Много наркотици. Много музика. Малко секс. В този ред. Ето какво ще откриете в книгата, посветена на един от най-добрите китаристи в света. Плюс прекрасно художествено оформление и богат снимков материал. Фотографиите (40 от които са цветни и отпечатани на гланцирана хартия) проследяват неговото детство, младежки години, най-шеметните моменти с Guns 'n' Roses, Velvet Revolver, както и представянето на албума Libertad през 2007. Заслужава да се отбележи, че консултант за българското издание на историята на Слаш (чието истинско име е Сол Хъдсън) е Звезди от Ахат.
И така, както става ясно от споделеното в книгата, наркотиците и музиката са двете основни движещи сили в живота Слаш. Особено през периода, когато е част от Guns 'n' Roses - група, състояща се от изключително нахъсани, надрусани, гадни копилета. В оригиналния си състав (Слаш, Аксел, Изи, Дъф и Стив) бандата е била в състояние да докара до масова истерия своите фенове. Жалкото е, че вместо да започне на чисто след разпадането на Guns, Аксел продължава да ползва нейното име за новия си проект. Име, утвърдено с кръвта и потта (буквално) и на останалите четирима. По този начин сянката на легендарната група винаги ще го преследва, а хората винаги ще правят сравнение с оригинала. Резултатът рядко ще е в негова полза, колкото и добри да са сегашните му колеги. Това е същото като да ти се пие абсент, с какъвто са злоупотребявали Тулуз-Лотрек и компания, а вместо това да ти поднесат някаква безобидна версия, купена в чешки магазин за сувенири.
Но да се върнем на нашия главен герой и това, което ни разказва той. В началото на своя коментар съм поставила секса на трето място в списъка с приоритети на Слаш. Обаче, като се замисля, може да бъде поставен и по-назад. Нямам предвид, че момчето е живяло като аскет. Просто сексът за него не е толкова мощен и обсебващ стимулатор. За разлика от някои други неща. Предлагам красноречив пример от книгата: след дълго и упорито преследване нашият човек успява да си уреди среща с яка, по-голяма от него мацка. Тя му е в кърпа вързана, но бедничкият допуска грешката да пусне за настроение някаква музика. Песента, която зазвучава, така го грабва, че той прекарва вечерта заслушан в нея, съвсем забравяйки за горещото и опитно парче, намиращо се някъде там, в стаята. Ако този пример не е достатъчен, веднага давам друг: Слаш изпуска среща с Трейси Лордс (за незапознатите със солидната й филмова кариера - това е все едно да изпуснеш среща с Преслава), зает да се друса с някакъв негов малоумен приятел. А ето и нещо забавно (всъщност, зависи от гледната точка): всички от групата опознават (дали вкупом или поотделно не става ясно) в библейския смисъл на думата някакво момиче, Камерън. След като приключили с опознаването, установили, че и петимата са получили малък бонус. Оттогава наричат своята нова позната КРАБерън. Толкова за секса.
Наркотиците заслужено заемат първото място в гореспоменатия списък. Ако се доверим на написаното, те са влезли в живота на Слаш, когато е бил на 12 - далеч преди да му се загнезди идеята, че иска да свири. Не стига това, ами и заради тях залага китарата си. Отказва се от най-ценното си притежание (мисля, че е ясно, че имам предвид не само парите), за да се снабди с необходимото. В книгата той подробно описва как се чувствал, когато си взимал дозата. Как най-много от всичко му харесвал процесът по приготвянето й, стягането с маркуч и забиването на иглата. Как не можел да започне да свири без нея, а приемел ли я веднъж - работел по-добре и по-лесно отвсякога. Как всичко, за което бил способен да мисли, се въртяло около момента, в който ще я почувства отново в кръвта си. Това звучи като обяснение в любов, нали? Използвам минало време, защото към момента на издаване на книгата (2007) китаристът твърди, че и той, и съпругата му са чисти. Дано да е така, заради децата им. Слаш неведнъж се е опитвал да се откачи. Кога по свое желание и със собствени сили, кога - по принуда, в клиника. Абстиненцията го докарвала до лудост, изглеждал и се чувствал по-зле от парцал. И какво, мислите, го облекчавало? Пиячката, естествено. Бил в състояние да изпие 2-3 литра водка (взел е присърце и е приложил на практика, и по свое усмотрение, съветите на лекарите по време на горещините да се приемат до 4 литра течности на ден), а след това да участва във фотосесия. Илюзиите ми са разбити : ) Премреженият поглед на Слаш от снимките не е резултат от опитите му да изглежда секси. Той просто се чуди къде е, за к'во се бори и к'ви са тея тъпанари около него. А, и защо мамка му, са му заврели тея прожектори в лицето? Шегата настрана. Що се отнася до наркотиците, моментите от историята, които най-много ме впечатлиха, са: когато се опитва да си уцели вена в банята на Изи и опле/исква всичко с кръв; когато един от близките му приятели умира в ръцете му от свръхдоза; когато, гол и надрусан до козирката, започва да тероризира гостите на хотела, в който е отседнал, защото "го преследват чудовищата от филма Хищникът". Не завиждам на бизнесмена, когото Слаш реши да използва като щит срещу атаката. Толкова за дрогата.
