петък, 14 септември 2012 г.

ИГРАТА НА АНГЕЛА от Карлос Руис Сафон

Ако сте прочели предишната ми публикация, ви е станало ясно, че напоследък съм твърде заета да замислям жестоко отмъщение, включващо ремъци, зъболекарски инструменти и извратеното ми въображение. Поради тази причина (а и понеже ми наду главата с молби) позволих на алтер егото си, г-ца Bookgirl, да напише мнение за тази книга. Много й е харесала. Била особено запленена от образа на Андреас Корели. Да ви кажа, не се учудвам. Нали знаете, краставите магарета ... В случай, че се срещате за първи път с моето друго аз, хвърлете поглед на коментара ми за "Робокалипсис". Там ще откриете повече дезинформация за нея. А сега ви оставям в нейната съмнителна компания и ви пожелавам приятно четене! Такааа, къде ми бяха клещите ...

Мили мои студенти, какво прекрасно утро, нали? Как сте, деца? Надявам се, че сте прекарали един чуден уикенд! Какво? Защо ме гледате така стреснато? И на мен ми се случва да съм в добро настроение. Е, вярно, че е веднъж годишно ... Ами вие? Свалете тези озадачени изражения! Косьо (да, младежо, знам името ти), не се плаши, няма да те изям. И спри да се чудиш къде да си скриеш пищовите. Не изпитвам желание да ви препитвам днес. Отменям колоквиума. Може да си поемете дъх. Не се шегувам, бе! Спокойно! (Не, Лили, не съм прекалила с енергийните напитки, много мило от твоя страна, че се интересуваш.) И така, добрите новини за вас не свършват дотук. За днес бях планирала да ви разкрия още една от омайните страни на биохимията. С голямо желание се подготвях да ви посветя в тайните на цикъла на Кребс! Само да знаете каква страхотна презентация направих на PowerPoint-а! Но господин Сафон промени намеренията ми. Грешиш, Петре, господин Сафон не е името на домашния ми любимец. (За твое сведение, питонът ми се казва Карамелчо, а златната ми рибка - Вълкодав.) Не ме разсейвай, момче! Говорех за намеренията си. Вместо да се опитвам да ви наблъскам в главите имената на двайсетбуквени (в най-благоприятния случай) ензими и да ви накарам да разберете (Сизифов труд от моя страна) механизма на протичане на реакциите (ако успея, ще е все едно, че съм почистила Авгиевите обори), реших да ви представя една книга. Белким ви окаже благотворно влияние. Не бързай да ликуваш, Лили, нямам предвид "50 нюанса сиво" (мислиш, че не те видях да я четеш в петък, докато рисувах митохондрии по дъската?). Смешно ли ти е, Косьо? Я да ти видя тениската! Какво пише на нея? "Lukyanenko Rules!!!". Напразни надежди, дете. Не ми се занимава с руска фантастика (колкото и мераклийски написана да е тя). Имам за вас нещо много по-добро. Обещавам, че ще бъде еднакво интересно за всички ви. Да, има и разтърсваща любовна история, и зловещи тайни, и сцени на ужас и насилие, и ... Ще видите ей сегичка! Затегнете коланите, отворете съзнанията си, излитаме!

ИГРАТА НА АНГЕЛА
от
Карлос Руис Сафон
аlso known as
Изключително интригуваща личност с богат душевен свят
(иска ми се да го познавам лично)


"Играта на ангела" е книга втора от мащабен проект, замислен като тетралогия. За първата от четирите части, "Сянката на вятъра", може да научите повече от коментара на моето добричко аз - книжното момиче, публикуван в едноименния блог (лееко нарцистично от нейна страна да го кръсти на себе си, как ви се струва?) преди 2-3 месеца. Хубавото е, че не е задължително да сте чели "Сянката ...", за да се потопите в "Играта ... ". Имате възможност да започнете с който си поискате от двата романа, изборът е ваш. Добронамерен съвет: пристъпете към историите в правилната последователност. Удоволствието е двойно по-голямо.

За какво се разказва в книгата, предмет на днешната ни лекция? Това е все едно да попиташ как да кажеш "нали" на английски. Предвид разнообразните форми isn't he, do they, have you, aren't I, отговорът не би могъл да бъде поставен в рамките на едно изречение. Е, всъщност би могъл, но няма да е точен, ясен, добре структуриран и изчерпателен. Затова е препоръчително да се  замислиш, преди да дадеш компетентно мнение. Същото важи и за творбата на Сафон. Дълбоко се съмнявам, че съм в състояние да обхвана и представя накратко всички теми, засегнати от испанеца. Нито пък бих могла да опиша в детайли чувствата и асоциациите, които неговият роман предизвика в мен. Най-малкото, ще забравя да ви обърна внимание върху нещо и после ще ме е яд. Почти на всяка страница откривах изречение, достойно да даде началото на увлекателна/оживена/разпалена дискусия. Някой ден, когато съм пак в добро настроение, ще отворим книгата и ще си изберем откъс от мястото, на което сме попаднали. Гарантирам ви, че ще се намерят поне две-три интересни разсъждения, които може да коментираме по време на нашите упражнения. А сега ще ви представя съвсем опростен вариант на сюжета. Доколкото е възможно да се опрости нещо така добре планирано и изпипано до най-малката подробност.

