НАКРАТКО ЗА АВТОРА
Чайна Миевил - британски писател-фантаст.
"Артър Кларк", "Хюго", "Локус" - част от наградите в неговата вдъхваща страхопочитание колекция.
Професор по съвременна история и/или лингвистика - първите ми догадки относно личността му, въз основа на прочетеното в "Градът и градът".
Социална антропология и международни отношения - специалностите, които се оказа, че е завършил.
Централна и Източна Европа в годините на прехода - бас държа, че това е било част от заглавието на дипломната му работа.
"Extreme Ways" и "Моби Дик" - за тях се сетих най-напред, щом прочетох фамилията на Чайна.
Благоговение - чувството, което изпитвах към Миевил, докато разгръщах началните страници.
Леееко, ама съвсем леко разочарование - послевкусът на романа.
НАДЪЛГО (ШЕГУВАМ СЕ) (ВСЪЩНОСТ, НЕ) ЗА КНИГАТА
ОТ МЕСТОПРЕСТЪПЛЕНИЕТО: БЕШЕЛ/УЛ КОМА
Добре дошли в "китните" градчета-държави Бешел и Ул Кома! Те се намират на "ръба на Европа" (вместо "ръб" ми хрумва друга една трибуквена, но нецензурна дума, която със сигурност е по-точна) и могат да се похвалят в туристическите справочници с интересна отличителна черта: съществуват едновременно на едно и също място. Нещо повече, на бешелчани им е забранено да виждат, докосват и заговарят улкомци, за които е в сила същото ограничение (представяте ли си проблемите с трафика, които имат? Ужас!). Всяко нарушение на забраната се нарича "престъпВение" (чудесна, чудесна работа на преводача!), а престъпВиците са преследвани и жестоко наказвани от зловещите служители на съответното ведомство - Агенцията (нейните копои вкарват малко от атмосферата на "Dark City" и "Fringe" в романа). Да ви кажа, не бих си избрала тези местенца като туристическа дестинация за летния отпуск. Освен всичко друго, трябва да държиш изпит, преди да те допуснат да пресечеш границите им (тук се сетих за една гостоприемна азиатска държава, чието име включва прилагателното "северна").
В случай, че все пак някой реши да ги посети, би било добре да има предвид следното: ако изпадне в нужда, да се обърне незабавно към Хорейшио Кейн, ъъъ, исках да кажа Тядор Борлу. Той е инспектор от отдел "Тежки престъпЛения" в Бешел и разследва случаите със същата целенасоченост, проявявана и от телевизионния му колега. Двамата си приличат и по съчувствието, което изпитват към жертвите, а и по любимите си методи за разпит на лоши, ама много лоши, момчета. Екипите им от криминолози ( в Бешел ги наричат сценични работници) също имат допирни точки. Сходни са и почти неразрешимите загадки/проблеми, с които ежедневно се сблъскват в работата. В "Градът и градът" проследяваме разплитането именно на един такъв случай от безупречната (до този момент) професионална биография на инспектор Борлу. Група наркоманчета открива под купчина боклуци полуобезобразения гол труп на млада жена. Извършителят не се е задоволил само да я удари яко по главата с тежък предмет и да я намушка няколко пъти, но е решил и да си поиграе на пластичен хирург с нея. Ама явно не му е харесало и след първия срез се отказал и я захвърлил. На Тядор Борлу се пада честта (блазе му) да установи самоличността на Фулана Детайл (Джейн Доу на бешелски) и да пипне нейния убиец. На пръв поглед сякаш става въпрос за проститутка, нападната от побеснял клиент. Но нещата не са толкова прости. Борлу затъва дълбоко и попада в патова ситуация, от която няма да се измъкне невредим. И мястото на полицейски инспектор е най-малкото, което може да загуби.