Стигаме до музиката. Това е частта, която най-много ми хареса. Не че разказите за жените и наркотиците не бяха интересни и поучителни. Напротив. Обаче няма нищо по-хубаво от това да слушаш (в случая да четеш) как един истински творец говори за изкуството, на което е решил да посвети живота си. Ако прочетете книгата, ще разберете какво е повлияло върху формирането на музикалната култура на Слаш. Вземете предвид факта, че Джони Мичъл му е била съседка, срещал се е лично с Джон Ленън, а Дейвид Бауи е бил гадже на майка му. Тя пък е работела като дизайнер на костюмите за големите звезди по онова време (60-те и 70-те години) и е осигурявала на малкия си син достъп зад кулисите на най-бляскавите шоута. А вкъщи го чакала огромна колекция от плочи. Един от най-добрите му приятели, Стивън Адлър (бъдещият барабанист на Guns), го запалва по идеята за създаването на група. Щом Слаш хваща китарата в ръката си, разбира, че си е намерил мястото и призванието (също като в романа "Чернова" на Лукяненко, когато Кирил докосва за пръв път дръжката на вратата към кулата). За мен няма по-вълнуваща част от книгата от тази, в която Слаш говори за инструмента, на който избира да свири. Какво означава той (и свиренето изобщо) за него. Чувствата и думите му се доближават до тези на Рей Бредбъри за писането/изкуството. От всички неща, които китаристът споделя в своята история, съм най-склонна да повярвам на тези. Защото отдадеността, страстта и удоволствието, с които свири, си личат от снимките. Направо крещят от тях. Видно е от всеки детайл, от начина, по който държи китарата, от начина, по който дългите му пръсти се плъзгат по струните й. Владее я до съвършенство, прави с нея каквото си поиска, а тя с радост му позволява. Ето така се получават гениални мелодии. И така се става член на една от най-шумните, горещи и диви музикални банди в света.
Феновете на Guns 'n' Roses няма да останат разочаровани от "Слаш". В нея подробно се разказва за сформирането на групата (особено интересни са първите впечатления на Слаш от гласа на Аксел), за начина, по който момчетата се сработват и започват да създават музика заедно (получава им се съвсем естествено, взаимно се допълват, химията между тях е на 100%, въобще превръщат се в страхотен екип/добре смазана машина за рок) и за трудните първи стъпки (трябва да целунат много принцове, докато си намерят жаба/музикален продуцент от тяхната порода). Има и куп истории около подготовката на всеки техен албум (вдъхва уважение фактът, че Use Your Illusion I и II включват 36 песни, записани за 36 дни!), около парчетата (например, чий разказ вдъхновява Аксел да напише November Rain, какъв е първоначалният текст на Paradise City, на кое момиче е посветена Sweet Child o' Mine, както и как на Слаш му хрумва солото към нея, а на Аксел - думичките "where do we go now"), а също и около клиповете. Искате ли да разберете кой, според Слаш, е бил най-размазващият концерт на групата? А кое е тяхното най-яко турне в световен мащаб? Какво мисли китаристът за музикантите, с които бандата си е сътрудничела през годините (Metallica, Iron Maiden, Aerosmith, Motley Crue и т.н.)? Защо Типър Гор подема кампания срещу обложката на Appetite for Destruction (малко отклонение - ето кой бил прототипът на героинята на Катрин Зита-Джоунс в Rock of Ages)? Каква е историята, свързана с китарата на Джо Пери? Ами причините за срива и разпадането на Guns? Накъде поема Слаш, след като групата спира да съществува? Отговорите на тези въпроси, а и много любопитни факти и забавни/потресаващи случки, ще намерите в книгата на Слаш и Антъни Боза. Аз останах страшно доволна от нея. Имам само една забележка. Лизи Грей не е китаристКАТА на London. Доколкото ми е известно, пичът не си е правил операция за смяна на пола. Името е подвеждащо, знам, но в такива случаи се проверява два пъти (или звъниш да досаждаш на консултанта си), за да се избегнат гафове с превода.
