четвъртък, 30 август 2012 г.

ЕДИН ПОДАРЕН ДЕН от Анна Гавалда

"С възрастта човек става по-мъдър.". Тези думи, произнесени със сериозен и авторитетен тон, излизат от устата на един от главните герои в книгата, само минути след като импулсивно се е впуснал в животоспасяващо приключение. Е, може би леко преувеличавам. Ако не се беше поддал на импулса си, нищо лошо нямаше да му се случи. Просто щеше да продължи монотонното си съществуване. И да изпусне възможността да изживее незабравими мигове с хората, които го обичат. С онези, които го познават и разбират най-добре от всички. И най-важното - нямаше да може да прибави нови пакости към Златната колекция от общи спомени, Vol. 1. Но, слава Богу, разумът му излиза във ваканция за един "подарен" (мисля, че е по-правилно да се каже "откраднат") ден. Достатъчно, за да може нашият човек да презареди батериите, да поеме глътка въздух, да погледне на нещата откъм хубавата им страна и да продължи напред. А когато се почувства тъжен или самотен, или объркан, на негово разположение винаги ще бъдат горещите хитове от гореспоменатата колекция.

Ама и аз съм една. Говоря ви за някого, с когото още не съм ви запознала. Толкова за изисканите ми маниери. Всеки добре възпитан французин би ме упрекнал и би разкритикувал безобразното ми поведение. Моля да бъда извинена. Дами и господа, името на героя-вдъхновител на безразсъдното бягство е Симон. На трийсет и пет години, с хубава професия, женен, с две деца, подстрекател. А какво е един подстрекател без охотно оставящи се на изкушението жадни души? На сцената излизат съучастниците-последователи. В ролите: двете му сестри - Лола и Гаранс. Лола е прясно разведена майка, а Гаранс ... Ами, тя е чаровна, щура и остроумна. Разказът се води от нейно име. Следователно, той също блести с току-що изредените качества и за читателите е удоволствие да  се потопят в него. И така, какво ни разкрива Гаранс? Има една хубава народна мъдрост "шило в торба не стои". В случая, обаче, става въпрос за три остри шила и мнооого, ама мноого тясна торбичка, която даже се е свила след прането. За да не я скъсат и съсипят напълно, трите шила (разбирай Лола, Гаранс и Симон) решават да пропуснат сватбата на своя братовчед и да офейкат. Оставят зад гърба си рутината, скуката, задръжките и лицемерните роднини (симпатични също толкова, колкото и мазол на пръста) и поемат към свободата (т.е. към замъка, където работи като екскурзовод брат им Венсан). След като тайфата се събира в пълен комплект, нашите сладури се заемат с тежката задача да измъдрят каква беля да направят най-напред. Получава се малко като в песента от филма "Неочаквана ваканция". Носталгия по детството, желание отново да тероризираш квартала с кучето си и, между игрите,  сладко да си хапнеш филия топъл, дъхав хляб, поръсена с пипер. Аз лично я обичах намазана с лютеница, а кученцето ми имаше огнен и опасен нрав, но, заклевам се, не е ухапало никого без причина : ) Колкото до бъркотиите,  които създават дръзките бегълци ... Нека бъдат изненада за вас. Не казвам нито думица по въпроса и не, няма смисъл да ме молите да ви подскажа : )

