вторник, 31 юли 2012 г.

СЛАШ - Слаш feat. Антъни Боза

Много наркотици. Много музика. Малко секс. В този ред. Ето какво ще откриете в книгата, посветена на един от най-добрите китаристи в света. Плюс прекрасно художествено оформление и богат снимков материал. Фотографиите (40 от които са цветни и отпечатани на гланцирана хартия) проследяват неговото детство, младежки години, най-шеметните моменти с Guns 'n' Roses, Velvet Revolver, както и представянето на албума Libertad през 2007. Заслужава да се отбележи, че консултант за българското издание на историята на Слаш (чието истинско име е Сол Хъдсън) е Звезди от Ахат.

И така, както става ясно от споделеното в книгата, наркотиците и музиката са двете основни движещи сили в живота Слаш. Особено през периода, когато е част от Guns 'n' Roses - група, състояща се от изключително нахъсани, надрусани, гадни копилета. В оригиналния си състав (Слаш, Аксел, Изи, Дъф и Стив) бандата е била в състояние да докара до масова истерия своите фенове. Жалкото е, че вместо да започне на чисто след разпадането на Guns, Аксел продължава да ползва нейното име за новия си проект. Име, утвърдено с кръвта и потта (буквално) и на останалите четирима. По този начин сянката на легендарната група винаги ще го преследва, а хората винаги ще правят сравнение с оригинала. Резултатът рядко ще е в негова полза, колкото и добри да са сегашните му колеги. Това е същото като да ти се пие  абсент, с какъвто са злоупотребявали Тулуз-Лотрек и компания, а вместо това да ти поднесат някаква безобидна версия, купена в чешки магазин за сувенири.

Но да се върнем на нашия главен герой и това, което ни разказва той. В началото на своя коментар съм поставила секса на трето място в списъка с приоритети на Слаш. Обаче, като се замисля, може да бъде поставен и по-назад. Нямам предвид, че момчето е живяло като аскет. Просто сексът за него не е толкова мощен и обсебващ стимулатор. За разлика от някои други неща. Предлагам красноречив пример от книгата: след дълго и упорито преследване нашият човек успява да си уреди среща с яка, по-голяма от него мацка. Тя му е в кърпа вързана, но бедничкият допуска грешката да пусне за настроение някаква музика. Песента, която зазвучава, така го грабва, че той прекарва вечерта заслушан в нея, съвсем забравяйки за горещото и опитно парче, намиращо се някъде там, в стаята. Ако този пример не е достатъчен, веднага давам друг: Слаш изпуска среща с Трейси Лордс (за незапознатите със солидната й филмова кариера - това е все едно да изпуснеш среща с Преслава), зает да се друса с някакъв негов малоумен приятел. А ето и нещо забавно (всъщност, зависи от гледната точка): всички от групата опознават (дали вкупом или поотделно не става ясно) в библейския смисъл на думата някакво момиче, Камерън. След като приключили с опознаването, установили, че и петимата са получили малък бонус. Оттогава наричат своята нова позната КРАБерън. Толкова за секса.

