понеделник, 31 март 2014 г.

ПУСТИННИЯ СКОРПИОН, БРАНИМИР СЪБЕВ

Мамка му, Букър! Ако още веднъж се опиташ да ме светнеш относно значението на думата "ентимема", ще ти зашия един! Реши веднъж завинаги какъв искаш да бъдеш - досаден философ или достоен влаков обирджия. В бандата на Шон Уайт не търпим колебливи госпожици... Когато избяга, за да скиташ по моретата, си помислих, че ще се завърнеш като здраво стъпил на земята жилав морски вълк, а то... Довлече се по-мръднал в главата отвсякога. Освен това, нямаш даже една татуировка! Срамота, помисли за горките си родители... Едно време баща ти разправяше на всички, дето имаха търпение да го слушат, че синът му е втори Уил Търнър, а майка ти беше избродирала повечето възглавнички вкъщи с деликатни черепчета върху нежно кръстосани кости. А сега? Сега им разбиваш сърцата, теле такова! Настъпи часът да влезеш в кривия път. Аз ще те изведа на тъмно, нали съм благородна душа... Зарежи тоя учебник (преди да те е глътнал) и си отпуши ушите! Железницата скоро ще пристигне, а ние още не сме преговорили плана... Шон ще ме сготви на старешко варено, ако двамата с теб пак се издъним... Да, сега се смееш, ама да те видя дали ще си намериш топките, за да обясниш на шефа защо си сбъркал този път. И така, според информацията, която ти прилежно събра...

След един-почти-успешен-влаков-обир + една-каса-с-недотам-качествено-царевично-уиски време...

Имали сме си предател в четата! Ето защо се хилеше така! Подхвърлил си погрешна информация на Летящия домат... Знаел си, че влакът не превозва кюлчета злато... И ни остави да се излагаме  и да щурмуваме вагон, пълен с амбалаж (пардон, с книги), охраняван от дружина освирепели библиотекари. Ще влезем в историята, спор няма... Като най-книгожадната банда в света. Отврат! Целият сияеш, че как иначе... Направи ни на глупаци, а за теб книжният товар си е безценна плячка... Да, точно така,  не ми обръщай внимание. Иди да си четеш на спокойствие. Имаш късмет, че само аз прозрях кроежите ти, а останалите те взимат просто за некадърник... Я да видя поне за какво рискувахме реномето си... "Пустинния скорпион"?!? Букър, неувряла тикво недна, откраднали сме всички копия от най-новия сборник с разкази на шериф Събев! Страховития тип, дето лови престъпниците по два начина: dead or... dead! От всички книги по света точно на тази ли можа да хвърлиш грабливото си, късогледо око? Не, не ми се оправдавай с ревюто, което си гаврътнал при книжното момиче, ами тичай да предупредиш Шон... Трябва да се покрием някъде и то бързо...

Ловец-отстъпник, джудже от расата "онова, дето си го мисля, не ме е страх да ти го кажа. С бойния си чук..." и разярен викинг. Това са най-новите попълнения в галерията с любимите ми литературни образи. Къде ги срещнах? В творбите на Бранимир Събев. Сприятелих се с тези момчета и, да си кажа правичката, започнаха да ми липсват твърде скоро (още щом приключих с последната страница от сборника). Затова си намирам нов повод да ги посетя, след като си стиснахме ръцете (и си разменихме преценяващи погледи) за пръв път - сядам да пиша публикация за приключенията, в които тримата участват. Ами ти? Имаш ли нужда от герой? Улови "Пустинния скорпион" (внимавай, жили!), прегледай разказите в него и просто... take your pick! После непременно искам да ми кажеш коя вселена и кой персонаж си избрал да поставиш на почетно място сред предпочитанията си.