За десерт остана да изясним защо ще продължа да чета книги от Анна Гавалда. Стилът й ми допада. Кратки, точни и ясни изречения. Духовити забележки. Два-три мръсни вица (срам ме е, ама тези ги запомням най-лесно и първо те ми идват наум, когато някой ме подкани да разкажа смешка). Приковаващо вниманието въведение в историята (нещо от сорта на уводната сцена в "Четири сватби и едно погребение"). Останалата част от текста също няма да ви разочарова. Разказът на Гаранс тече леко, естествено, непринудено. Все едно си на кафе с шантава приятелка и слушаш подробен доклад за перипетиите й през уикенда.  Гавалда е надарила своята героиня и с проницателност, и със закачливо чувство за хумор, и с добро сърце. Особено забавен е начинът, по който авторката охарактеризира персонажите си, използвайки точната преценка и пиперливия език на Гаранс. А изборът на теми? Повече от сполучлив. На кого не му се е искало да зареже всичко поне за ден (тук се сетих за една песен на Васил Найденов, "На море") и да прави каквото му душа иска? Кой не изпитва сладка болка, щом си припомни подвизите си като дете? Щом осъзнае, че годините са се изнизали неусетно и е време да порастне (тук пък в главата ми зазвуча "Къде остана детството" - великолепни стихове на Миряна Башева -  от класиката "Войната на таралежите")? На кого не му липсват старите другарчета, с които си е общувал на език и ниво, разбираеми и достъпни само за техния тесен кръг посветени? Умен ход от страна на Гавалда е и подборът на героите. Винаги ще се намери читател, готов да съчувства на затъналия в рутината на семейните отношения Симон или на Лола, току-що приключила с привидно съвършения си брак. Няма да липсват и загрижени за съдбата на все още необвързаната Гаранс хора, а и заинтригувани накъде ще поеме Венсан, който тепърва навлиза в истинския живот. В "Един подарен ден", обаче, откриваме и нещо повече. Съвсем дискретно (в изказването на един персонаж) е засегнат проблемът с ксенофобията и расовата търпимост, доста наболял  във Франция. Би било хубаво Гавалда да развие този мотив в следващо произведение (ако не го е сторила в някое от предишните си).

Завършвам с трите компонента от "Един подарен ден", които ме зарадваха най-много: лъжендата (чудна думичка, нали? Научих я от О. Хенри) за замъка и неговите обитатели; Ялусин и неговите супербълхи, които танцуват макарена; и музикалната компилация на Венсан, поместена в края на книгата : )

събота, 18 август 2012 г.

ГРАДЪТ И ГРАДЪТ от Чайна Миевил


НАКРАТКО ЗА АВТОРА

Чайна Миевил - британски писател-фантаст.
"Артър Кларк", "Хюго", "Локус" - част от наградите в неговата вдъхваща страхопочитание колекция.
Професор по съвременна история и/или лингвистика - първите ми догадки относно личността му, въз основа на прочетеното в "Градът и градът".
Социална антропология и международни отношения - специалностите, които се оказа, че е завършил.
Централна и Източна Европа в годините на прехода - бас държа, че това е било част от заглавието на дипломната му работа.
"Extreme Ways" и "Моби Дик" - за тях се сетих най-напред, щом прочетох фамилията на Чайна.
Благоговение - чувството, което изпитвах към Миевил, докато разгръщах началните страници.
Леееко, ама съвсем леко разочарование - послевкусът на романа.

НАДЪЛГО (ШЕГУВАМ СЕ) (ВСЪЩНОСТ, НЕ) ЗА КНИГАТА

ОТ МЕСТОПРЕСТЪПЛЕНИЕТО: БЕШЕЛ/УЛ КОМА

Добре дошли в "китните" градчета-държави Бешел и Ул Кома! Те се намират на "ръба на Европа" (вместо "ръб" ми хрумва друга една трибуквена, но нецензурна дума, която със сигурност е по-точна) и могат да се похвалят в туристическите справочници с интересна отличителна черта: съществуват едновременно на едно и също място. Нещо повече, на бешелчани им е забранено да виждат, докосват и заговарят улкомци, за които е в сила същото ограничение (представяте ли си проблемите с трафика, които имат? Ужас!). Всяко нарушение на забраната се нарича "престъпВение" (чудесна, чудесна работа на преводача!), а престъпВиците са преследвани и жестоко наказвани от зловещите служители на съответното ведомство - Агенцията (нейните копои вкарват малко от атмосферата на "Dark City" и "Fringe" в романа). Да ви кажа, не бих си избрала тези местенца като туристическа дестинация за летния отпуск. Освен всичко друго, трябва да държиш изпит, преди да те допуснат да пресечеш границите им (тук се сетих за една гостоприемна азиатска държава, чието име включва прилагателното "северна").

