще отбележа, че споделям мнението на слънчевата си половина относно Ектор Рикардо и Елла. Харесвам ги. Но си мисля, че образът на Ектор е повърхностно разработен и има доста по-голям потенциал, останал незабелязан от авторите/редакторите/коректорите на романа. Жалко!

Нови герои (заблудени и несъобразителни, като един от тях - Крейтън - спокойно може да носи името Кретен), близки срещи от досаден вид с могадорианска сган (не само добрите момчета са затъпели, лошите също бързат да докажат неограничената си глупост), мащабни бойни сцени (развръзката в тях настъпва по-бавно от края на песен на надрусана рокгрупа от седемдесетте, забиваща посред фестивал-оргия и предвождана  от страдащ от нарцисизъм вокалист, въобразяващ си, че ломотенията (и тялото) му са манна небесна за опиянените фенове)(не преувеличавам, докато свърши екшънът, се научих да плета, да бродирам и вече можех да се похваля с няколко готови изделия), провеждане на операции "в тила на врага" (по-конкретно, в пещерата-щаб на злите извънземни, където може да се насладите на цяла камара клишета. Пример: зелено клокочещо езеро с неустановен състав, в центъра на което стои търсеното от героите "съкровище"), както и сладка (та чак лепнеща) сцена на нежност между Джон и Сара (неговото първо либе) - ще се сблъскате с всичко това, газейки из страниците на "Силата на шестимата". Мисля, че потъването няма да ви хареса.

Уважаеми читатели, представянето на коментарите на двете ми половини приключи. Не знам вие на какво мнение сте, но на мен ми се струва, че силите и възможностите им са изравнени. А може би греша? Едно е сигурно. Възторгът, завладял ме след прочита на първата книга на Питакъс Лор, бе помрачен от разочарованието, породено от нейното продължение. Дано Фрей и Хюз да се стегнат и с оставащите романи да завоюват отново предаността на феновете си.