ПУСТИННИЯ СКОРПИОН

Главният герой в този класически уестърн с фентъзи елементи е чиста проба неръждаема стомана, откъдето и да го погледнеш. Дай на Пустинния скорпион някое проядено (буквално и преносно) от проблеми градче, цъфнало в дивата западна пустош, и той незабавно ще запретне ръкави, т.е. ще извади двуцевката си, за да почисти боклука. Няма значение дали отпадъкът е от свръхестествен произход (адска хрътка, черен вълк, гаргойл) или представлява човешка гад, неподлежаща на рециклиране, ъ, превъзпитание. Блъди Ред (рожденото име на Скорпиона) ще се погрижи за неприятностите ти с удоволствие. Особено ако те са причинени от Принца на мрака - уродливо въплъщение на злото, куцукащо целеустремено към пълното господство над света. Защо "куцукащо"? Ами, защото има мистър Ред, т.е. трън в петата. Упорит дразнител, заел се да сформира последната защитна линия на човечеството... Дойде моментът да ти призная нещо. През цялото време стисках палци на Блъди, но не бих се включила в екипа му екстерминатори на (зло)вредители. Разбираш ли, няма да съм достатъчно ефективна бойна единица. Причината се корени в слабостта ми към ловеца-отстъпник, за когото ти споменах във въведението. Натъкна ли се на него, вместо да го гръмна/съсека/изкормя, ще ми се прииска да взема главата му в скута си и да го погаля по злодейската буза...

КУЛАТА В ЛЕДЕНОТО ЕЗЕРО

Може да откриеш разказа и в българския фентъзи-сборник "Мечове в леда"

Какво прави един герой, след като е отървал света от побъркан магьосник-мегаломан, изтрил е с един замах вековната вражда между две кралства и, следователно, е доказал на всинца що за смелчага е? Взима си почивка? Неее. Човек, който пришпорва коня си напред, щом чуе, че наблизо се води битка, не би те разочаровал, като те отведе на спа-курорт в Страната на гоблините : ) Напротив, ще те прасне дружески по гърба и ще те подкани да го придружиш в най-новото му приключение. Да речем, че успееш да се задържиш на краката си след приятелското ступване, ъ, потупване.  Изпъчваш гърди (колкото и да ти тежат доспехите), вадиш меча си (не е много остър, ама нищо), заклеваш се в него да се биеш с устрема на берсерк (е, айде да не се изхвърляме!) и ставаш горд участник във важна мисия: намиране на съпруга. Избраницата е затворена в далечна непристъпна кула и охранявана от цяла армия скелети, естествено. На кого всъщност ще правиш компания в подвизите? Запознай се с принц Глациус (кандидат-жениха) и неговите верни съратници: елф, чиято коса искри с "цвета на слънце при кървав залез" и джудже, за което вече отворих дума в началото. Сещаш се, онова дребното, дето е майстор в риториката на чука и изтънчената размяна на реплики. Вторият ми любим герой в сборника на Събев. Препоръка от мен: отправи се на приключението с песен на уста.  Очакват те много битки с най-различни същества, запивки в (не)приятно обкръжение и... обятията на обсебваща красавица.

ЗЛАТИН И ЗМЕЯТ

Разказът се класира сред дванадесетте най-добри творби в първия международен конкурс "Златен кан"

Усмихнато-усмихващо фентъзи. Най-точната характеристика за творбата. Попадаш в село Станюва могила през далечната 1201 година. Събеви времена, или по-точно времена на:
1) страшни легенди, от ония, дето въоръжени с хурки и вълна за предене баби разказват на своите внуци, за да откажат зяпналите, впечатлителни дечица от лекомислени разходки из гората;
2) игриви народни песни, подхванати на дълго чакана седянка и удесеторяващи нечия хубост или мъжество;
3) саби дамаскини, коне шарколии и юнаци, дето вода от камък могат да изстискат и дето спасяват по три синджира роби всеки ден (чакай, май избързах, още не сме минали XIV-и век, но ти схвана какво имам предвид, нали?);
4) змейове с тежък характер, змейове с огнеопасен дъх, змейове "и станахме родители", змейове, кръстени с любов Шарко... абе времена на всякакви змейове;
5) кръшни, трудолюбиви, грижовни моми с очи-черни череши, устни-мерджани и вежди-гайтани, които девойки, между другото, от време на време се нуждаят от спасяване;
6) а да...  и времена на люта ракия.

