неделя, 26 април 2015 г.

АНДАЛУСКИ ПЕСНИ


ЛОРКА 
СТИХОВЕ
(гребнати от сборника с лирика на испанския поет, издателство "Захарий Стоянов", 2006 година, превод-мечта: Александър Муратов и Атанас Далчев)

Гледал ли си филма "Безсъние" с Дженифър Анистън? Аз заспах по средата (в този случай българското заглавие на лентата звучи като виц), но не преди да си отбележа един интересен режисьорски похват. Творбата започва в черно и бяло. И си продължава в тези краски, докато главната героиня не среща очите на мъжа, в когото се влюбва. И хоп, сякаш с щедрата намеса на магическа четка, всичко наоколо придобива интензивни багри. Е, подобно "оцветяване" на околната (и вътрешната) среда преживях и аз. Още щом зачетох Лорка. Майчице! Зелено, златно, мораво, алено... Вятър, Море, Небесен свод и Светила, Земя... Завъртяха се около мен и ми отнеха дъха.

Поетът грабна душата ми без усилие. Достатъчно беше просто да ми прошепне няколко подбрани на място думички и въображението ми полетя. По едно време се почувствах като Моби, който се изкачва към Луната по дървена стълба, заедно със своята лисица. Стигнали целта си, двамата обърнахме гръб на далечната страна, внимателно избегнахме кратерите, харесахме си резен от жълтата повърхност, седнахме, и се зазяпахме в платното на Лорка. Отвисоко. Зави ни се свят. Гълтахме пейзажите/стиховете един след друг. А след това ги препрочитахме пак и пак. И отново.

После поетът ме превърна в основно действащо лице от епистоларен роман. Превъплътих се в жена, чакаща с трескаво нетърпение поредното писмо от мъжа, който е обсебил мислите й. А щом го получех, разкъсвах восъчния печат на плика с неособено стабилни пръсти и впивах очи в гъсто изписаните страници, разтворили се пред мен. Лорка ту ме съблазняваше игриво, ту ме опияняваше с нежността си. Сърцето ми затуптяваше с ритъма на мелодия от Дебюси, бузите ми започваха да горят в опит да засенчат яркостта на полския мак, а в цялото ми същество се зараждаше копнеж. Поетът споделяше с мен богатството на душата си, свръхчувствителността на сетивата си. Сякаш бе набрал букет от диви вихри и звезди и ми го беше поднесъл в дар.

Нататък поизтрезнях. Влязох в кожата на вестникар-главен редактор. Потъвах в статиите на кореспондента си в чужбина и се чудех как да вместя прекрасните му текстове в ограниченото пространство, с което разполагаше печатното ми издание. Жал ми беше да откъсна от лехата дори една-единствена грижливо посадена кратка форма на притежателно местоимение. Структурата щеше да се наруши, творбата да се осакати и да загуби магнетизма си. Щях да ограбя читателя. Да го лиша от точното око на Лорка, от "снимките", смазващо реалистични, на нюйоркската тълпа. От негърската песен-томителна жажда, доплувала до бреговете на Сантяго де Куба...

Затваряйки книжката, отново се върнах на предговора от Любомир Левчев. Той ме накара да осъзная в пълна сила каква огромна роля играе качествената рецензия за читателя. Всъщност, именно написаното от Левчев привлече интереса ми към Лорка. Следното описание поощри първия ми досег с поета: "При всяка следваща крачка той ще проявява огромна предпазливост. Ще държи с години готовите си текстове в чекмеджето, ще ги чете многократно на приятели, а също и пред отбрана публика, преди да ги отпечата. Ще драска до края на живота си детски рисунки като Хуан Миро. Ще свири на пиано като лунатик... Пише, но не бърза да издава поетични книги". Ето защо пожелах да вкуся от стиховете на испанския поет. Усладиха ми се. И няма как иначе. Не може да не ми допадне личност, която вижда във вятъра "шлифовчик на звездите" и чува/улавя в женския глас "виолетов цвят" : )

В качеството си на пристрастЕн си търся другарчета, с които да се отдам на изкушението. Сега ще те полея със стихове. Както извива глас любимецът ми Бруно Марс в едно свое парче: "Don't believe me, just watch". По-точно "read!" : ) И понеже още съм под влиянието на филма "Потъването на Созопол", започвам с:

"БАЛАДА ЗА МОРСКАТА ВОДА"

Далеч
усмихва се морето.
Зъби от пяна,
устни от небе.

- Какво продаваш, моме тъжна,
с гърдите голи и злочести?
- Продавам аз, сеньор, водата
на морето.

- Какво ми носиш, момко черен,
примесено с кръвта ти буйна?
- Сеньоре, нося аз водата
на морето.

- Кажи ми, сълзите солени
отде извират, мила мамо?
- Аз плача със водата
на морето.