Наркотиците заслужено заемат първото място в гореспоменатия списък. Ако се доверим на написаното, те са влезли в живота на Слаш, когато е бил на 12 - далеч преди да му се загнезди идеята, че иска да свири. Не стига това, ами и заради тях залага китарата си. Отказва се от най-ценното си притежание (мисля, че е ясно, че имам предвид не само парите), за да се снабди с необходимото. В книгата той подробно описва как се чувствал, когато си взимал дозата. Как най-много от всичко му харесвал процесът по приготвянето й, стягането с маркуч и забиването на иглата. Как не можел да започне да свири без нея, а приемел ли я веднъж - работел по-добре и по-лесно отвсякога. Как всичко, за което бил способен да мисли, се въртяло около момента, в който ще я почувства отново в кръвта си. Това звучи като обяснение в любов, нали? Използвам минало време, защото към момента на издаване на книгата (2007) китаристът твърди, че и той, и съпругата му са чисти. Дано да е така, заради децата им. Слаш неведнъж се е опитвал да се откачи. Кога по свое желание и със собствени сили, кога - по принуда, в клиника. Абстиненцията го докарвала до лудост, изглеждал и се чувствал по-зле от  парцал. И какво, мислите, го облекчавало? Пиячката, естествено. Бил в състояние да изпие 2-3 литра водка (взел е присърце и е приложил на практика, и по свое усмотрение, съветите на лекарите по време на горещините да се приемат до 4 литра течности на ден), а след това да участва във фотосесия. Илюзиите ми са разбити : ) Премреженият поглед на Слаш от снимките не е резултат от опитите му да изглежда секси. Той просто се чуди къде е, за к'во се бори и к'ви са тея тъпанари около него. А, и защо мамка му, са му заврели тея прожектори в лицето? Шегата настрана. Що се отнася до наркотиците, моментите от историята, които най-много ме впечатлиха, са: когато се опитва да си уцели вена в банята на Изи и опле/исква всичко с кръв; когато един от близките му приятели умира в ръцете му от свръхдоза; когато, гол и надрусан до козирката, започва да тероризира гостите на хотела, в който е отседнал, защото "го преследват чудовищата от филма Хищникът". Не завиждам на бизнесмена, когото Слаш реши да използва като щит срещу атаката. Толкова за дрогата.

Стигаме до музиката. Това е частта, която най-много ми хареса. Не че разказите за жените и наркотиците не бяха интересни и поучителни. Напротив. Обаче няма нищо по-хубаво от това да слушаш (в случая да четеш) как един истински творец говори за изкуството, на което е решил да посвети живота си. Ако прочетете книгата, ще разберете какво е повлияло върху формирането на музикалната култура на Слаш. Вземете предвид факта, че Джони Мичъл му е била съседка, срещал се е лично с Джон Ленън, а Дейвид Бауи е бил гадже на майка му. Тя пък е работела като дизайнер на костюмите за големите звезди по онова време (60-те и 70-те години) и е осигурявала на малкия си син достъп зад кулисите на най-бляскавите шоута. А вкъщи го чакала огромна колекция от плочи. Един от най-добрите му приятели, Стивън Адлър (бъдещият барабанист на Guns), го запалва по идеята за създаването на група. Щом Слаш хваща китарата в ръката си, разбира, че си е намерил мястото и призванието (също като в романа "Чернова" на Лукяненко, когато Кирил докосва за пръв път дръжката на вратата към кулата). За мен няма по-вълнуваща част от книгата от тази, в която Слаш говори за инструмента, на който избира да свири. Какво означава той (и свиренето изобщо) за него. Чувствата и думите му се доближават до тези на Рей Бредбъри за писането/изкуството. От всички неща, които китаристът споделя в своята история, съм най-склонна да повярвам на тези. Защото отдадеността, страстта и удоволствието, с които свири, си личат от снимките. Направо крещят от тях. Видно е от всеки детайл, от начина, по който държи китарата, от начина, по който дългите му пръсти се плъзгат по струните й. Владее я до съвършенство, прави с нея каквото си поиска, а тя с радост му позволява. Ето така се получават гениални мелодии. И така се става член на една от най-шумните, горещи и диви музикални банди в света.

Феновете на Guns 'n' Roses няма да останат разочаровани от "Слаш". В нея подробно се разказва за сформирането на групата (особено интересни са първите впечатления на Слаш от гласа на Аксел), за начина, по който момчетата се сработват и започват да създават музика заедно (получава им се съвсем естествено, взаимно се допълват, химията между тях е на 100%, въобще превръщат се в страхотен екип/добре смазана машина за рок) и за трудните първи стъпки (трябва да целунат много принцове, докато си намерят жаба/музикален продуцент от тяхната порода). Има и куп истории около подготовката на всеки техен албум (вдъхва уважение фактът, че Use Your Illusion I и II включват 36 песни, записани за 36 дни!), около парчетата (например, чий разказ вдъхновява Аксел да напише November Rain, какъв е първоначалният текст на Paradise City, на кое момиче е посветена Sweet Child o' Mine, както и как на Слаш му хрумва солото към нея, а на Аксел -  думичките "where do we go now"), а също и около клиповете. Искате ли да разберете кой, според Слаш, е бил най-размазващият концерт на групата? А кое е тяхното най-яко турне в световен мащаб? Какво мисли китаристът за музикантите, с които бандата си е сътрудничела през годините (Metallica, Iron Maiden, Aerosmith, Motley Crue и т.н.)? Защо Типър Гор подема кампания срещу обложката на Appetite for Destruction (малко отклонение - ето кой бил прототипът на героинята на Катрин Зита-Джоунс в Rock of Ages)? Каква е историята, свързана с китарата на Джо Пери? Ами причините за срива и разпадането на Guns? Накъде поема Слаш, след като групата спира да съществува? Отговорите на тези въпроси, а и много любопитни факти и забавни/потресаващи случки, ще намерите в книгата на Слаш и Антъни Боза. Аз останах страшно доволна от нея. Имам само една забележка. Лизи Грей не е китаристКАТА на London. Доколкото ми е известно, пичът не си е правил операция за смяна на пола. Името е подвеждащо, знам, но в такива случаи се проверява два пъти (или звъниш да досаждаш на консултанта си), за да се избегнат гафове с превода.