ЦИКЪЛ

Мисля, че съм те питала преди, но прояви добрина и ми отговори пак: какво би сторил, ако случайно попаднеш на машина на времето? Ще полудееш от радост, защото най-сетне ще сбъднеш детската си мечта да се запознаеш лично с крал Харалд Синия зъб? Ще потриеш доволно ръце и ще се заловиш да я разглобяваш, понеже умираш от любопитство да разучиш механизма й на функциониране? Ще запазиш хладнокръвие и ще обмислиш внимателно как би могъл да оползотвориш находката за постигането на целите си? Или просто ще кажеш "Не, мерси!" и ще я подминеш, все едно не нищо повече от изоставена, будеща жал бричка, предназначена за скрап? Преди да избереш, поговори с който и да е от образите,  изплуващи от различните епохи в "Цикъл" и потъващи... ще разбереш къде. Помни: мъдрият човек се учи от грешките на другите...

БРАЗАЯ

Ужасяващ разказ. Тук Бранимир Събев се ухилва злорадо и залага на доста ефикасен метод за стряскане на читатели - вграждане на стари суеверия и обичаи в чешмата, т.е. творбата. Направо си представям как автора, със шлосерска маска на лицето, заварява отделни страховдъхващи елементи в здраво цяло: зимна нощ; крайдунавско село с красноречивото име Черна вода; кротки, беззащитни жители; свръхестествена напаст, която се е уморила да дебне наблизо и е решила най-сетне да засити глада си за човешко месце; жертвовалеж в духа на сезона; опити (безсмислени) за противодействие: организиране на хайки, отслужване на литургии, "изпращане" на армагани за умилостивяване, следвайки позабравените правила за водене на преговори с изчадия; безизходица. Сякаш нищо не може да прокуди злото, а хората вече са се уморили да се борят... И тогава Бранимир Събев прибавя (споява) последната част към своята метална скулптура. Частта е оформена като тринадесети воин, по-точно като новопристигнал в селото търговец. Дали тайнственият арапин ще успее да помогне на черноводяни и да възстанови тяхното спокойствие? Ако да, на каква цена?

ИГРАТА НА БОГОВЕТЕ

Разказът е сред фаворитите на петия международен конкурс "Златен кан"

От време на време и боговете имат нужда да поразпуснат, съвсем нормално е. Някои безсмъртни си определят тлъст бюджет за специални ефекти и си устройват грандиозни сблъсъци тип "троянски войни". А други предпочитат кротките интелектуални забавления. Изиграване на партия "го", например. В настоящия разказ две отегчени от рутината божества си намират подходящо местенце, настаняват се удобно, вадят своите пулове и ги разполагат стратегически върху игралното поле. Ела, надникни по-отблизо. Пуловете са лееекинко необичайни. Пред очите ти са подредени най-добрите воини от всички епохи и континенти. Момчетата изглеждат стреснати, нали? Така е, защото току-що са ги откъснали като първи кокичета от родното им време, запокитили са ги незнайно къде/кога и, без да ги питат, са ги нарочили за пионки в смъртоносна игра. Пази се от онзи там, с гладиусите - Марк Тулий Октавиус. Бивш командир на римски легион, срутил се до "ранга" гладиатор. А грамадата, позиционирана в близост до него, се нарича Бьорн Мартинсон - норвежки викинг, който също няма кой знае какво да губи. Представяш ли си ги тези двамата в битка? Ако си ме чел внимателно, знаеш на кого от тях стискам палци да излезе здрав и читав от тегавата ситуация...

ДРАКУС

Разказът е победител в коледния конкурс на списание "Дракус" за 2012 година

Хоп! Озовахме се в 1462 година. Да благодарим на господин Събев за превоза и да му напомним да не забрави да дойде да ни вземе след 1 час, за да ни отведе до следващата спирка/творба от сборника. А ти вземи се поосвежи малко. Предстои ни аудиенция при владетеля на Влашко. Не, не се притеснявай, че не си запознат с етикета и не знаеш как да се държиш във височайше присъствие. Добрият стар Влад Цепеш не обръща внимание на такива незначителни подробности. Ще те приеме повече от радушно. Нещо повече, той толкова гори от нетърпение да се запознаете, че ще напусне заплашително гледащия си, потънал в сняг замък и ще се втурне да те пресрещне по пътя. С прегръдки и целувки. Не ми ли вярваш? Тогава питай друг Владков гост - Мемиш ага, главатар на башибозушка орда, пратена на самоубийствена (по мнението на султана по-скоро "разузнавателна") мисия край Дунава, и ще се убедиш. Ако бедният Мемиш е в адекватно състояние да отговори на въпросите ти, разбира се...