В случай, че все пак някой реши да ги посети, би било добре да има предвид следното: ако изпадне в нужда, да се обърне незабавно към Хорейшио Кейн, ъъъ, исках да кажа Тядор Борлу. Той е инспектор от отдел "Тежки престъпЛения" в Бешел и разследва случаите със същата целенасоченост, проявявана и от телевизионния му колега. Двамата си приличат и по съчувствието, което изпитват към жертвите, а и по любимите си методи за разпит на лоши, ама много лоши, момчета. Екипите им от криминолози ( в Бешел ги наричат сценични работници) също имат допирни точки. Сходни са и почти неразрешимите загадки/проблеми, с които ежедневно се сблъскват в работата. В "Градът и градът" проследяваме разплитането именно на един такъв случай от безупречната (до този момент) професионална биография на инспектор Борлу. Група наркоманчета открива под купчина боклуци полуобезобразения гол труп на млада жена. Извършителят не се е задоволил само да я удари яко по главата с тежък предмет и да я намушка няколко пъти, но е решил и да си поиграе на пластичен хирург с нея. Ама явно не му е харесало и след първия срез се отказал и я захвърлил. На Тядор Борлу се пада честта (блазе му) да установи самоличността на Фулана Детайл (Джейн Доу на бешелски) и да пипне нейния убиец. На пръв поглед сякаш става въпрос за проститутка, нападната от побеснял клиент. Но нещата не са толкова прости. Борлу затъва дълбоко и попада в патова ситуация, от която няма да се измъкне невредим. И мястото на полицейски инспектор е най-малкото, което може да загуби.

Около това в общи линии се върти сюжетът на книгата. Дали я препоръчвам? Разбира се. Дори само заради възможността да станете свидетели как Шварценегер руши езикови бариери (а вие си мислехте, че може да изравнява със земята само сгради, нали?). Или да прочетете най-точното  определение за сбирщина псевдонационалисти, оправдаващи вандалското/идиотското си поведение с обич към родината. Да не говорим за наличието на един от най-забавните и скорострелно направени психопрофили на престъпник в криминалния/фантастичния жанр. Ами персонажите? Интересни, симпатични, смешни, жалки, противни. Няма да ви оставят безразлични. За разлика от "Заразата" на Чък Хоган и Гийермо дел Торо, където нито една героиня не ми направи впечатление, "Градът и градът" ни предлага силни женски образи. Особено доволна съм от този на Лизбиет Корви. Тя играе поддържаща роля (дясната ръка/крак/око/ухо на Борлу), но е толкова ярка! А какво да кажем за чувството за хумор на автора?  Миевил му отпуска каишката рядко, с мярка и точно на място. Отлична дозировка и адекватно приложение : ) Голяма червена точка (а защо не и текила?) заслужава целият замисъл за двата града, съществуващи един в друг и правещи всичко възможно да не се забелязват. Горките им жители. Още с раждането им поставят капаци на душите, извинете, на очите. Чертаят/дълбаят разделителни линии в чистите им детски съзнания. И така цял живот. Далеч съм от мисълта, че абсолютната свобода е възможна (Казандзакис твърди, че я е постигнал, аз си запазвам правото да изразя съмнение), но бешелчани и улкомци успяват да се насладят едва на някакъв мижав процент от поставената й в рамки версия. А най-покъртителното е, че, тъй като не смеят да разширят кръгозора си, те дори не осъзнават колко са ограничени. Но така е по-удобно. Лесно е да си затваряш очите пред неправдата, грозните постъпки, злото изобщо, когато имаш извинението, че стават отвъд, на "чужд" терен и е престъпВение да ги виждаш. Дааа. За такива работи си мислех, докато четях книгата.

