сряда, 21 октомври 2015 г.

"ЩЕ БЯГАШ ЛИ С МЕН?", ДАВИД ГРОСМАН

"И всеки път, когато лъчите на следобедното слънце уцелваха синята обеца на ухото й, проблясваше светла звездичка."

Искам да намериш книгата. Тя е първата, която мъкна навсякъде със себе си. Често ме упреква (съвсем справедливо), че заради щуротиите ми е принудена да търпи доста сътресения. Веднага давам пример - сещаш ли се за въжената люлка, окачена на една от брезите пред театър "Сфумато"? Точно така, имам предвид онази детска радост, дето прилича на избягала от "Сън в лятна нощ". Е,  за да отпразнуваме първи юни, двете с "Ще бягаш ли с мен?" решихме да се покатерим на седалката и да полетим. Дааа. Всъщност, аз реших, а книгата, като истинско вярно другарче, ме последва, вместо да извади огромната лупа и да се залови да търси несъвършенства по хрумката ми. Резултатът? Няколко опияняващи мига, в които ни се струваше, че ако се засилим още съвсееем мъничко, ще можем да докоснем частица небе. А после - туп. Наранихме гръбчетата си. Не се притеснявай, изправихме се почти веднага, почистихме мръсотията от дрешките си, качихме се отново на люлката, а по-късно (ура!) все пак се сдобихме с парченце от небесния свод. Под формата на лак за нокти : )

Искам да прочетеш книгата. Ако разтвориш и прелистиш личното ми копие от "Ще бягаш ли с мен?", ще забележиш, че почти няма страница, чиито изречения да не съм си подчертала или в чиито полета да не съм надраскала бележки. Лекичко и с молив, заклевам се. Била съм склонна към книжно вандалство единствено в невръстна възраст, според показанията на блогонадеждни свидетели. Тогава, въоръжена с химикалка и собствените си естетически възгледи, значително повлияни от неудовлетворението поради отсъствието на дрънкалка, съм се занимавала основно със съсипване на учебници по история на изкуството : )

Искам да мислиш по книгата. "Ще бягаш ли с мен?" е първото литературно произведение, за което говоря въодушевено (в продължение на седмици) с охотни и неохотни жертви, без да изпитвам и грам угризение, че си служа с примамващ глас, способен да ги накара да се намърдат между Симплегадските скали с усмивка на уста : ) Най-вдъхновеното ми изпълнение включваше прочитането на един от песенните текстове, които допълват повествованието в творбата. Избрах въпросните стихове, защото ми напомниха за финала на прочут мюзикъл, поставян и на българска сцена. Можеш ли да отгатнеш кой е той?

"Душата ми копнее само за покой,
не искам да играя на война,
но армията дълг е свят и мой,
във армията искам да умра...

Като мъжкар същински с пушка във ръка
да пръскам гордо мозъци и сам
като мъжкар да марширувам към смъртта
и всичко да върви по план...

Майната му на плана!"

В какво те призовавам да се впуснеш? Ъ, не, няма да те врънкам да висиш по (и от) люлките с мен, а ще ти предложа далеч по-разумна дейност. Участие в нова лекоатлетическа дисциплина - маратонско бягане на три крака с тежести (т.е. с картонена кутия пица в ръка). Ала преди това ще трябва да се оставиш да бъдеш отвлечен. Извършителят на криминалното деяние? "Голямо кълбо от радостите на живота и любовта, покрито със златиста козина"  -помоему: виж снимката по-долу.

Уличен рицар. Надеждни лапи, горещо сърце, хладен ум, подходящите доспехи и... известна нужда от баня. 

Заедно ще направите вземаща дъха обиколка на Йерусалим (и околностите), ще профучите покрай куп забележителности като "Подводницата" (познай що е то!), ще слушате изпълнения на певци, надарени с "димен, обгорен глас", ще се блъснете в типове от сорта на "Джими Хендрикс с единия крак в Ада" и ще бъдете нагостени от монахиня, чието любимо хоби е стрелбата с прашка по нарушители. О, да не забравя. Някъде по криволичещия, пълен с препятствия, маршрут вие двамата с кучето ще загърбите обстоятелствата, при които сте се запознали, и ще станете приятели. Завинаги. Стокхолмски синдром в чист вид : )

При положение че горният параграф беше прекалено зает да вика усмивката ти, се налага... аз да поясня. "Отвлеченият" герой на Давид Гросман се нарича Асаф, тийнейджър е и работи през лятото, за да спести пари за нов обектив на фотоапарата си. Не бързай да съжаляваш момчето - то не превива гръб във фабрика, боравеща с токсични суровини и експлоатираща детския труд, ами се е цанило за телефонист в кметство. Най-опасното нещо, което би могло да навреди на физическото и психическото здраве на нашия герой по време на изпълнение на служебните му задължения, е скуката. Един ден, обаче, длъжностната характеристика на Асаф бива рязко променена - налага се да бъдат открити стопаните на изгубено куче. Тежка задача? Аха. Младежът не разполага дори с бит информация, а домашният любимец отказва да си изджафка адреса и е зает да кове свои собствени планове: връщането вкъщи  не е приоритет... Предстои шеметна надпревара из улиците на града!