БИТКА ЗА ВСЕЛЕНАТА

Творбата започва като класическа военна фантастика. Бранимир Събев те зачислява към елитен отряд за специални мисии. Но не ти праща повиквателна (както е любезно и редно да стори), ами те натриса в разгара на сражение с гигантски инсекти, пред които хлебарката "Едгар" от "Мъже в черно 1" изглежда като съвсем приемлив вариант за домашен любимец. Оправяй се както можеш. Но авторът има още идеи как да ти докара кошмар. Даже и след победата над  извиращите отвсякъде насекоми не те оставя на мира. Тъкмо си седнал да се поопознаеш с колегите от екипа, Събев прекъсва сладката ви раздумка и те праща да трепеш гадове сред живите скали от Магелановите облаци. Осъзнаваш, че си яко прецакан и се просълзяваш, задето не си послушал вашите и не си се посветил на библиотечно-информационните науки, когато... Рязък обрат. Да видим колко бързо се адаптираш към светкавично променящи се обстоятелства : ) Ръцете ти не са потни, нали?

ЖЕРТВОПРИНОШЕНИЕ

Този разказ описва живота и приключенията на Ангел Белчев - един по-друг тип герой, въоръжен не с хладно острие, а с писателско перо. Сякаш следвайки максимата на Кънчо Кожухаров: "Който пише, е воин", Белчев се старае никога да не оставя зареденото си с мастило оръжие да ръждяса. Ще станеш свидетел на първите творчески опити на автора, ще му извикаш "Браво!" за първото спечелено отличие от литературен конкурс, ще си скъсаш обувките, докато обикаляш с него при търсенето на издател, склонен да рискува/да майстори криле и да пуска в полет млади дарования, ще проследиш упоритите усилия на Ангел да усъвършенства стила си на работа, ще му ръкопляскаш за завоюването на престижни международни отличия, ще се възхитиш на смелостта му да се насочи към наболели и нелицеприятни теми (независимо от последствията в професионален и личен план), за да отвори очите на хората и за финал... ще се надяваш в края на историята Белчев да направи правилния избор. "Жертвоприношение" е творба, която си няма представа как да те усмихне, но поназнайва това-онова за дарбата от Бога, къртовския труд и цената на успеха. Готов ли си да я платиш? Не е ли твърде висока и, изобщо, гледката от върха (доста самотно, проветриво и дефицитно на кислород място) заслужава ли си? Я провери... Има ли нещо, което си забравил/захвърлил/стъпкал по време на изкачването?

ЩЕ КРАЧА РЕДОМ С ТЕБ

Най-готиното заглавие в целия сборник! Стомахът ти се свива от предчувствие, още докато очите ти пробягват по петте безобидни думички. Да знаеш само какво те чака... Ще потънеш в кошмар. Ама от най-гадните. Ще се събудиш с биещо до пръсване сърце и ще установиш, че всичко е било само сън. Отдъхваш си и се опитваш да включиш лампата (чаша вода би ти дошла добре). Успяваш да напипаш ключа от третия път. Нека бъде светлина! Грешка. Крушката ти светва (преносно и буквално) и прозрението, че действителността е милион пъти по-ужасяваща от всеки кошмар, те изгаря жестоко. И. Тогава. Започваш. Да. Виеш... Доби ли бегла представа? Така ще се почувстваш, ако си главен герой в разказ, вдъхновен от Лъвкрафт и написан от Бранимир Събев. Пусни си най-тежката музика, която виси в колекцията ти, и се подготви да пазиш гърба на Джими - редово войниче, разпределено да води битки за "справедливост" на Балканите по време на Третата световна война... 