Малко по малко се приближаваме до момента с лееекото разочарование, което изпитах, когато приключих с романа. Започвам с нещо дребно, но се спирам на него, защото непрекъснато ми се навираше в очите и ме дразнеше като муха без всякакво чувство за такт : ) Имам предвид подбора на имена за героите. Не знам дали Миевил си ги е измислил или се е ровил с часове в Гугъл, за да ги изнамери, но те звучат изкуствено. И не само това. Хората, родени в един и същи град носят имена с латино, китайски, немски, полски, грузински, български и каквито още си поискате окончания. Интересно, как са им втълпили чувството за принадлежност към една и съща общност при това положение? Може би са поискали съвет от чичо си Сам? Оставяме открит този въпрос и минаваме на следващата точка от списъка с дразнители. Ако бях датчанка или канадка, или австралийка, непременно щях да се впечатля от света, изграден от Миевил. Е, да, ама съм българка и обстановката, описана в книгата, ми е до болка позната и безинтересна. Какво искам да кажа? Паричната единица в Бешел е динар. Три религии (православие, ислям и юдаизъм) си съжителстват в мир на негова територия. Писмеността на бешелчани наподобява кирилицата (тук е мястото да поздравя автора за безукорното боравене с лингвистичните термини и развиването на теории за произхода на даден език). Бешел симпатизира на Съединените щати и изпълнява усърдно всяко нареждане, дошло оттам. Оттук следва изостряне на отношенията с Ул Кома, който се намира под ембарго (аналогия - сърбите още не са забравили позицията, която заехме по време на войната в Косово, едно интервю с Любиша Самарджич разсея илюзиите ми по този въпрос). Приликите не свършват дотук. Бешел се стреми по всякакъв начин да привлече чуждестранни инвестиции, за да спаси затъналата си икономика. Лидерът на бешелските националисти се казва Сиедр. Разгледайте името като полуанаграма, добавете едно -ов и ще получите "неочакван резултат". Бешел и Ул Кома са като Източна и Западна Германия, като Южна и Северна Италия, що се отнася до степента на развитие на индустрията, до финансите. В миналото си двата града-държави влизат във въоръжени сблъсъци, наподобяващи балканските войни от началото на 20-ти век. Името "Дзинчис Кан" да ви напомня за някого? Ще ви подскажа. Един такъв амбициозен тип, страдащ от синдрома на Александър Велики. Ами  терминът "гласностройка"? Сега разбирате ли защо си помислих, че Миевил е професор по история? Имам чувството, че Чайна доста се е лутал из фишовете на вероятната си дипломна работа, докато напише книгата. Вместо това е трябвало да натисне докрай газта на фантазията си. Завършвам с третия разочароващ компонент - развръзката. Просто очаквах повече.

Чайна Миевил заявява, че пише в стил "weird fiction". Ще се заема да прочета и останалите му книги, за да открия потвърждение. "Градът и градът" е наистина добър роман, но не е чак толкова странен и необикновен, колкото си мисли авторът. Светът, описан от него, ми е така добре познат, че се почувствах като ескимос, прекарващ ваканцията си в зимен курорт.

сряда, 8 август 2012 г.

ПАТРУЛ ЗА АДА 2 В 1 от Робърт Блонд и Ейдриън Уейн

Какво си представяте като чуете "патрул за ада"? В моето обременено и деформирано от гледането на нездравословно количество екшъни съзнание изниква следната картинка: пет-шест грамадни буци мускули, с бръснати глави, целите в татуировки (например "Аз обичам мама", оградено със сърце), яхнали страховити мотори и гледащи по-лошо от питбул, опитващ се да откаже кокалите. Що се отнася до екипа главни герои в книгата-игра на Блонд и Уейн, обаче, нещата стоят по съвсем различен начин. Ще разберете защо.

Ако доброто ви настроение и чувството ви за хумор са отпрашили с мръсна газ да събират гръцки/турски тен и нагло ви пращат картички със съдържание "Wish you were here :-Ρ ", единственият начин да ги накарате да се върнат при вас със скоростта на Юсеин Болт, бягащ към златото, е да прочетете "Патрул за ада 2 в 1". Нейните автори предлагат на читателите класическата история "Галактическо ченге", както и една съвсем нова - продължението "Мухата отвръща на удара". Пригответе се за много смях, заигравки с култови (поне според мен, де) филми и драматични обрати в сюжета : )

