неделя, 26 април 2015 г.

АНДАЛУСКИ ПЕСНИ


ЛОРКА 
СТИХОВЕ
(гребнати от сборника с лирика на испанския поет, издателство "Захарий Стоянов", 2006 година, превод-мечта: Александър Муратов и Атанас Далчев)

Гледал ли си филма "Безсъние" с Дженифър Анистън? Аз заспах по средата (в този случай българското заглавие на лентата звучи като виц), но не преди да си отбележа един интересен режисьорски похват. Творбата започва в черно и бяло. И си продължава в тези краски, докато главната героиня не среща очите на мъжа, в когото се влюбва. И хоп, сякаш с щедрата намеса на магическа четка, всичко наоколо придобива интензивни багри. Е, подобно "оцветяване" на околната (и вътрешната) среда преживях и аз. Още щом зачетох Лорка. Майчице! Зелено, златно, мораво, алено... Вятър, Море, Небесен свод и Светила, Земя... Завъртяха се около мен и ми отнеха дъха.

Поетът грабна душата ми без усилие. Достатъчно беше просто да ми прошепне няколко подбрани на място думички и въображението ми полетя. По едно време се почувствах като Моби, който се изкачва към Луната по дървена стълба, заедно със своята лисица. Стигнали целта си, двамата обърнахме гръб на далечната страна, внимателно избегнахме кратерите, харесахме си резен от жълтата повърхност, седнахме, и се зазяпахме в платното на Лорка. Отвисоко. Зави ни се свят. Гълтахме пейзажите/стиховете един след друг. А след това ги препрочитахме пак и пак. И отново.

После поетът ме превърна в основно действащо лице от епистоларен роман. Превъплътих се в жена, чакаща с трескаво нетърпение поредното писмо от мъжа, който е обсебил мислите й. А щом го получех, разкъсвах восъчния печат на плика с неособено стабилни пръсти и впивах очи в гъсто изписаните страници, разтворили се пред мен. Лорка ту ме съблазняваше игриво, ту ме опияняваше с нежността си. Сърцето ми затуптяваше с ритъма на мелодия от Дебюси, бузите ми започваха да горят в опит да засенчат яркостта на полския мак, а в цялото ми същество се зараждаше копнеж. Поетът споделяше с мен богатството на душата си, свръхчувствителността на сетивата си. Сякаш бе набрал букет от диви вихри и звезди и ми го беше поднесъл в дар.

Нататък поизтрезнях. Влязох в кожата на вестникар-главен редактор. Потъвах в статиите на кореспондента си в чужбина и се чудех как да вместя прекрасните му текстове в ограниченото пространство, с което разполагаше печатното ми издание. Жал ми беше да откъсна от лехата дори една-единствена грижливо посадена кратка форма на притежателно местоимение. Структурата щеше да се наруши, творбата да се осакати и да загуби магнетизма си. Щях да ограбя читателя. Да го лиша от точното око на Лорка, от "снимките", смазващо реалистични, на нюйоркската тълпа. От негърската песен-томителна жажда, доплувала до бреговете на Сантяго де Куба...

Затваряйки книжката, отново се върнах на предговора от Любомир Левчев. Той ме накара да осъзная в пълна сила каква огромна роля играе качествената рецензия за читателя. Всъщност, именно написаното от Левчев привлече интереса ми към Лорка. Следното описание поощри първия ми досег с поета: "При всяка следваща крачка той ще проявява огромна предпазливост. Ще държи с години готовите си текстове в чекмеджето, ще ги чете многократно на приятели, а също и пред отбрана публика, преди да ги отпечата. Ще драска до края на живота си детски рисунки като Хуан Миро. Ще свири на пиано като лунатик... Пише, но не бърза да издава поетични книги". Ето защо пожелах да вкуся от стиховете на испанския поет. Усладиха ми се. И няма как иначе. Не може да не ми допадне личност, която вижда във вятъра "шлифовчик на звездите" и чува/улавя в женския глас "виолетов цвят" : )

В качеството си на пристрастЕн си търся другарчета, с които да се отдам на изкушението. Сега ще те полея със стихове. Както извива глас любимецът ми Бруно Марс в едно свое парче: "Don't believe me, just watch". По-точно "read!" : ) И понеже още съм под влиянието на филма "Потъването на Созопол", започвам с:

"БАЛАДА ЗА МОРСКАТА ВОДА"

Далеч
усмихва се морето.
Зъби от пяна,
устни от небе.