Завършвам с три неща, които научих за китариста на групата с най-дългото турне в историята на рока (192 концерта за 2,5 години в 27 страни, standing ovation, please!). Първо, той е природно интелигентен. Няма никакво значение, че не може да се похвали с камара дипломи. Каквото го интересува и му е необходимо да знае, го намира в книгите от библиотеката (да, той я посещава). Второ, киноман е и прави доста сполучливи аналогии с филми, които е гледал. Трето, преценката му при избор на имена за децата куца. Едното е кръстил Кеш, а другото  - Ландън (по името на града, в който е заченато). Какво щеше да прави, ако с жена му се бяха развихрили в Челябинск? Или, не дай Боже, в Нецалуалкойотъл?!!  : ) 

четвъртък, 12 юли 2012 г.

РОБОКАЛИПСИС от Даниъл Уилсън - Извинете, срещали ли сме се и преди?

Важно уточнение: заглавието не е опит за свалка с помощта на до болка позната фраза : ) Просто всичко в "Робокалипсис" (като започнем още от предната корица) ми напомня страшно на нещо вече прочетено, слушано или гледано. Знам, че в днешно време е трудно да откриеш топлата вода, но Даниъл Уилсън (или поне неговият редактор) можеше да се понапъне мъничко и да вмъкне повече свежи идеи в романа. Или да ограничи до известна степен изтърканите хрумки. Те са толкова много, че в един момент сериозно се подразних. Злото ми алтер его Госпожица Bookgirl взе връх и реши да излее справедливото си възмущение в настоящия коментар. От опит знам, че е безсмислено да й се противопоставям, затова я оставих да прави каквото си знае. Тя ми обеща, все пак, да напише някоя и друга добра дума. Не знам, ще видим. Не винете мен за резултата : )


РЕЦЕНЗИЯ
на художествения труд на Даниъл Уилсън на тема "Робокалипсис" за получаване на квалификационна степен "любим писател-фантаст"

Рецензент: акад. проф. доц. дфн, дин, дмн (д-р на каквито-още-се-сетите науки) Госпожица Bookgirl

Темата, върху която е работил г-н Уилсън, е свързана с представянето на последствията от прекомерната зависимост на човека от високите технологии и неговата преувеличена вяра в тях. Настоящата книга/труд представлява опит да се навлезе в сложната и обширна проблематика по този въпрос. Трябва да отбележим, че това е сериозно предизвикателство за всеки специалист, тъй като вече съществуват голям брой разработки, предлагащи апокалиптични/есхатологични сценарии, които (псевдо)философски илюстрират лай..та, в които ще затънем, ако отпуснем повода на резултатите от нашия научен прогрес.