Около това в общи линии се върти сюжетът на книгата. Дали я препоръчвам? Разбира се. Дори само заради възможността да станете свидетели как Шварценегер руши езикови бариери (а вие си мислехте, че може да изравнява със земята само сгради, нали?). Или да прочетете най-точното определение за сбирщина псевдонационалисти, оправдаващи вандалското/идиотското си поведение с обич към родината. Да не говорим за наличието на един от най-забавните и скорострелно направени психопрофили на престъпник в криминалния/фантастичния жанр. Ами персонажите? Интересни, симпатични, смешни, жалки, противни. Няма да ви оставят безразлични. За разлика от "Заразата" на Чък Хоган и Гийермо дел Торо, където нито една героиня не ми направи впечатление, "Градът и градът" ни предлага силни женски образи. Особено доволна съм от този на Лизбиет Корви. Тя играе поддържаща роля (дясната ръка/крак/око/ухо на Борлу), но е толкова ярка! А какво да кажем за чувството за хумор на автора? Миевил му отпуска каишката рядко, с мярка и точно на място. Отлична дозировка и адекватно приложение : ) Голяма червена точка (а защо не и текила?) заслужава целият замисъл за двата града, съществуващи един в друг и правещи всичко възможно да не се забелязват. Горките им жители. Още с раждането им поставят капаци на душите, извинете, на очите. Чертаят/дълбаят разделителни линии в чистите им детски съзнания. И така цял живот. Далеч съм от мисълта, че абсолютната свобода е възможна (Казандзакис твърди, че я е постигнал, аз си запазвам правото да изразя съмнение), но бешелчани и улкомци успяват да се насладят едва на някакъв мижав процент от поставената й в рамки версия. А най-покъртителното е, че, тъй като не смеят да разширят кръгозора си, те дори не осъзнават колко са ограничени. Но така е по-удобно. Лесно е да си затваряш очите пред неправдата, грозните постъпки, злото изобщо, когато имаш извинението, че стават отвъд, на "чужд" терен и е престъпВение да ги виждаш. Дааа. За такива работи си мислех, докато четях книгата.
Малко по малко се приближаваме до момента с лееекото разочарование, което изпитах, когато приключих с романа. Започвам с нещо дребно, но се спирам на него, защото непрекъснато ми се навираше в очите и ме дразнеше като муха без всякакво чувство за такт : ) Имам предвид подбора на имена за героите. Не знам дали Миевил си ги е измислил или се е ровил с часове в Гугъл, за да ги изнамери, но те звучат изкуствено. И не само това. Хората, родени в един и същи град носят имена с латино, китайски, немски, полски, грузински, български и каквито още си поискате окончания. Интересно, как са им втълпили чувството за принадлежност към една и съща общност при това положение? Може би са поискали съвет от чичо си Сам? Оставяме открит този въпрос и минаваме на следващата точка от списъка с дразнители. Ако бях датчанка или канадка, или австралийка, непременно щях да се впечатля от света, изграден от Миевил. Е, да, ама съм българка и обстановката, описана в книгата, ми е до болка позната и безинтересна. Какво искам да кажа? Паричната единица в Бешел е динар. Три религии (православие, ислям и юдаизъм) си съжителстват в мир на негова територия. Писмеността на бешелчани наподобява кирилицата (тук е мястото да поздравя автора за безукорното боравене с лингвистичните термини и развиването на теории за произхода на даден език). Бешел симпатизира на Съединените щати и изпълнява усърдно всяко нареждане, дошло оттам. Оттук следва изостряне на отношенията с Ул Кома, който се намира под ембарго (аналогия - сърбите още не са забравили позицията, която заехме по време на войната в Косово, едно интервю с Любиша Самарджич разсея илюзиите ми по този въпрос). Приликите не свършват дотук. Бешел се стреми по всякакъв начин да привлече чуждестранни инвестиции, за да спаси затъналата си икономика. Лидерът на бешелските националисти се казва Сиедр. Разгледайте името като полуанаграма, добавете едно -ов и ще получите "неочакван резултат". Бешел и Ул Кома са като Източна и Западна Германия, като Южна и Северна Италия, що се отнася до степента на развитие на индустрията, до финансите. В миналото си двата града-държави влизат във въоръжени сблъсъци, наподобяващи балканските войни от началото на 20-ти век. Името "Дзинчис Кан" да ви напомня за някого? Ще ви подскажа. Един такъв амбициозен тип, страдащ от синдрома на Александър Велики. Ами терминът "гласностройка"? Сега разбирате ли защо си помислих, че Миевил е професор по история? Имам чувството, че Чайна доста се е лутал из фишовете на вероятната си дипломна работа, докато напише книгата. Вместо това е трябвало да натисне докрай газта на фантазията си. Завършвам с третия разочароващ компонент - развръзката. Просто очаквах повече.
Чайна Миевил заявява, че пише в стил "weird fiction". Ще се заема да прочета и останалите му книги, за да открия потвърждение. "Градът и градът" е наистина добър роман, но не е чак толкова странен и необикновен, колкото си мисли авторът. Светът, описан от него, ми е така добре познат, че се почувствах като ескимос, прекарващ ваканцията си в зимен курорт.