Днешното ревю почти приключи. Предполагам, че се досещаш за кого ще гласувам на следващите избори за шериф : Р С две ръце и, ако се наложи, с два Колт-а. Бранимир Събев го заслужава. От една страна, авторът е способен с лекота, прецизност и достоверност да изгражда бойни/хорър сцени (и да описва нечии окаяни черва като навити на вилица спагети в доматен сос), а от друга - да рисува красиво целувки между слънцето и морето и да сравнява сияещи детски очи с теменужка. В един миг ти изкарва ангелите (и дяволите), а в следващия (докато още си зает да плюеш в пазвата си) - те разсмива. Ококорва те със страховити легенди, забавлява те с трубадурски излияния и се закача с теб, свирукайки си весели народни песнички. Надява маската на (не)сериозен даскал и ти преподава уроци по "старонордолски разговорни изрази (и псувни) за начинаещи". Не се бои да експериментира (да си играе) с жанрове, похвати, времеви епохи и се представя отлично, без значение дали ще те поведе на жежко уестърн-приключение или ще те подмами в мразовито фентъзи. Влюбва те в героите си, ама яко. Даже и в най-злите от злите. И... дойде ред на най-важното за мен. Докато четеш Събев, в главата ти зазвучава мелодия.  "The boys are back in town", например. Или музикалният фон "Let the sunshine in", сещаш се, от сцената в "Коса", когато войниците хлътват в черните, гладни търбуси на транспортните самолети към Виетнам. Или изтръгнатият от желязната китара на Коста Сивов инструментал "Last Smile". Жестоко!

четвъртък, 13 март 2014 г.

ПОСЛЕДНИЯТ ЛОВ НА КАНА, КЪНЧО КОЖУХАРОВ

ВЕЧЕРИ В КОЖУХАРОВИЯ ХАН

Добре си дошъл в "Сладкодумния ханджия", странниче! Влизай, влизай, защо стоиш под дъжда? Не се кахъри за коня си. Бате Дамян ще го разтъпче, за да се охлади, ще го подсуши с меки кърпи, ще се погрижи за копитата му и ще изчетка козината му. Конюшнята ни е чиста, топла и добре проветрена, а брат ми говори езика на животните : ) Сваляй връхната си дреха и сядай... Ето тук, до огнището, ще ти е топличко... Пък и ще си по-близо до къкрещото котле. Веднага ти пълня паница, за да пробваш гозбата -  шарен боб със сушени червени чушчици и джоджен. А питката още пари... може да си я намажеш с масълце. За пиене ти предлагам лозова ракия... Или повече ще ти се услади вино "меча кръв"? Спокойно, вече не го сипваме в човешки черепи - отказахме се от тази традиция отдавна. Плаши смелите чуждестранни рицари, дето преминават през земите ни, и се отразява зле на алъш-вериша : ) Ами твоя милост? По външния ти вид съдя, че идеш отдалеко. Какво дириш по тия места? А, ти си етнограф... Събираш ли народни приказки? Ех, да беше тука бай Кънчо, стопанинът, щеше да те нагости с най-чудната история! Ама заранта той потегли за Цариград - ще мери сили в надиграване с разказвачи от цял свят - и остави на мен и батко ми да го отменим и да въртим гостилницата... Мирише ли ти на мента? Това е заради отварата, с която ще напоя сладкиша от ръжено брашно. Ще добавя и мед - по стара българска рецепта. Научих я от бай Кънчо, докато той ми разказваше за подвизите и патилата на един баща и неговите синове. Искаш ли да я споделя с теб? Хей, май няма да си тръгнеш с празни ръце оттук и в крайна сметка ще си получиш приказката... Щом я чуеш, я сгъни внимателно, прибери я в торбичката си и я изваждай винаги, когато огладнееш или застудее. Или когато имаш нужда от светлина...