Даниъл Уилсън съсредоточава вниманието си върху сблъсъка между роботите и хората, наречен Новата световна война ("оптимистична" картина за бъдещето на човечеството вижда във въображението си писателят - толкова мащабни военни конфликти са били налице, че пичовете просто са престанали да ги броят и всеки следващ носи името "нов"!). Трудът е написан на английски език (аз се запознах с неговия отличен превод на български, дело на Богдан Русев) и е изложен в 398 страници (без да броим списъка с лица, на които авторът просто НЯМА начин да не благодари). Темата е развита в седем основни раздела - увод, описание на първите инциденти с роботи, настъпването на робокалипсиса, опитите на главните герои да се справят със ситуацията (т.е да завършат деня що-годе цели), хода на войната (и на нравствения растеж на героите - е, при американците не може без този пълен с патос елемент), финалната битка и предпоставките, довели до нея, и, заключение.

Уводната част (ударна сцена с хиляди малки роботи "ампутатори", чиято цел в живота е да си намерят топло човешко същество и нежно да се взривят отгоре му) представя темата, целите и структурата на труда, както и източниците, използвани при съставянето на корпуса - "черната кутия" на роботите, включваща записи от охранителни камери, снимки, подслушани разговори и т.н.

Вторият раздел започва с велик цитат от Х.Ф. Лъвкрафт. После ни запознава с Големия лош вълк, извинете, робот, Архос и неговия създател. Ама наистина, какво си мислиш, че ще излезе от отрочето ти, щом го кръщаваш с име, съдържащо в себе си корена на думички, значещи "власт", "управлявам", "командир", "принцип", "начало"? Втори Ганди, може би? Следват първите случаи на изтрещели роботи. Епизодът в закусвалнята е най-добре разработената част от този раздел. Тук един от героите (звездата му изгрява и залязва със стремителна скорост, но за мен блестя ярко до самия финал на труда) смачква разбесняла се тенекия все едно не е нищо повече от консерва с двеста грама доматена супа.

Третият раздел е посветен на началото на организираните вражески действия и първите реакции на хората. Спомняте ли си гостуването на роботчето Асимо в България? Радвахте ли му се? Това е било, защото не сте имали  копие от романа на г-н Уилсън на работното си бюро (като мен, например).

В четвъртия раздел ни се разкрива пълният потенциал на героите-опълченци, решени да дадат отпор на машините. Изключително наивна част. В нея всички загърбват страховете си и от режим "Давай да бягаме!" минават на "Ще спася света и всички прекрасни хора в него!". "Робокалипсис" вече не е подходящо заглавие. Г-н Уилсън е трябвало да го смени на "Силата на човешкия дух" или "Ода за прекрасното създание Човек".

Пети раздел проследява, както вече посочихме, хода на войната. Вмъкнати са и романтични нотки. Трудът спокойно може да мине и без тях.

Шести раздел разочарова. Финалната битка за господство и надмощие би трябвало да е нещо грандиозно. А тя е представена в съвсем скромен мащаб, като г-н Уилсън уцелва всяко възможно клише по пътя към развръзката.

В заключителната част са представени изводите от изследването по темата. Повърхностни.

Забележки и препоръки

Основната ми препоръка към г-н Уилсън, преди да започне следващия си роман, е да предвиди и обособи отделна глава в своя труд, в която надлежно да бъдат посочени използваните от него източници. Сигурна съм, че точно тази част от неговата работа ще е най-съществена и ще представлява 2/3 от съдържанието.

И така, предлагам на уважаемата комисия да вземе предвид следното, преди да произнесе своето решение, относно оценката на Даниъл Уилсън:
 "Робокалипсис" е като недохраненото по-малко братче на "Z-та Световна война" от Макс Брукс. Само дето при Брукс си имахме работа със зомбита. Известно е, че двама учени, по едно и също време, но независимо един от друг, могат да стигнат до една и съща идея, да направят един и същ експеримент, да получат едни и същи резултати и да стигнат до едни и същи заключения. Даниъл Уилсън, обаче, е написал по-олекотен, по-лесносмилаем вариант на романа  на Брукс. Ако сте чели творбата на Макс Брукс и пристъпите към тази на г-н Уилсън, ще изпитате остро разочарование. Все едно да сравняваш пожарникарски маркуч с воден пистолет. Или след "Никита" с Ан Парийо да тръгнеш да издевателстваш над сетивата си, гледайки версията с Бриджит Фонда. Или вместо на концерт на AC/DC, да се натресеш да слушаш някоя третокласна трибют група.