Място на действието: Барселона.
Време, в което се развива действието: първите десетилетия на 20-ти век.
Главен герой: Давид Мартин -  полусирак. Баща му (ветеран от Филипино-Американската война, водена през 1899-1902) е далеч от представата за любящ родител. Твърде е зает с опитите си да избяга от смазалата го действителност. И да избива (буквално) вредните навици (четенето на книги) от главата на сина си. Майката е още по-прекрасна "личност". Зарязва мъжа и детето си без следа от угризение. Оставя Давид (като току-що родено нежелано кученце, хвърлено в окъсан кашон на пътя) на експертните, топли грижи на бившия войник. Предполагам, няма да се изненадате, че момчето боледува непрекъснато през детските си години и животът му се крепи на косъм. Вместо да играе на воля с връстниците си, е принуден да гледа отстрани. Единствената му утеха са книгите. Тук се сетих за Мартин Скорсезе, само дето като малък той намира отдушник в ходенето на кино. Приликите не се изчерпват с това. Скорсезе решава да стане режисьор, а Давид (сигурно се досещате) - писател. За начало, след като става свидетел на убийството на баща си и се оказва в безизходица, постъпва като момче за всичко в редакцията на един вестник. Там се среща с богаташкия син Педро Видал (автор на статии и булевардни романи), който го взима под крилото си. Именно благодарение на препоръките на Педро, Давид получава своя шанс. Започва да пише кратки разкази за вестника. По-късно се заема със създаването на поредица от романчета за масова употреба със страховито-загадъчен сюжет. Доходоносно начинание. Влюбва се. Вредно за сърцето упражнение. Скъсва с издателите си, за да се посвети на нещо истинско - "Стъпалата към небето" - творба, каквато би се гордял да остави след себе си. Целебно за духа и безмилостно към джоба решение. В един момент се оказва, че е останал съвсем без нищо - и в личен, и в професионален план. Губи здравето си. Гвоздеите валят като из ведро и се забиват безжалостно един след друг. Тогава? На сцената, след дълго и търпеливо дебнене, излиза загадъчният господин Андреас Корели - издател/рицар с подозрително блестящи доспехи. Той отправя неустоимо предложение на бедния писател. 100 000 франка + сбъдване на най-съкровеното желание. В замяна на? О, нищо особено. Трябва просто да продължи да прави това, което му създава най-голяма радост - писането. Няма ли уловка? Аха, има. Корели изисква нещо по-специално. В своя труд Давид да създаде и разработи нова религия. Краен срок - дванайсет месеца от получаването на поръчката. Издателят е наясно, че горкият човек е пре.бан отвсякъде и няма начин да откаже (според мен Корели се излага. Давид не е предизвикателство. Лесно е да подхлъзнеш някого, в чието лице всички врати се затръшват). И наистина, следва положителен отговор. Сделката е сключена. Връщане назад няма. Какви ще са последствията от нея върху живота на окаяния писател? Ще разберете само, ако се осмелите да потънете в света на "Играта на ангела", мили мои млади хора. Ще ви кажа само, че последните стотина страници от романа се четат на един дъх. А Давид Мартин ме привлече много повече, отколкото Даниел Семпере и Жулиан Каракс (главни действащи лица в "Сянката ...") взети заедно. Нещо повече. Жарта, с която Давид се впуска да напише "Стъпалата към небето" (помните ли? Онази, Истинската творба), силно ми напомни за героя на Александър Карапанчев от "Приказка за поета".

С какво още, освен с образа на младия писател, ме спечели господин Сафон? Водете си бележки!

Трябва да споменем, че с втория си роман той успя да затвърди положителните впечатления, които остави у мен с първия. Говоря за неоспоримата му дарба на изкусен разказвач. По-точно:

- Тънък усет при избора на декорите - вътрешни и външни. Къщата с кулата е като излязла от класически психотрилър, да не говорим за местата, които Корели избира за срещи с подчинения си.
- Вещо бораване със специалните ефекти. Метеорологичните условия почти винаги се съобразяват с настроението на главния герой. Както може да предположите, вали доста често, а и вятърът е един ... Авторът заслужава Оскар за foley artist. Струваше ми се, че чувах всяко зловещо проскърцване или прокрадващи се стъпки в романа.
- Отлично познаване на човешката душа, особено на най-мрачните й кътчета. Сафон е наясно с всички наши страхове, надежди, мечти, качества и недостатъци. Точно затова му е толкова лесно да предизвика  гама от емоции (безпокойство, потрес, възбуда, тъга, ...), докато атакува безжалостно  сетивата ни  чрез словото си. Офанзивата му е повече от успешна. Поне за мен. Все едно виждах със собствените си очи отвратителната картина, когато една от героините се нагълта доброволно с отрова (явно е била почитателка на Флобер и на драматичните изблици). Сякаш чувах плача на Кристина, погълната да пише писма, обречени да останат без отговор, или смеха на Изабела, докато нарочно се закача със своя ментор. Мога да се закълна, че усетих мириса на гнилоч, щом Давид отвори отдавна заключената врата на една от стаите в прокълнатата си къща. Наистина почувствах допира на луксозната хартия за писма, която Андреас Корели предпочита да използва за подмамващата си кореспонденция. И, накрая, споделих трапезата на стария Семпере и младия писател. Вкусът на топъл хляб със стафиди + прясно сирене от Бургос е още в устата ми.
- Прозорливост по отношение избора на теми. Целевата група на Сафон е пъстра (ала силно се съмнявам, че той е от онези писатели, чието основно занимание е да седят и да се чудят с какво да наблъскат производствения си продукт, за да се продава по-добре). "Играта ..." е еднакво увлекателна както за мъже, така и за жени. Би могла да се разглежда на няколко нива - като роман на ужасите, фантастичен роман, криминална или любовна история, напрегнат трилър, пътеводител (да, не се шегувам, ако някой ден посетя Барселона, ще си взема книгата с мен и ще потърся Ла Рамбла, както и творенията на Гауди), ръководство за начинаещи писатели (тази част е особено духовита и ми е любима), историческо свидетелство, философска творба, разкриваща преимуществата на диалектиката (повече по този въпрос - след малко), антивоенен манифест и т.н.
- Блестящ подход при изграждане на диалозите. Става дума за тези, които Давид води с обсебващия си шеф - Корели и с Изабела - великолепната си, цапната в устата асистентка. Първите са образец на ораторското изкуство. Ако сте решили да водите спор на богословски теми, "Играта ..." ще ви снабди с необходимите муниции, а и с печелившите стратегии. Точните попадения са гарантирани. Четейки, се сетих за Сократ (Давид цитира една негова прочута реплика) и за Платоновите диалози (от всички, с които съм се запознала, най-много харесвам "Пирът", но съм ги разгръщала отдавна, трябва пак да им хвърля поглед, може би ще видя нещата от друг ъгъл). Колкото до препиранията с очарователното момиче, те са шеговити, закачливи, хапливи и грабват с остроумието си. Истинска наслада за читателя!!! Браво, г-н Сафон, браво!
- Изключителен подбор на персонажи. Досега не може да не сте усетили слабостта ми към Давид. От начина, по който ви описах Изабела, си личи, че тя влезе с гръм и трясък в сърцето ми и няма намерение да мърда оттам (т.е. в моите очи  тя повтори подвига на Нурия от "Сянката ... "). Другите ми фаворити са: пазителят на книгите Исаак Монфорт с благия нрав, достолепният дон Густаво Барсело, любопитният дон Анаклето (все познати от първата част лица), неповторимият дон Басилио, симпатягата с дългото име Хосе Мария Бротонс, книжарят Семпере  и неговият срамежлив син (съответно дядото и таткото на Даниел от първата част), Маруха Лютата чушка, доня Кармен и безукорното й чувство за чистота и ред. Последните две сладурани (плюс Бротонс) са представители на галерията "колоритни - незабравими - майсторски обрисувани" третостепенни герои (нещо като образите, в които се превъплъщава Надя Тодорова в българското кино, именно те са солта в манджата).

Е, скъпи студенти, убедих ли ви в достойнствата на Карлос Руис Сафон и неговата "Играта на ангела"? Със сигурност съм пропуснала нещо (например, любимия похват на автора - използването на сънищата), ала днешната ни лекция върви към своя край. Затова, ако имате някакви колебания, въпроси и възражения, може да ме потърсите по-късно. В рамките на 20 минути, считано от приключването на нашето занятие. Или в приемното ми време (щом реша кога да бъде то). Преди да ви пусна, ще спомена още нещичко. (Косьо, Лили, Петре, не бързайте да си прибирате нещата, че ще започна да ви обръщам още по-специално внимание!). Но да се върнем на това, което исках да подчертая. Споменах името на Исаак Монфорт, нали? За запознатите със "Сянката на вятъра" то значи завръщане в "Гробището на забравените книги" - светилище, подчиняващо се на собствени закони, където се спасяват/съхраняват безброй, безброй книги. Мисълта ми е, че не ми харесва името, което Сафон е избрал да даде на това място. Първо, в гробище се полагат неща, изгубили и последната си искрица живот (не бих могла да кажа, за която и да е книга, че е мъртва). Второ, веднъж заровени, те не се връщат. Единствените документирани (в художествената литература и филмите на ужасите) случаи са на вампири и зомбита. Повтарям, отказвам да мисля за някоя книга по този начин (като за нещо загубило истинската си същност и изродило се в чудовище). И, трето, да се интересуваш от вече погребаното е нормално само при положение, че си археолог, иманяр или съдебен лекар. При всяка друга ситуация си е проява на сериозен психически проблем. Осъзнавам, че "двореца", "палата", "царството"  са прекалено претенциозни, изтъркани и неотговарящи на атмосферата в романа названия, но Сафон е надарен с прекрасно въображение и би могъл да измисли по-подходяща, също толкова мрачна (но не толкова окончателна) дума.

Няма коментари:

Публикуване на коментар