КУБРАТ И НЕГОВИТЕ СИНОВЕ

Оставяме чевръстата девойка да омайва своя гост с вкусни залчета приказка, тихичко отваряме външната врата, изваждаме си чадъра и се пренасяме в наше време. Но ако си много любопитен, ще ти издам, че в момента момичето се старае да предаде достойно разказа на бай Кънчо. Окъснелият пътник ще се срещне с една будеща възхищение и страхопочитание личност: хан Кубрат. Ще се запознае и със синовете на българския владетел. E, при доста смущаващи обстоятелства - ханът е отровен, а основните заподозрени са неговите наследници. Ясно е, че главните действащи лица няма да са в настроение за завързване на нови приятелства и ще се представят не с добре известния от достоверните (?) исторически извори свой образ, а с чисто човешките си страхове и недостатъци. Странникът ще стане свидетел на тежък лов - отровителят трябва да бъде разкрит и наказан, а съдбата на ханството - поверена в сигурни ръце. Само че чии? Предстои избор от жизненоважно значение, а Кубрат няма време - отровата превзема бавно, но неотстъпно тялото му. Ще събере ли сили за върховната битка? На кого може да се довери? Наистина ли някой от собствената му плът и кръв се е осмелил да посегне на живота му? И още по-интересно - какво стои зад прочутата картина на Димитър Гюдженов, увековечила завета на хана? Какъв съвет биха дали изобразените върху платното хора на нас, своите потомци? Дали ще ни продумат или само ще ни изгледат изпод смръщени недоволно вежди? Или ще ни издърпат ушите, за да ни дойде акълът в главата? Прочети "Последният лов на Кана" и ще намериш отговорите на тези въпроси. Обещавам ти, че ще разбереш и нещичко за себе си... Ала най-важното е, че от романа ще се почувстваш хубаво. Ще вирнеш глава, походката ти ще стане лека и напета, а в гърдите ти ще разцъфти (за първи път или за нов живот) едно гъделичкащо чувство. Да видим дали ще го разпознаеш : ) Точно така:

ГОРДОСТТА, ЧЕ СИ БЪЛГАРИН!

Като ти казвам, че ще се гордееш, ми повярвай. Авторът, чийто роман ти представям, не е заслепен от жажда да възкреси минало величие фантазьор, препасал дървен меч и склонен да хиперболизира и идеализира. Нито пък е от самоотвержените "апостоли", продали душата си за 30 сребърника (а може би ги надценявам) и превиващи гръб в раболепния стремеж да наложат нечия (идиотска/вража/предателска) доктрина. Не. Кънчо Кожухаров е БУДИТЕЛ. Сещаш се, от онази рядка порода, дето води началото си от лето Господне 1762-ро, благодарение на която сме запазили българското си самосъзнание. И която разпръсква, по-точно разкъсва мрака на невежеството, безразличието, робската покорност, ниското национално самочувствие... И ти дава усещането за принадлежност. Вече знаеш откъде си тръгнал и кой е/какъв е твоят народ, и че трябва да се държиш достойно, за да не посрамиш предците си.
Кънчо Кожухаров е съсредоточил своите усилия върху написването на роман с главен герой хан Кубрат. Знаел е, че за да се справи успешно със задачата и да представи достоверно епохата, му трябва солидна подплата. Задействал е жилката си на деец от Българското възраждане: издирвал е източници, даващи сведения за конкретния исторически период, прецизно е пресявал намерената информация, четял е между редовете, мислел и анализирал и се е заел да напише своя труд. Творба, за която не друг, а самият професор Андрей Пантев споделя, че е запълнила някои празнини в историческите му познания.