Втори неприятен недостатък е оформлението на корицата. Тя директно ни препраща към "Аз, роботът" с Уил Смит. Единственото по-интересно нещо, което бихме могли да открием в нея, е отражението в очите на машината.

Трето, не знам защо, но американците явно страшно си падат по сюжети, свързани с претаковането на някой от официалните им празници. Уилсън си е харесал Деня на благодарността. Може би мрази пуйка (или сладки картофи). Знае ли човек?

Четвърто, без аналогии с "Междузвездни войни" няма да ви се размине. Юбин-кун е по-малко разговорливият вариант на R2D2. Не забравяйте и "Терминатор" (филмите и сериала). Ако споменаването на заглавието "Бунтът на машините" не ви е достатъчно, то се пригответе да се срещнете с новата Сара Конър. Героинята на Уилсън не е толкова физически издръжлива, нито на ти с оръжията, но хъс и инстинкт да пази малките си не й липсват!

Други филми, които са оказали осезаемо (и дразнещо) влияние върху г-н Уилсън: Screamers (там роботите еволюират, проектират се и си се произвеждат със същия ентусиазъм като внуците си в "Робокалипсис"), Falling Skies (паразитите на Уилсън са копия на тези, вкопчили се в дечицата от този сериал), Child's Play (епизод със зловещи играчки, но те са нищо в сравнение с Чъки), Transformers (сцената в завода, тя придава нов смисъл на думичките "rip off the roof and stay in bed"), Minority Report (ампутаторите са точно като паякообразните, скупчили се около Том Круз, докато той се възстановява от операцията на очите), First Wave (всички герои на Уилсън са реплика на експеримент 117 от сериалчето - разгонват фамилията на лошите и доказват колко по- във всяко отношение, най-вече що се отнася до нравствените добродетели и уменията да оцеляваш в трудни ситуации, сме ние хората). Примерите стигат ли? Бихме могли да се задълбочим в проблема, но не мисля, че е целесъобразно. Общата картина е ясна.

В заключение предлагам на почитаемата комисия да постави на художествения труд на Даниъл Уилсън оценка Добър 4.49.



вторник, 3 юли 2012 г.

ВЪЗМЕЗДИЕ/КИТАЙСКО ПЯСЪЧНО КОТЕ - by two of a kind


















Запознайте се с нещо уникално за нашия литературен пазар - книга с две лица! Тя си има от всичко в двойна доза - двама автори (съпружеския тандем д-р Ангелина Давидкова/Кънчо Кожухаров), две заглавия (Възмездие/Китайско пясъчно коте), две подзаглавия (Разказите на психоаналитика/Магически разкази), две разкошни предни корици (тази на Възмездие представлява фрагмент от картина на Александър Николов, страшно ми харесва съчетанието на цветовете и формите!), две съдържания, две посвещения, два СРЕДГОВОРА (умно измислена и изключително подходяща нова думичка, стана ми любима!) и най-важното - два комплекта стойностни, увлекателни, написани с много любов (това си личи от всяка страница) творби. Предоставям на вас да  решите откъде да започнете да четете. Каквото и да изберете, няма да сбъркате.  А аз ще представя първо тази част от книгата, която е дело на дамата (както е най-редно).

