ЕДИН ПОДАРЕН ДЕН от Анна Гавалда

"С възрастта човек става по-мъдър.". Тези думи, произнесени със сериозен и авторитетен тон, излизат от устата на един от главните герои в книгата, само минути след като импулсивно се е впуснал в животоспасяващо приключение. Е, може би леко преувеличавам. Ако не се беше поддал на импулса си, нищо лошо нямаше да му се случи. Просто щеше да продължи монотонното си съществуване. И да изпусне възможността да изживее незабравими мигове с хората, които го обичат. С онези, които го познават и разбират най-добре от всички. И най-важното - нямаше да може да прибави нови пакости към Златната колекция от общи спомени, Vol. 1. Но, слава Богу, разумът му излиза във ваканция за един "подарен" (мисля, че е по-правилно да се каже "откраднат") ден. Достатъчно, за да може нашият човек да презареди батериите, да поеме глътка въздух, да погледне на нещата откъм хубавата им страна и да продължи напред. А когато се почувства тъжен или самотен, или объркан, на негово разположение винаги ще бъдат горещите хитове от гореспоменатата колекция.

Ама и аз съм една. Говоря ви за някого, с когото още не съм ви запознала. Толкова за изисканите ми маниери. Всеки добре възпитан французин би ме упрекнал и би разкритикувал безобразното ми поведение. Моля да бъда извинена. Дами и господа, името на героя-вдъхновител на безразсъдното бягство е Симон. На трийсет и пет години, с хубава професия, женен, с две деца, подстрекател. А какво е един подстрекател без охотно оставящи се на изкушението жадни души? На сцената излизат съучастниците-последователи. В ролите: двете му сестри - Лола и Гаранс. Лола е прясно разведена майка, а Гаранс ... Ами, тя е чаровна, щура и остроумна. Разказът се води от нейно име. Следователно, той също блести с току-що изредените качества и за читателите е удоволствие да  се потопят в него. И така, какво ни разкрива Гаранс? Има една хубава народна мъдрост "шило в торба не стои". В случая, обаче, става въпрос за три остри шила и мнооого, ама мноого тясна торбичка, която даже се е свила след прането. За да не я скъсат и съсипят напълно, трите шила (разбирай Лола, Гаранс и Симон) решават да пропуснат сватбата на своя братовчед и да офейкат. Оставят зад гърба си рутината, скуката, задръжките и лицемерните роднини (симпатични също толкова, колкото и мазол на пръста) и поемат към свободата (т.е. към замъка, където работи като екскурзовод брат им Венсан). След като тайфата се събира в пълен комплект, нашите сладури се заемат с тежката задача да измъдрят каква беля да направят най-напред. Получава се малко като в песента от филма "Неочаквана ваканция". Носталгия по детството, желание отново да тероризираш квартала с кучето си и, между игрите,  сладко да си хапнеш филия топъл, дъхав хляб, поръсена с пипер. Аз лично я обичах намазана с лютеница, а кученцето ми имаше огнен и опасен нрав, но, заклевам се, не е ухапало никого без причина : ) Колкото до бъркотиите,  които създават дръзките бегълци ... Нека бъдат изненада за вас. Не казвам нито думица по въпроса и не, няма смисъл да ме молите да ви подскажа : )

За десерт остана да изясним защо ще продължа да чета книги от Анна Гавалда. Стилът й ми допада. Кратки, точни и ясни изречения. Духовити забележки. Два-три мръсни вица (срам ме е, ама тези ги запомням най-лесно и първо те ми идват наум, когато някой ме подкани да разкажа смешка). Приковаващо вниманието въведение в историята (нещо от сорта на уводната сцена в "Четири сватби и едно погребение"). Останалата част от текста също няма да ви разочарова. Разказът на Гаранс тече леко, естествено, непринудено. Все едно си на кафе с шантава приятелка и слушаш подробен доклад за перипетиите й през уикенда.  Гавалда е надарила своята героиня и с проницателност, и със закачливо чувство за хумор, и с добро сърце. Особено забавен е начинът, по който авторката охарактеризира персонажите си, използвайки точната преценка и пиперливия език на Гаранс. А изборът на теми? Повече от сполучлив. На кого не му се е искало да зареже всичко поне за ден (тук се сетих за една песен на Васил Найденов, "На море") и да прави каквото му душа иска? Кой не изпитва сладка болка, щом си припомни подвизите си като дете? Щом осъзнае, че годините са се изнизали неусетно и е време да порастне (тук пък в главата ми зазвуча "Къде остана детството" - великолепни стихове на Миряна Башева -  от класиката "Войната на таралежите")? На кого не му липсват старите другарчета, с които си е общувал на език и ниво, разбираеми и достъпни само за техния тесен кръг посветени? Умен ход от страна на Гавалда е и подборът на героите. Винаги ще се намери читател, готов да съчувства на затъналия в рутината на семейните отношения Симон или на Лола, току-що приключила с привидно съвършения си брак. Няма да липсват и загрижени за съдбата на все още необвързаната Гаранс хора, а и заинтригувани накъде ще поеме Венсан, който тепърва навлиза в истинския живот. В "Един подарен ден", обаче, откриваме и нещо повече. Съвсем дискретно (в изказването на един персонаж) е засегнат проблемът с ксенофобията и расовата търпимост, доста наболял  във Франция. Би било хубаво Гавалда да развие този мотив в следващо произведение (ако не го е сторила в някое от предишните си).

Завършвам с трите компонента от "Един подарен ден", които ме зарадваха най-много: лъжендата (чудна думичка, нали? Научих я от О. Хенри) за замъка и неговите обитатели; Ялусин и неговите супербълхи, които танцуват макарена; и музикалната компилация на Венсан, поместена в края на книгата : )