Завършвам с три неща, които научих за китариста на групата с най-дългото турне в историята на рока (192 концерта за 2,5 години в 27 страни, standing ovation, please!). Първо, той е природно интелигентен. Няма никакво значение, че не може да се похвали с камара дипломи. Каквото го интересува и му е необходимо да знае, го намира в книгите от библиотеката (да, той я посещава). Второ, киноман е и прави доста сполучливи аналогии с филми, които е гледал. Трето, преценката му при избор на имена за децата куца. Едното е кръстил Кеш, а другото - Ландън (по името на града, в който е заченато). Какво щеше да прави, ако с жена му се бяха развихрили в Челябинск? Или, не дай Боже, в Нецалуалкойотъл?!! : )
Наркотиците заслужено заемат първото място в гореспоменатия списък. Ако се доверим на написаното, те са влезли в живота на Слаш, когато е бил на 12 - далеч преди да му се загнезди идеята, че иска да свири. Не стига това, ами и заради тях залага китарата си. Отказва се от най-ценното си притежание (мисля, че е ясно, че имам предвид не само парите), за да се снабди с необходимото. В книгата той подробно описва как се чувствал, когато си взимал дозата. Как най-много от всичко му харесвал процесът по приготвянето й, стягането с маркуч и забиването на иглата. Как не можел да започне да свири без нея, а приемел ли я веднъж - работел по-добре и по-лесно отвсякога. Как всичко, за което бил способен да мисли, се въртяло около момента, в който ще я почувства отново в кръвта си. Това звучи като обяснение в любов, нали? Използвам минало време, защото към момента на издаване на книгата (2007) китаристът твърди, че и той, и съпругата му са чисти. Дано да е така, заради децата им. Слаш неведнъж се е опитвал да се откачи. Кога по свое желание и със собствени сили, кога - по принуда, в клиника. Абстиненцията го докарвала до лудост, изглеждал и се чувствал по-зле от парцал. И какво, мислите, го облекчавало? Пиячката, естествено. Бил в състояние да изпие 2-3 литра водка (взел е присърце и е приложил на практика, и по свое усмотрение, съветите на лекарите по време на горещините да се приемат до 4 литра течности на ден), а след това да участва във фотосесия. Илюзиите ми са разбити : ) Премреженият поглед на Слаш от снимките не е резултат от опитите му да изглежда секси. Той просто се чуди къде е, за к'во се бори и к'ви са тея тъпанари около него. А, и защо мамка му, са му заврели тея прожектори в лицето? Шегата настрана. Що се отнася до наркотиците, моментите от историята, които най-много ме впечатлиха, са: когато се опитва да си уцели вена в банята на Изи и опле/исква всичко с кръв; когато един от близките му приятели умира в ръцете му от свръхдоза; когато, гол и надрусан до козирката, започва да тероризира гостите на хотела, в който е отседнал, защото "го преследват чудовищата от филма Хищникът". Не завиждам на бизнесмена, когото Слаш реши да използва като щит срещу атаката. Толкова за дрогата.