- Сърце, а тая нетърпима
горчивина къде се ражда?
Безкрай горчива е водата
на морето.

Далеч
усмихва се морето.
Зъби от пяна,
устни от небе.

"КИТАРАТА"

Китарата почва
да плаче.
Разбити звънят
на утрото чистите чаши.
Китарата почва
да плаче.
И няма да млъкне.
Не може
да млъкне.
Плаче така монотонно,
както плаче водата,
както вятърът плаче
над снежните преспи.
Не може
да млъкне.
Плаче за мили
далечни неща.
За знойния пясък на Юга,
възжаждал камелии бели.
Плаче за стрела без мишена,
за вечер, зора не видяла,
за първата птица на клона
умряла.
Китаро!
Сърце смъртоносно ранено
с пет меча.

"НА УХОТО НА ЕДНО МОМИЧЕ"

Аз не поисках.
Аз не поисках нищо да ти кажа.

Видях в очите твои две дръвчета луди.
От вятър, смях и злато.

Поклащаха се.
Аз не поисках да ти кажа нищо.

"ЛУНАТА ИЗГРЯВА"

Когато възлиза луната,
камбаните в мрака се стапят
и блясват пътеките нощни
недостижими.

Когато възлиза луната,
морето покрива земята,
сърцето човешко тогава
е остров самотен в безкрая.

Човек не яде портокали
под пълния лик на луната.
И все пак би ял със наслада
плодове недозрели и ледни.

Когато възлиза луната,
различна и все пак еднаква,
монетите сребърни почват
в кесията тихо да хлипат.


"ПРЕЛЮДИЯ"

Белите тополи си отиват,
но оставят свойто отражение.

Белите тополи си отиват,
но ни вятъра оставят.

Вятърът почива морав,
пръснат нейде под небето.

Но оставил е да плава
ехото си по реките.

В спомените ми нахлува
на светулките роякът.

И едно сърце смутено между пръстите ми бие.

ИЗ ЕДИН "ЦИГАНСКИ РОМАНС"

...Чак при последната ограда
допрях гърдите й заспали
и се отвориха те мигом
подобно люлякови гранки.
Колосаната нейна фуста
във моите уши пращеше
безспир като парче коприна,
раздирано от десет ножа.
Дърветата с върхари тъмни
израстваха пред нас грамадни
и лаеше отвъд реката
с далечни псета кръгозорът.
Щом минахме безмълвно двама
къпини, тръни и тръстики,
коравият й кок изрови
във тинята една трапчинка.
Аз смъкнах мойта вратовръзка.
Тя смъкна горната си дреха.
Аз - ремъка със пистолета.
Тя - свойте четири корсета.
Такава гладка кожа нямат
ни охлювът, ни кринът нежен
и не гори с подобен блясък
дори кристалът под луната.
Под мен в уплаха като риби
изплъзваха й се бедрата,
ту пламнали като жарава,
ту като сняг и лед студени.
По най-добрия друм безумно
през тая тъмна нощ препусках,
седефена кобила яхнал
без никаква юзда и стреме...

"ЛОЛА"

Пере под портокала
памучни пелени.
Очи зелени има
и виолетов глас.

Ах, ти, любов,
под цъфналия портокал!

На вадата водата
от слънце цяла грей;
във прашната маслина цвърти едно врабче.

Ах, ти, любов,
под цъфналия портокал!

И чак когато Лола
сапуна изхаби,
пастирите ще дойдат.

Ах, ти, любов,
под цъфналия портокал!

"КАСИДА ЗА ЗЛАТНОТО МОМИЧЕ"

По залез златното момиче
се къпеше самО в реката
и ставаше водата златна.

Засенчваха го с лека сянка
и клончета, и водорасли
и пееше наблизо славей
за бялото момиче.

Какво чувстваш след прочита? Окей, не е нужно да ми казваш, ако не искаш : ) Оставям те насаме с емоциите ти. И тъй като първата пиеса на Лорка се нарича "Магьосничеството на пеперудите", а поетът и Салвадор Дали са били близки, завършвам с:




4 коментара:

  1. Чукче писател12 юни 2015 г., 2:05

    Бибип ли го какво чувствам. Поезията явно не е за мен или пък съм твърде циничен. Добро впечатление ми направи: Зъби от пяна, устни от небе.
    Софпорното с циганката също има някакъв сюжет ама много се отвлича то същността на моменти.
    Като цяло предпочитам стиховете да са в рими, а превода им наистина е трудна задача, ако искаш хем да запазиш смисъла хем ритъма.

    ОтговорИзтриване
  2. Не вярвам да си твърде циничен. Просто Лорка не е твоят поет : )

    ОтговорИзтриване
  3. Лорка не е за всеки, поезията - също. Поздравления за емоционалния, избликнал от сърцето коментар!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Бихте ли споделили име на предпочитан от Вас поет?

      Изтриване