- Какво продаваш, моме тъжна,
с гърдите голи и злочести?
- Продавам аз, сеньор, водата
на морето.

- Какво ми носиш, момко черен,
примесено с кръвта ти буйна?
- Сеньоре, нося аз водата
на морето.

- Кажи ми, сълзите солени
отде извират, мила мамо?
- Аз плача със водата
на морето.

- Сърце, а тая нетърпима
горчивина къде се ражда?
Безкрай горчива е водата
на морето.

Далеч
усмихва се морето.
Зъби от пяна,
устни от небе.

"КИТАРАТА"

Китарата почва
да плаче.
Разбити звънят
на утрото чистите чаши.
Китарата почва
да плаче.
И няма да млъкне.
Не може
да млъкне.
Плаче така монотонно,
както плаче водата,
както вятърът плаче
над снежните преспи.
Не може
да млъкне.
Плаче за мили
далечни неща.
За знойния пясък на Юга,
възжаждал камелии бели.
Плаче за стрела без мишена,
за вечер, зора не видяла,
за първата птица на клона
умряла.
Китаро!
Сърце смъртоносно ранено
с пет меча.

"НА УХОТО НА ЕДНО МОМИЧЕ"

Аз не поисках.
Аз не поисках нищо да ти кажа.

Видях в очите твои две дръвчета луди.
От вятър, смях и злато.

Поклащаха се.
Аз не поисках да ти кажа нищо.

"ЛУНАТА ИЗГРЯВА"

Когато възлиза луната,
камбаните в мрака се стапят
и блясват пътеките нощни
недостижими.

Когато възлиза луната,
морето покрива земята,
сърцето човешко тогава
е остров самотен в безкрая.

Човек не яде портокали
под пълния лик на луната.
И все пак би ял със наслада
плодове недозрели и ледни.

Когато възлиза луната,
различна и все пак еднаква,
монетите сребърни почват
в кесията тихо да хлипат.


"ПРЕЛЮДИЯ"

Белите тополи си отиват,
но оставят свойто отражение.

Белите тополи си отиват,
но ни вятъра оставят.

Вятърът почива морав,
пръснат нейде под небето.

Но оставил е да плава
ехото си по реките.

В спомените ми нахлува
на светулките роякът.

И едно сърце смутено между пръстите ми бие.

ИЗ ЕДИН "ЦИГАНСКИ РОМАНС"

...Чак при последната ограда
допрях гърдите й заспали
и се отвориха те мигом
подобно люлякови гранки.
Колосаната нейна фуста
във моите уши пращеше
безспир като парче коприна,
раздирано от десет ножа.
Дърветата с върхари тъмни
израстваха пред нас грамадни
и лаеше отвъд реката
с далечни псета кръгозорът.
Щом минахме безмълвно двама
къпини, тръни и тръстики,
коравият й кок изрови
във тинята една трапчинка.
Аз смъкнах мойта вратовръзка.
Тя смъкна горната си дреха.
Аз - ремъка със пистолета.
Тя - свойте четири корсета.
Такава гладка кожа нямат
ни охлювът, ни кринът нежен
и не гори с подобен блясък
дори кристалът под луната.
Под мен в уплаха като риби
изплъзваха й се бедрата,
ту пламнали като жарава,
ту като сняг и лед студени.
По най-добрия друм безумно
през тая тъмна нощ препусках,
седефена кобила яхнал
без никаква юзда и стреме...

"ЛОЛА"

Пере под портокала
памучни пелени.
Очи зелени има
и виолетов глас.

Ах, ти, любов,
под цъфналия портокал!

На вадата водата
от слънце цяла грей;
във прашната маслина цвърти едно врабче.

Ах, ти, любов,
под цъфналия портокал!

И чак когато Лола
сапуна изхаби,
пастирите ще дойдат.

Ах, ти, любов,
под цъфналия портокал!

"КАСИДА ЗА ЗЛАТНОТО МОМИЧЕ"

По залез златното момиче
се къпеше самО в реката
и ставаше водата златна.