Възмездие включва седем разказа, илюстриращи случки от практиката на един лекар-психиатър. Заглавията на някои от творбите на пръв поглед предизвикват асоциации с гангстерски филми : )
 Недосегаемият - с това произведение д-р Ангелина Давидкова печели първа награда в Националния конкурс за криминален разказ. Става въпрос за играта на котка и мишка между изобретателен крадец, който се преструва на шизофреник, за да отърве присъдите за своите подвизи и още по-изобретателна докторка-експерт, готова на всичко, за да го изобличи и да го прати, където му е мястото. Доставя истинско удоволствие да гледаш как тя с желязно хладнокръвие  подмамва нищо неподозиращия мошеник сам да си окачи въжето на шията. В края на историята ти иде да й изръкопляскаш! 
 Дейзи - тук ставаме свидетели на една нова, модерна форма на провеждане на сеанс - по скайпа. Наред с основния проблем на пациентката (свързан с гнева), е засегната и темата за виртуалното пространство, какво ни дава и какво ни взима то, как влияе върху взаимоотношенията ни с хората.
 Възмездие - ужасяваща разходка из съзнанието на един социопат. След като приключиш с четенето, имаш чувството, че си попаднал в кална, бездънна яма, пълна с отвратителни, деформирани създания, хранещи се от мрака и омразата. Ето това е вътрешният свят на героя - пропит от злоба, завист и ненавист.
 Гюлтен - най-потресаващият разказ на Давидкова. Героинята е дребничко момиче, отритнато, изтормозено и белязано завинаги (както физически, така и душевно) от най-близките си. От хората, които по принцип трябва да я даряват с любов и грижи. Да се радват на жаждата й за знания, да я посрещат с прегръдка и вкусно ухаеща манджичка след училище, да й четат приказки преди лягане и да я завиват, обещавайки, че ще я пазят от Торбалан с цената на всичко. А не да я пращат да върши непосилна работа, да яде каквото намери, да спи на студа, нанасяйки й телесни и душевни травми от всякаква величина, ден след ден.
 Белязаният - в хода на един разговор с деца от Социално учебно професионално заведение, уличени в кражба, пред нас се разкрива средата, в която са принудени да живеят. Белязания е страшно умно, будно момче, попаднало в гореспоменатото училище, защото родителите му не са стока. От трън, та на глог! Тъкмо "светлият" пример на работещите там, на "посветилите своите усилия да превъзпитават и да бъдат модел, достоен за подражание", е една от основните причини за престъпното деяние.
Елза и Калина са творби, които демонстрират как се прави психоаналитичен сеанс по всички правила на изкуството. От страна на лекаря е нужен е съвсем лек подтик, внимателно вслушване, една адекватна намеса и пациентът поема успешно по пътя към откриването на корена на своя проблем. Авторката описва случаите с уважение към главните герои, с възхищение, гордост и радост от техния напредък.
Черешката на тортата е средговорът, написан вдъхновено от Вяра Ганчева. Изключително емоционален и въздействащ, той те кара още повече да се заинтригуваш от личността на Ангелина Давидкова - жената, успяла чрез няколко кратки разказа да обрисува какво влияние оказва липсата на обич и загриженост върху живота на хората. Как те се превръщат в несигурни същества, неспособни да изградят нормални връзки с другите, в престъпници или в социопати, вредни както за себе си, така и за околните.
 Магическите истории на Кънчо Кожухаров допълват чудесно тези на съпругата му. Сигурна съм, че докато ги четете, нито за момент няма да изпитате скука. Не само заради жанровото разнообразие, но и заради това, че авторът те посреща в своя свят и те кара да се чувстваш уютно и приятно. За да бъда съвсем честна, ще призная - тази част от книгата беше за мен като струя живителен въздух, като облекчаваща ласка след предизвикващата  интензивни емоции среща с герои като Гюлтен и Белязания.
Китайско пясъчно коте - този разказ ни запознава с коте от една екзотична и уникална порода, чиито разновидности носят поетичните имена "Сребърен диамант" и "Лунна пътека в горската река". Красиво, нали? То е родом от Китай, храни се с обич  и ако не получава ежедневната си порция от нея - умира (паралел с персонажите на Ангелина Давидкова). Ще запомня творбата с изречението: "Раздяла с приятел - по-лошо от глад.", с примера за това, че със силата на обичта си буквално може да спасиш някого (независимо какво ти коства) и с финалните думи, които ме накараха да настръхна.