Сега си представям как се стряскаш, задето намесих името на професор в ревюто и се заблуждаваш, че "Последният лов на Кана" е монументално историческо изследване, тежко и за четене, и за носене в раницата : ), от което лъха на мухъл (и скука). Ей, веднага изтрий този образ от мислите си! Спомняш ли си откъса от "Факторът на добротата", който цитирах в предишната си публикация? Е, той трябва да ти е дал идея за това колко леко, красиво, чувстващо и мислещо пише Кънчо Кожухаров.
"Последният лов", също като "Факторът...", си е истинско петзвездно изживяване. Романът ще те увлече на първо място заради пълнокръвните си герои - ще усетиш Кубрат Железни като свой баща и ще почерпиш мъдрост, топлина и подкрепа от него. И ще се стараеш да не го ядосаш много с пакостите си. Колкото до синовете му - неусетно ще се приближиш до тях. Те са една банда юнаци, дето ще те удивляват, дразнят и разсмиват. Ще си избереш любимец, ще се надяваш да не е замесен в отцеубийство и ще му стискаш палци да вземе изпита за бъдещ владетел на българите с шест +.
Второто място грабва усетът на автора за изпипване на сцената до най-малкия детайл - нито един предмет, нито един персонаж не е поставен случайно, за украса,  и заема място с точно определено значение, свързано с конкретна функция (която тъне в мъгла от шаманска отвара чак до края).
Третата вълна аплодисменти е предизвикана от диалозите - остроумни, без излишни орнаменти, понякога залагат прикрити капани, понякога бълбукат с чувство за хумор, а друг път светят от привързаност, любов и преданост.
Четвъртата звездичка блести върху здравата, красива плитка от исторически, философски, психологически, фантастични и криминални нишки, способна да привлече (и задоволи) интереса на широк кръг публика.
А петата звезда се присъжда заради удоволствието (макар и непряко, чрез книжните страници) да бъдеш в компанията на Кубрат -далновиден държавник, безстрашен пълководец и... родител, тормозен от тъй познатия въпрос: "Къде сбърках?". Три са моментите от "Последният лов на Кана", които са се запечатали в паметта ми:
1) описанието на битката с персите при Ниневия. В този въоръжен сблъсък хан Кубрат е съюзник и съветник на византийския император Ираклий.  Кънчо Кожухаров се проявява като опитен художник, за когото баталната живопис е детска игра: "Скрежасалото поле напълно се загуби под краката на хора и коне. Като в мъртво вълнение армиите се люшкаха напред-назад, оставяйки при всяко отстъпление нови гроздове удавници в морето на войната". Виждаш картината, нали? Нататък става още по-внушително: Кубрат, само с 20 души бойци, целите в бяло, яхнали бели жребци, се врязва в персийската конница и я помита. Под звуците на барабан, който думка в такт с ударите на сърцето ти;
2) гощавката във Виолетовата зала на императорския дворец в Константинопол, по време на която нашият хан седи на почетното място до василевса (пропуснах да отбележа, че Ираклий е един от най-компетентните владетели на Византия ever!), демонстрира перфектен гръцки и латински и успява да излезе победител в словесна престрелка с хора, усвоили изкуството на риториката, дипломацията и двуличието още с майчиното си мляко;
3) размяната на реплики: "Кой си и какво искаш? - запита на гръцки Шахбараз (главнокомандващия на персийците). - Боил Кубрат от българите - отговори гордо баща ми... - Военният съветник на Ираклий - отрони замислено Шахбараз. Баща ми кимна в знак на потвърждение. - Ще ти плащам тройно, ако съветваш мен, не него...". Кубрат, разбира се, отказва : )

ЗНАЕШЕ ЛИ, ЧЕ...

На изпроводяк ще ти увия за вкъщи 4 интересни факта. Научих ги от бележките на автора в края на книгата. Може да ги чуваш за пръв път, може да са ти добре известни, а може да си ги позабравил. Няма да навреди, ако ги имаш предвид.
- Стара Велика България се е управлявала от ясно изграден йерархичен апарат. В него имало над 40 държавни и военни титли, отразяващи съществуването на съответните административни длъжности. За сравнение: приблизително по същото време в империята на франките е имало около 20 титли.
- чуждите пътешественици са наричали Волжка България "Царството на разума", заради грамотността на населението и блестящото развитие на медицината, астрономията, математиката и технологиите. Столицата,  Велики Болгар, е била три пъти по-голяма от Париж;
- три века преди Коперник поетът Сайфи Сараи ал Болгари пише за въртенето на Земята около Слънцето като за нещо отдавна известно;
- през 1223 г. волжките българи (авторът подчертава "единствени в света!") разбиват войските на Чингиз хан и взимат няколко хиляди пленници, които разменят по формулата "един войник - един овен".
Готино, а? Сега, надявам се, че имаш още сили? Намислила съм да отскочим отново до гостилницата "Сладкодумния ханджия" и да завършим днешното пътуване там, където го започнахме...

Странниче, облаците са се разбягали, а кончето ти рие нетърпеливо с копита в предния двор. Сякаш танцува, не съм виждала толкова дребна и пъргава порода. Пък и окраската му е необикновена. Вземи, скътала съм му няколко моркова за из път. Бате Дамян натовари дисагите ти и вече може да тръгваш. Чакай, сетих се нещо. Като минаваш през някой по-голям град, потърси препис на "История славянобългарска" от монаха Паисий. Ще е от полза за проучванията ти, пък и ще научиш много за нас, българите. Книгата е безценна! Бай Кънчо веднъж я беше донесъл след едно от многобройните си странствания (взел я на заем от скъп приятел) и четеше кратки откъси на мен и бачо всяка вечер преди сън... Е, да не те задържам повече... На добър път! Надявам се, че няма да ни забравиш и някой ден пак ще ни погостуваш тук...