Стигаме до музиката. Това е частта, която най-много ми хареса. Не че разказите за жените и наркотиците не бяха интересни и поучителни. Напротив. Обаче няма нищо по-хубаво от това да слушаш (в случая да четеш) как един истински творец говори за изкуството, на което е решил да посвети живота си. Ако прочетете книгата, ще разберете какво е повлияло върху формирането на музикалната култура на Слаш. Вземете предвид факта, че Джони Мичъл му е била съседка, срещал се е лично с Джон Ленън, а Дейвид Бауи е бил гадже на майка му. Тя пък е работела като дизайнер на костюмите за големите звезди по онова време (60-те и 70-те години) и е осигурявала на малкия си син достъп зад кулисите на най-бляскавите шоута. А вкъщи го чакала огромна колекция от плочи. Един от най-добрите му приятели, Стивън Адлър (бъдещият барабанист на Guns), го запалва по идеята за създаването на група. Щом Слаш хваща китарата в ръката си, разбира, че си е намерил мястото и призванието (също като в романа "Чернова" на Лукяненко, когато Кирил докосва за пръв път дръжката на вратата към кулата). За мен няма по-вълнуваща част от книгата от тази, в която Слаш говори за инструмента, на който избира да свири. Какво означава той (и свиренето изобщо) за него. Чувствата и думите му се доближават до тези на Рей Бредбъри за писането/изкуството. От всички неща, които китаристът споделя в своята история, съм най-склонна да повярвам на тези. Защото отдадеността, страстта и удоволствието, с които свири, си личат от снимките. Направо крещят от тях. Видно е от всеки детайл, от начина, по който държи китарата, от начина, по който дългите му пръсти се плъзгат по струните й. Владее я до съвършенство, прави с нея каквото си поиска, а тя с радост му позволява. Ето така се получават гениални мелодии. И така се става член на една от най-шумните, горещи и диви музикални банди в света.
Феновете на Guns 'n' Roses няма да останат разочаровани от "Слаш". В нея подробно се разказва за сформирането на групата (особено интересни са първите впечатления на Слаш от гласа на Аксел), за начина, по който момчетата се сработват и започват да създават музика заедно (получава им се съвсем естествено, взаимно се допълват, химията между тях е на 100%, въобще превръщат се в страхотен екип/добре смазана машина за рок) и за трудните първи стъпки (трябва да целунат много принцове, докато си намерят жаба/музикален продуцент от тяхната порода). Има и куп истории около подготовката на всеки техен албум (вдъхва уважение фактът, че Use Your Illusion I и II включват 36 песни, записани за 36 дни!), около парчетата (например, чий разказ вдъхновява Аксел да напише November Rain, какъв е първоначалният текст на Paradise City, на кое момиче е посветена Sweet Child o' Mine, както и как на Слаш му хрумва солото към нея, а на Аксел - думичките "where do we go now"), а също и около клиповете. Искате ли да разберете кой, според Слаш, е бил най-размазващият концерт на групата? А кое е тяхното най-яко турне в световен мащаб? Какво мисли китаристът за музикантите, с които бандата си е сътрудничела през годините (Metallica, Iron Maiden, Aerosmith, Motley Crue и т.н.)? Защо Типър Гор подема кампания срещу обложката на Appetite for Destruction (малко отклонение - ето кой бил прототипът на героинята на Катрин Зита-Джоунс в Rock of Ages)? Каква е историята, свързана с китарата на Джо Пери? Ами причините за срива и разпадането на Guns? Накъде поема Слаш, след като групата спира да съществува? Отговорите на тези въпроси, а и много любопитни факти и забавни/потресаващи случки, ще намерите в книгата на Слаш и Антъни Боза. Аз останах страшно доволна от нея. Имам само една забележка. Лизи Грей не е китаристКАТА на London. Доколкото ми е известно, пичът не си е правил операция за смяна на пола. Името е подвеждащо, знам, но в такива случаи се проверява два пъти (или звъниш да досаждаш на консултанта си), за да се избегнат гафове с превода.
Завършвам с три неща, които научих за китариста на групата с най-дългото турне в историята на рока (192 концерта за 2,5 години в 27 страни, standing ovation, please!). Първо, той е природно интелигентен. Няма никакво значение, че не може да се похвали с камара дипломи. Каквото го интересува и му е необходимо да знае, го намира в книгите от библиотеката (да, той я посещава). Второ, киноман е и прави доста сполучливи аналогии с филми, които е гледал. Трето, преценката му при избор на имена за децата куца. Едното е кръстил Кеш, а другото - Ландън (по името на града, в който е заченато). Какво щеше да прави, ако с жена му се бяха развихрили в Челябинск? Или, не дай Боже, в Нецалуалкойотъл?!! : )
Няма коментари:
Публикуване на коментар