ГАЛАКТИЧЕСКО ЧЕНГЕ

Първа среща с блестящите, надарени с всевъзможни таланти и блага, членове на екипа "Патрул за ада": Тобиас Джърк (играете от негово име и в случай, че се питате, да, фамилията не е случайно избрана) - водач и пилот, Елизабет Хънъуел - спец по техническите въпроси и Уилиам Морн - факир в бойните изкуства. Тези тримцата са натоварени с тежка мисия. Шефът им, полковник Полковник, ги праща по следите на най-ужасяващия контрабандист в цялата галактика ( известен също и с още по-ужасяващия си правопис) - Езъл Мухата. Следва идиотска игра на гоненица от планета на планета. Проблемите за Джърк и неговия екипаж винаги започват с кацането (той, т.е. ти си все още несигурен/несигурна в този тъй тънък момент от пилотирането). Но после пада голяма веселба. Защото къде едно опитно и хитро ченге би потърсило най-напред един зъл бандит? Ами в кръчмите, разбира се. Епизодите в пивницата на Моли Дирижабъла (чийто портрет е сред най-яките илюстрации в книгата) са ми любими. Хванах се за корема от смях. Ако след толкова обикаляне по заведенията все още сте в състояние да водите разследване, то трябва да впрегнете всичките си сили. Впрочем, авторите силно се съмняват във вашия успех и не пропускат възможност да ви натикат този факт в лицето.

МУХАТА ОТВРЪЩА НА УДАРА

Какво прави всеки далновиден филмов продуцент, решен да изстиска до капка потенциала от някоя идея? Поръчва продължение, естествено, и вади архизлодея, тровил живота на добрите момчета в първата лента, от затвора, а главния герой - от депресията. Лоши новини за Джърк. Старият му враг е на свобода, копнее за мъст и крои нови пъклени планове. Нашето момче трябва да се стегне (нещо непосилно), да издири верните Бети и Уили (които кой знае къде са се запилели), да ги надъха и да ги убеди да се впуснат в още една изпълнена със (с)мисъл мисия. Тази история (както и Галактическо ченге) ще извика сълзи на умиление в очите на истинските фенове на Междузвездни войни (и на Смотаняци 1 и 2, Психо, Дюн, Зов за завръщане, Кобра, Рамбо, Досиетата Х, филмите за Джеймс Бонд и Итън Хънт, и кеча). Има по нещичко и за почитателите на Бой Джордж, а  и за тези на Армен Хачатурян : )

Идва ред на впечатленията ми от самата игра. Не съм се забавлявала така с никоя друга книга от жанра (е, имаше една пародийна поредица от Колин Уолъмбъри в списание Мегаигра, беше ми любима, но за съжаление не си спомням името й). Блонд и Уейн са се погрижили да ни поглезят с космическа карта (имената на планетите са уникално забавни, а има и едно много сладко извънземно чудовище, нарисувано на нея, което май трябва да изглежда страшно, но нещо не му се получава) и с дневник на приключението (в него записвате колко монети на съдбата имате, жизнените си нива и кодовите думи, на които попаднете). В края на книгата ще откриете инструкции за оценка на играта. Ако имате усещането, че опитът ви да спасите галактиката е на светлинни години разстояние от постиженията на Уил Смит в "Мъже в черно" и страдате от ниско самочувствие, просто ги пропуснете. Както вече споменах, авторите през цялото време изказват дълбоките си съмнения относно умствения ви капацитет (Защо тогава ни карате да делим 66 на 2, за да стигнем до номера на следващия епизод? Честно, надценявате ни и разваляте хубавата игра с изчисления. Знаете ли колко време ми отне да си намеря моливче и листче, за да сметна резултата?!!!). Неслучайно са кръстили героя ви Джърк. Това е удобно извинение да ви наричат "тъпак" безнаказано : ) И то колкото пъти си поискат. Но стига приказки. Имате си мисия, захващайте се с нея. Търчането след зловещи престъпници не е шега работа. Особено ако си нямаш абсолютно никаква представа какво правиш, а Блонд и Уейн ти подлагат крак на всяка страница (е, добре де, през страница). Още ли се помайвате? Бягайте да играете и нека Грунтщомпф бъде с вас!