Ако чуя от теб... "Я, поредната вариация по темата "Ласи"...", ще те перна и ще те пратя наказан в ъгъла! А после ще плесна и себе си, защото не съм се справила с описването на книгата. Рядко се срещат произведения, чиято душа е толкова здрава. И красива - даже когато е принудена да се облече в униформа от говнянокафяв брезент. Свети така ярко (с топъл блясък), че е способна да те накара да станеш и отстъпиш мястото си в трамвая на възрастна жена и нейната внучка, въпреки че се прибираш от бачкане (на 12-часова смяна), допреди малко си вдигал и си местел извънгабаритни товари, не си в състояние да държиш очите си отворени дори секунда повече и ти се привиждат горещ душ, гореща яхния, мек хляб и меко легло.

Попаднеш ли на такива книжни екземпляри, не ги пускаш. Знаеш ли, че купих "Ще бягаш ли с мен?" с намаление? За 5 лева. Срещу тази, обидна за истинската й стойност, цена се сдобих с история за:
- любопитния процес чешит намира чешита, търпението да изчакаш всичко красиво да започне после и ситуацията "Той й се усмихна, а тя изрева.", довела до зараждането на взаимна симпатия;
- съзряването (и превръщането на едно момче в прекрасен мъж);
- щастието да си имаш куче, пък макар и за кратко;
- упоритостта да не спираш да лаеш в продължение на 48 часа и да изявяваш готовност да продължиш концерта, докогато се налага, за да насочиш вниманието на околните към нещо важно;
- видовете бягане (сам или в дует/група, пред/след или наравно с някого, от или към някого, симфонично или какофонично, спазвайки или нарушавайки правилата, за поддържането на спортна форма или за живота си, от или към молещата за помощ ръка, от или към оказващата помощ ръка, от или към бариерните рифове, от или към сините лагуни, в посока (не)известното и т.н.);
- мислите-саботьори, породени от грешната (само)оценка;
- освобождаването от нашийника-душач, дето са ти нахлузили страховете, от жестокостта, която проявяваш към самия себе си. В такъв момент се чувстваш : "подивял като звезда, изтръгнала се от орбитата си, която пресича небосвода и оставя след себе си бляскава следа...";
- слабостта и силата на характера, "откриването на пътя обратно към живота" и поемането по него, даже хич да не си възнамерявал да го правиш (било защото те мързи, било, защото ти се струва твърде стръмен и каменист) и за целта да си взривил старателно всичките си мостове и да си счупил компаса си;
- разстоянието, което преминаваш, за да стигнеш до друг човек (не само в географски смисъл), протривайки девет чифта железни ботуши;
- парченцата от личността на този друг човек, които ти раз-/от-криваш и подреждаш като мозайка. Колкото повече започва да се оформя окончателната картина, толкова повече се наелектризираш и се влюбваш;
- склонността към благородни дела - в романа всеки от персонажите [независимо дали тежи 20 кила с  мокри гащи или се кичи с прякора Носорога, без значение дали е навършил 62 години или току-що е получил честитка за шестнадесетия си рожден ден и без оглед на това дали е бивш бандит с обезобразено лице или - стенограф в съда, благословен с името Хонигман (Медения човек/Медунчо)] се заема да спасява някого;
- "Не мо са." - "Заед." или за якостта на опън, натиск и срязване, проявявяна от семейството (и псевдосемейството), за приятелството, истинско и не. В статията си относно "Градът на крадците" те подканям да дооцветиш с твоите боички думата "приятел". Давид Гросман явно ме е чул и ми прошушна следното: "Приятел е същество, което поема част от тежестта на дюшека." : )
- терзанията, лутанията, търсенията, неразбирането, пред които е изправена творческата душа, екстаза от общуването с публиката, страха че се разголваш прекалено много, че губиш безвъзвратно частица от себе си;
- поставянето на правилните въпроси и колко показателни са те за същността на онзи, който (си) ги е задал. Ето ти няколко питанки (отправени на глас, наум, с очи) от Гросмановите герои: "Кое е момичето на това куче?", "Какъв е смисълът да ядеш пица, без разговор за гарнитура?", "Как така, когато в театъра се играе велика пиеса, сърцата на всички зрители в залата бият едновременно?", "Как ще се разбера, без да пиша?", "Някой знае ли защо зебрата носи пижама?", "Защо не може просто да побутне света с палец отстрани, както побутваш кутията с клетки за болтове, гайки и гвоздеи, и те всичките се наместват по клетките?", "Кой си ти? Как стигна дотук? Какво ще стане с теб утре? Къде ще си след месец? Изобщо, ще те има ли?", "Я кажи, ама честно, замислял ли си се някога за звездите? Имам предвид сериозно да се замислиш. Мислиш ли някога?", "Ще бягаш ли с мен?"...

Ако си свършил с отговарянето на горните въпроси, имам молба към теб: споделяй книгата. Не си създавай погрешното впечатление, че съм хукнала да й търся обожатели, защото трябва да й се реванширам за падането и натъртеното гръбче (+дупе) при амбициозния ни опит да натрупаме желания брой летателни часове. Просто... тя ми даде всичко и аз се влюбих в нея. "Ще бягаш ли с мен?" не спира да покорява осемхилядниците в моя свят. Гледайки ме право в сърцето, без да си позволява употребата на бутилки кислород или услугите на шерп. Тя е моята книжка-часовник с будилник.

Няма коментари:

Публикуване на коментар