ИГРАТА НА АНГЕЛА от Карлос Руис Сафон - OUTTAKES

В първата публикация за "Играта на ангела" имахте възможността да се запознаете с впечатленията, които книгата породи у моята тъмна половина. Госпожица Bookgirl се оказа права. Наистина е пропуснала някои неща. Те не ми дават мира. Като камъче в обувката. Затова бързам да ги споделя с вас. В края на краищата, аз също имам право на мнение, нали така?  : ) Обещавам да бъда кратка. Поне ще се опитам. Ама като се знам каква съм ...

6 НЕЩА, КОИТО НЕ БЯХА ПОМЕСТЕНИ В ПЪРВОНОЧАЛНИЯ КОМЕНТАР

(А ТРЯБВАШЕ)

1. Напълно разбирам как се чувстват посетителите на "Гробището на забравените книги", доловили зова на някоя творба. Книгата  те намира. Точно, когато имаш нужда от нея. Точно, когато си готов не само да я прочетеш и разбереш, но и да докоснеш душата й със своята (това последното е най-върховното изживяване!). Сафон е абсолютно прав. Доказано е. Веднага давам пример. През лятото прекарах една седмица в градче, което се оказа приятна изненада за мен (градчето, не прекарването). Никога не съм си представяла, че на главната крайбрежна улица ще открия дъъъъълга, дъъъъъъълга редица от сергии, затрупани не с обидни за добрия вкус сувенири, а с книги! И то всякакви! Произведение на Лъвкрафт кротко си съжителстваше с романче от Л. Дж. Смит, то пък срамежливо гледаше към съседа си - дебел том на научна тема. Да кажа, че се почувствах като дете в сладкарница е равносилно на сериозно подценяване на ситуацията : ) Хищният блясък в очите ми малко стресна продавачката. След като прегърнах (буквално) новите си притежания, наивно си помислих, че съм приключила с покупките и няма да харча повече. Чиста самозаблуда. Откъде да знам, че мястото, на което съм попаднала, е също така пагубно за любителя на книгите, както Лас Вегас за заклетия комарджия? От всеки ъгъл ме дебнеха изкушения. Даже във всичкопродавницата, където се отбих да търся ластичета за коса, не бях в безопасност. Съпротивлявах се смело и вече се тупах по рамото, горда с проявения самоконтрол, когато Я видях. Стоеше си съвсем тихо, забутана в едно ъгълче. Скрита в сянката на претенциозна псевдоисторическа залъгалка от 500 страници. Побързах да взема малката книжка (малка САМО що се отнася да обема) в ръцете си, нежно Я разлистих, за да се уверя, че не съм сгрешила  и ... повече не Я пуснах.
2. Познавах един господин Семпере в реалния живот. За съжаление той вече не е сред нас (мир на праха му!), но остави след себе си дълбока следа. Обичаше и познаваше книгите, посрещаше с блага дума всеки свой клиент (и бъдещ приятел), винаги беше готов да подаде ръка. Човек с щедро сърце. Също като героя на Сафон. Някои от най-ценните ми помагала носят печата (буквално и преносно) на неговата книжарничка. Един от основните източници за дипломната си работа открих именно там. Да не говорим, че ми е изпращал книги по пощата на свои разноски. Без да съм го молила. За да ме изненада. И не си мислете, че съм се радвала на някакво специално отношение. Не. Той беше такъв с всички. Доказват го многобройните фотографии с щастливи клиенти/приятели, окачени с любов на една от стените на магазинчето. "Играта на ангела" ми припомни всичко това. Хубавото е, че добрите хора не се намират само между страниците на книгите.
3. Би било неподопустимо (и непростимо) да не отбележа прекрасния превод, дело на Светла Христова. Тя прави пътуването в света, създаден от Сафон, още по-леко, приятно и незабравимо. Нещо повече. Никъде, ама наистина никъде, не си личи това да й е коствало и най-малкото усилие. Също като дреха от изкусен шивач, чиито шевове са на практика незабележими. Чудесно свършена работа!
4. Андреас Корели. Госпожица Bookgirl тръбеше, че й е любим персонаж. От това, което е написала, обаче, на мен ми се стори, че повече симпатизира на Давид Мартин. То се е видяло, аз трябва да поправя оскърблението, нанесено по този начин от нея на горкия издател. С едно изречение: Карлос Руис Сафон е успял да изгради образа на един от най-интелигентните, вдъхващи уважение, страх (на места - възхищение), целенасочени и безмилостни злодеи в литературата.
5. "Много шум за нищо" - сетих се за тази пиеса на Шекспир (и за забавния филм на Кенет Брана), докато Давид се правеше на купидонче и благородно оплиташе в мрежите си двама нищо неподозиращи (в началото) млади. А разправя наляво и надясно, че бил лош човек. Кой ще му повярва? Всъщност, точно това ме спечели в него. Че е къс самородно злато без никаква представа за истинската си стойност. Другият филм, който си припомних, четейки, беше "Топло". Майсторите, заели се да прокарат електричество в Къщата с кулата, са също толкова кадърни, колкото своите колеги от българската комедия. В романа на Сафон, обаче, е по-подходящо заглавието "Светло" : )
6. Шеридан льо Фану. Той е обект на друга моя публикация. Какво търси тогава тук? Ами много просто. В "Играта на ангела" Давид Мартин посещава "Гробището на забравените книги" многократно. Има пълната свобода да си избере която и да е творба. Натъква се на произведенията на ирландския писател на няколко пъти. И ги подминава. Споделям вкуса му. Е, може би съм малко несправедлива. Льо Фану е добър в описанието на подтискащи природни картини, внасящи смут в душата на читателя. Добър, но не чак колкото Сафон.

Това е. В общи линии. Тези шест точки, които изложих пред вас, дообясняват (надявам се) защо се превърнах във вярна почитателка на Карлос Руис Сафон. И защо го чувствам толкова близък. Чакам с нетърпение следващата част от тетралогията, тъй като тя обещава нова среща с Фермин от "Сянката на вятъра". Да си призная, в "Играта на ангела" той ми липсваше ужасно. Но пък се запознах с Изабела!