Около това в общи линии се върти сюжетът на книгата. Дали я препоръчвам? Разбира се. Дори само заради възможността да станете свидетели как Шварценегер руши езикови бариери (а вие си мислехте, че може да изравнява със земята само сгради, нали?). Или да прочетете най-точното определение за сбирщина псевдонационалисти, оправдаващи вандалското/идиотското си поведение с обич към родината. Да не говорим за наличието на един от най-забавните и скорострелно направени психопрофили на престъпник в криминалния/фантастичния жанр. Ами персонажите? Интересни, симпатични, смешни, жалки, противни. Няма да ви оставят безразлични. За разлика от "Заразата" на Чък Хоган и Гийермо дел Торо, където нито една героиня не ми направи впечатление, "Градът и градът" ни предлага силни женски образи. Особено доволна съм от този на Лизбиет Корви. Тя играе поддържаща роля (дясната ръка/крак/око/ухо на Борлу), но е толкова ярка! А какво да кажем за чувството за хумор на автора? Миевил му отпуска каишката рядко, с мярка и точно на място. Отлична дозировка и адекватно приложение : ) Голяма червена точка (а защо не и текила?) заслужава целият замисъл за двата града, съществуващи един в друг и правещи всичко възможно да не се забелязват. Горките им жители. Още с раждането им поставят капаци на душите, извинете, на очите. Чертаят/дълбаят разделителни линии в чистите им детски съзнания. И така цял живот. Далеч съм от мисълта, че абсолютната свобода е възможна (Казандзакис твърди, че я е постигнал, аз си запазвам правото да изразя съмнение), но бешелчани и улкомци успяват да се насладят едва на някакъв мижав процент от поставената й в рамки версия. А най-покъртителното е, че, тъй като не смеят да разширят кръгозора си, те дори не осъзнават колко са ограничени. Но така е по-удобно. Лесно е да си затваряш очите пред неправдата, грозните постъпки, злото изобщо, когато имаш извинението, че стават отвъд, на "чужд" терен и е престъпВение да ги виждаш. Дааа. За такива работи си мислех, докато четях книгата.
Малко по малко се приближаваме до момента с лееекото разочарование, което изпитах, когато приключих с романа. Започвам с нещо дребно, но се спирам на него, защото непрекъснато ми се навираше в очите и ме дразнеше като муха без всякакво чувство за такт : ) Имам предвид подбора на имена за героите. Не знам дали Миевил си ги е измислил или се е ровил с часове в Гугъл, за да ги изнамери, но те звучат изкуствено. И не само това. Хората, родени в един и същи град носят имена с латино, китайски, немски, полски, грузински, български и каквито още си поискате окончания. Интересно, как са им втълпили чувството за принадлежност към една и съща общност при това положение? Може би са поискали съвет от чичо си Сам? Оставяме открит този въпрос и минаваме на следващата точка от списъка с дразнители. Ако бях датчанка или канадка, или австралийка, непременно щях да се впечатля от света, изграден от Миевил. Е, да, ама съм българка и обстановката, описана в книгата, ми е до болка позната и безинтересна. Какво искам да кажа? Паричната единица в Бешел е динар. Три религии (православие, ислям и юдаизъм) си съжителстват в мир на негова територия. Писмеността на бешелчани наподобява кирилицата (тук е мястото да поздравя автора за безукорното боравене с лингвистичните термини и развиването на теории за произхода на даден език). Бешел симпатизира на Съединените щати и изпълнява усърдно всяко нареждане, дошло оттам. Оттук следва изостряне на отношенията с Ул Кома, който се намира под ембарго (аналогия - сърбите още не са забравили позицията, която заехме по време на войната в Косово, едно интервю с Любиша Самарджич разсея илюзиите ми по този въпрос). Приликите не свършват дотук. Бешел се стреми по всякакъв начин да привлече чуждестранни инвестиции, за да спаси затъналата си икономика. Лидерът на бешелските националисти се казва Сиедр. Разгледайте името като полуанаграма, добавете едно -ов и ще получите "неочакван резултат". Бешел и Ул Кома са като Източна и Западна Германия, като Южна и Северна Италия, що се отнася до степента на развитие на индустрията, до финансите. В миналото си двата града-държави влизат във въоръжени сблъсъци, наподобяващи балканските войни от началото на 20-ти век. Името "Дзинчис Кан" да ви напомня за някого? Ще ви подскажа. Един такъв амбициозен тип, страдащ от синдрома на Александър Велики. Ами терминът "гласностройка"? Сега разбирате ли защо си помислих, че Миевил е професор по история? Имам чувството, че Чайна доста се е лутал из фишовете на вероятната си дипломна работа, докато напише книгата. Вместо това е трябвало да натисне докрай газта на фантазията си. Завършвам с третия разочароващ компонент - развръзката. Просто очаквах повече.
Чайна Миевил заявява, че пише в стил "weird fiction". Ще се заема да прочета и останалите му книги, за да открия потвърждение. "Градът и градът" е наистина добър роман, но не е чак толкова странен и необикновен, колкото си мисли авторът. Светът, описан от него, ми е така добре познат, че се почувствах като ескимос, прекарващ ваканцията си в зимен курорт.
Няма коментари:
Публикуване на коментар