Прокълнатият манастир - заглавието ме подсети за "Манастирът на призраците" на Робърт ван Хюлик (и има защо). Тук правим рязък завой към приключенията, мистериите и фантастиката. Главният герой е детектив, пътуващ във времето, който попада в средновековен католически манастир. Инквизицията е в разгара си и добрите монаси прибягват до изтезания за щяло и нещяло, особено ако си чудат (пък и отгоре на това интелигентен) странник. Да не говорим, че настроението им доста се е вкиснало, заради едно пророчество, вещаещо скорошната гибел и на обителта, и на всички в нея. Налице са обезпокояващи предзнаменования, че то ще се сбъдне и само детективът разполага с нужните качества (и количество здрав разум), за да реши загадката.
Реликвата - тук става въпрос за дребнавите свади и люти вражди между роднини, които има какво да делят. Интересно, как така злите, завистливи и кланящи се пред всички душици винаги оцеляват и благоденстват за сметка на добрите, щедри и честни хора? Като в песента на Васко Кръпката за храста и дървото. Дебело съм си подчертала следното изречение: "Устите на двамата бяха като помийни ями и винаги когато бе хвърлял някой камък в тях, в ума му дни наред оставаха невидими вонящи пръски.".
Не унивай! - едно от любимите ми произведения в сборника. Защо? Заради топлите, кътани цял живот спомени на героя от детството, в които си личи силната привързаност и любов към роднините. Заради отношението му към книгите - неговите духовни деца (той е писател) и жаждата за живот, която му вдъхват. Заради перипетиите му да се наложи като автор по комунистическо време (подсетиха ме за сходните премеждия на художника от българския филм "Самодивско хоро" - какво става, когато някой забележи или си внуши, че в творбата ти има нещо неудобно за партията). И, най-важното, заради оптимистичния финал.
Цветя за моя гуру - навлизаме в територията на кримките и екшъна. Убит е наркопласьор. Случая поема отракано ченге със страхотно чувство за хумор и незаменим помощник. Можете ли да отгатнете кой влиза в ролята на помощника? Д-р Давидкова! Да, съпругата на Кънчо Кожухаров е не само негов партньор в създаването на настоящата книга, но и героиня в неговия разказ! Цветя за моя гуру, както и Недосегаемият, са поместени и в сборника с криминални разкази "Самоубиецът проговаря". Там ги прочетох за първи път. Впрочем, ако не сте се запознали още с него, хвърлете един поглед. Публикуваните автори са носители на наградата "Атанас Мандаджиев", присъждана на най-добрите в жанра.
Светулката на Зевс - нова среща със съобразителното ченге Сотиров от Цветя за моя гуру. Той е командирован в провинцията и се намира в блажено неведение в какво му предстои да се забърка. Мисли си, че тръгва по следите на "взета назаем" служебна таратайка, а всъщност попада на труп в гората. Но това далеч не е всичко. Следва отчаян опит да се предотврати мащабен заговор, шеметно преследване с кола, засади, престрелки. Все едно гледах екшън, режисиран от Андрей Кончаловски : ) Нещо повече, в разказа се появява отново д-р Давидкова (която, освен със съвети, блести и с уникално шофиране в стил Дженсън Бътън), придружавана от ... своя съпруг Кънчо Кожухаров! Благодарение на тях двамата Сотиров успява да се справи с надвисналата заплаха и да приключи благополучно своята задача.
Шедьовър - още един рязък завой. Място - Холандия. Време - бъдеще, в което с помощта на машина за записване на мисли можеш да нарисуваш грандиозно платно без да си мръднеш пръста, само мозъка (е, и сърцето). Главно действащо лице - художник, погълнат от стремежа да създаде нещо невиждано, изгубен в изкуството си, заслепен от стремежа да вземе надмощие в едно пагубно съперничество. Кожухаров майсторски описва творческия процес, изцедил силите на художника, както и историята, разказвана от обсебващата картина, получена в резултат. Авторът заслужава поздравления и за изключително нежната еротична сцена.
Седемте разказа на Кънчо Кожухаров са увенчани със средговора на Нели Чалъкова. Тя нарича писателя "конквистадор на добротата". Не бих могла да бъда по-съгласна. За мен той се превърна в любим български съвременен творец!

Ако сте привърженици на качествено написаната и новаторски поднесената литература, то книгата на Ангелина Давидкова и Кънчо Кожухаров е повече от подходяща за вас. Неслучайно съм кръстила двамата автори two of a kind. Те са изключително талантливи, интелигентни и интересни хора. Притежават дар слово и нюх за интересни истории. Грабват вниманието на читателя и го държат приковано до последния ред. Въздействат не само върху ума, но и върху сърцето. Книгата, плод на тяхното сътрудничество, е създадена с много внимание, желание и любов.  Видно е от всяка дума. Прочетете ли я, ще ме разберете.