Засенчваха го с лека сянка
и клончета, и водорасли
и пееше наблизо славей
за бялото момиче.

Какво чувстваш след прочита? Окей, не е нужно да ми казваш, ако не искаш : ) Оставям те насаме с емоциите ти. И тъй като първата пиеса на Лорка се нарича "Магьосничеството на пеперудите", а поетът и Салвадор Дали са били близки, завършвам с:




неделя, 5 април 2015 г.

ПОТЪВАНЕТО НА СОЗОПОЛ - ФИЛМЪТ



Сега ще те пратя на кино. Не си спомням дали съм ти споделяла, но едно време бях филмово момиче. Доста преди да се превърна в книжно създание : ) Затова днес ще ми позволиш да се върна към старите си навици и да ти представя не романа на Ина Вълчанова "Потъването на Созопол", а неговата засядаща в ума и сърцето екранизация. Отиди да гледаш лентата. Непременно. Не защото е носител на две награди "Златна роза" (за сценарий и най-добра актриса), а понеже си заслужава. Всяка една минутка от времето ти...

Озоваваш се в Созопол. Началото на юни. С десет бутилки водка под мишница и тежест в душата. Дошъл си с цел. Да поправиш старата бащина стряха - покривът тече. Вярваш ли си? А още по-интересно, въобразяваш ли си, че другите ще ти повярват? Истината е, че си тук, за да преследваш призраци. Да смучеш алкохол и спомени. Да се омаеш. Да се наслаждаваш на горчивината и болката, пъплещи из вените ти. Мазохистично да чоплиш (не)зарасналите си рани - от най-дребната драскотина до онзи белег... Знаеш, онзи дебелия и грапавия, в средата на гърдите... Пристигнал си, за да виеш като куче. За да... Е, няма смисъл да изтъквам крайната ти цел. И аз, и ти сме напълно наясно с нея. Само че... Я виж онова ярко петно боя, дето ту се появява, ту изчезва и не те оставя на мира. Малко гадче! Не ти позволява да потънеш на спокойствие в лайната си, ъ, в минорното си настроение. Гледай, не е самО в мисията си... Довело си е и подкрепление! Уф, още натрапници... От най-лошия вид - ония, на които им пука. Които ги е грижа... Въпросът е какво ще правиш оттук нататък. Късно е. Небето не престава да плаче върху теб. Кога ще спре да те дави в сълзите си? Дали ще спре? А и водката е на привършване...

Допадна ли ти описанието ми? Мисля и чувствам лентата на Костадин Бонев, откакто излязох от киното. Финалните думи ме преследват. Ето част от тях (не цитирам точно): "Затвори очи. За какво ти е да гледаш града? Имаш го в спомените си. Помириши го. Той все още ухае хубаво (там, където не се занимават с пържене на понички, разбира се). Слушай го, все още има..." Толкова. За повече - купи си билет : ) Разположи се удобно в креслото и се наслаждавай на всичко, поднесено от режисьора и великолепните актьори  Снежина Петрова, Светлана Янчева, Деян ДонковСтефан Вълдобрев, Леонид Йовчев... Гмурни се в красотата на подводния свят. Страх ли те е? Добре. Поседни за миг на крайбрежните скали и задай на Морето въпроса, който най-много те вълнува. Или може просто да помълчите и да се взирате един в друг. Хладно ли ти е? Клекни край лагерния огън, подхрани го, помогни му да се разгори и остави китарата на Васил Гюров от група "Ревю" да разбърка/подреди емоциите ти. Заваля ли? Последвай примера на героите и нагази сред вълните, обърнал лице към дъжда. Не ти се ще да мръднеш от брега? Тогава пробвай комбинацията "пъпеш-аншоа-жадни, меки, податливи устни". Разходи ръце по кожата на любимото същество и отдели време за всяко нежно, съкровено местенце. Затъмни бъдещите целувки на слънцето със своите собствени. Мини точно по пътя на лъчите. Вкусвай бавно. Успокояващо... Вземи въглен, химикал, молив за очи, червило - каквото имаш подръка и започни да рисуваш. Гледката, разкрила се пред теб, е опияняваща. Изпитваш потребност да я съхраниш. Избери си платно, използвай въображението си... Участвай в "Потъването на Созопол"...